Изповедникът о. Фьодор Андреев
Името на младия свещеник о. Фьодор Константинович Андреев, който почина в Петроград през пролетта на 1929 г. от скоротечна туберкулоза, се ползваше с голямо уважение сред широки кръгове на катакомбната Църква. Той с право може да бъде отнесен към лика на „почитаните покойници“1.
Младият професор Фьодор Константинович, светлорус, висок и слаб, за първи път станал известен в „Дома на учените“ през 1921-1922 г. със своите доклади на философски теми в строго православен дух. Тогава все още беше възможно, макар и замаскирано, под формата на философия, малодушната, пресирана от революцията интелигенция да бъде утвърждавана във вярата. Помни се неговият блестящ доклад „Произходът на Злото“. Същевременно той опровергал фино, умно и тактично униатския екзарх о. Леонид Фьодоров и талантливата Ю. Н. Данзас, които до ареста си през 1922 г. проповядваха в професорските среди унията с Рим като единствен път за духовното и политическото възраждане на Русия. Благодарение на Фьодор Константинович сред учените унията била приета единствено от младата научна работничка Прусак и от поета Дмитрий Александрович Крючков, певец в църквата „Св. Пантелеймон“. Тяхната съдба е трагична. Прусак била арестувана през 1923 г. и още преди края на следствието загубила разсъдъка си, а Д. А. Крючков прекарал девет години в затвора: 1924-25 г. – в единична килия в Александровския централен каторжнически затвор в Задбайкалието; през 1925-1928 г. – в Иркутския изолатор и през 1928-1933 г. – в Кузнецките концлагери в рудниците на Араличево и Осиновка. Освободен през 1933 г., той се заселил в Ярославъл и през 1936 г. бил осъден отново на 15 години затвор.
През 1924 г. Фьодор Константинович приел свещен сан и бил назначен като младши свещеник в бившия катедрален на цялата артилерия храм „Св. Сергий“. Младият пастир се отличавал с аскетизъм, строг живот и строгост при изповедите. По-късно при него ходели на изповед стотици петроградци, но мнозина той не допускал до причастие. Известни са ни случаите, в които той не допуснал до причастие вдовицата на един професор от Военно-медицинската академия заради посещението на антирелигиозен театрален спектакъл. На друга енориашка предложил или да се венчае в църквата, или да се откаже от многогодишното си съжителство с един професор; без изпълнението на това условие той не я допуснал до причастие.
Неговите проповеди правели силно впечатление. Славата на младия пастир растяла. През лятото на 1927 г. настaна време за изпитание на цялото духовенство.
Митрополит Серафим (Чичагов), всички викарии освен Гдовския епископ Димитрий и Нарвския епископ Сергий последвали митрополит Сергий по пътя на компромиса; сред тях били и двамата митрофорни протойереи на катедралния храм „Св. Сергий“: настоятелят о. Йоан Морев и о. Василий Заполски.
Младият о. Фьодор трябвало да напусне своя първи храм и да премине в катедралата „Възкресение върху кръвта“2, където се събрало духовенството, непризнаващо митрополит Сергий: настоятелят протойерей о. Василий Верюжски, протойерей Сергий Тихомиров, протоерей о. Александър Тихомиров, свещеник Николай Прозоров, свещеник Никифор Стрелников, протойерей о. Викторин Добронравов и др. През есента на 1928 г. о. Фьодор бил арестуван. Не са ни известни условията, при които е бил държан в затвора, но скоро получил силен кръвоизлив в гърлото. Лекарите на затвора установили туберкулоза в гърлото и ексудативен плеврит. На поредния разпит му предложили да го пуснат на свобода, ако подкрепи митрополит Сергий. Следователят Макаров рисувал пред силно отслабналия полужив пастир „прелестите“ на процъфтяването на Църквата, призната от комунистическата власт и ползваща се с правата на юридическо лице.
„Не ни трябват вашите съветски права, оставете ни нашето свето безправие“ – отговорил о. Фьодор.
Когато лекарите на затвора установили, че му остава не повече от един месец живот, ГПУ направило красив жест: пуснали го да си отиде в къщи, без да произнасят каквато и да било присъда. Като се завърнал, той легнал на легло. Кръвта нееднократно избивала в гърлото му, но със слаб глас той увещавал посещаващите го да бъдат верни на Христовата Църква и на своя архипастир митрополит Йосиф Петроградски (Петровѝх), който се намирал на заточение и впоследствие през 1936 г. бил разстрелян3.
През април 1929 г. о. Фьодор починал и неговото погребение се превърнало в последното служение на бъдещите мъченици и изповедници в Петроград.
Край ковчега му се събрали епископ Димитрий (разстрелян през 1938 г.), протойерей Сергий Тихомиров и о. Николай Прозоров (разстреляни през месец август 1930 г.), младият църковен певец Карцев, син на директора на Морския корпус (разстрелян през 1931 г.) и огромно множество пастири и миряни.
По думите на известния професор от Санкт-Петербургската духовна академия А. И. Брилянтов (починал от дизинтерия по време на етапа, на път за концлагера „Свирлаг“ през юли 1930 г.) на погребението на о. Фьодор Андреев имало многохиляден народ; „от времето на погребението на Достоевски не е имало такова погребение“.
Името на о. Фьодор Андреев се произнасяло благоговейно в молитвите на вярващите петроградски пастири и миряни и в Соловецкия лагер, и на Беломорканал, в рудниците, на Кузбас, в степите на Казахстан и в снеговете на далечната Колима.
Допълнителни сведения за професор протойерей Фьодор Андреев ни съобщи неговият приятел професор И. М. Андреев. Ще приведем тези сведения:
„Фьодор Константинович Андреев произхождал от търговско семейство. Той се родил през 1888 г. След завършването на средното си образование постъпил в Санкт Петербургския граждански инженерен институт, но в четвърти курс го напуснал и се прехвърлил в Московската духовна академия, която и завършил. След това той получил професорска катедра в Московската духовна академия (по „Систематична философия и логика“), която приел от известния богослов професор отец Павел Флоренски.
През 1921-1922 г. протойерей Ф. К. Андреев, който по това време се преселил в Петроград, изрядко изнасял доклади, по-често участвал в дискусии по доклади в „Дома на учените“ и в „Дома на литераторите“. Особено ярко било участието му в дискусията в „Дома на учените“ през 1921 г. след доклада на професор Н. О. Лоски „За сатанинската природа“, когато младият професор с голям патос и обширна ерудиция разкритикувал мастития философ Лоски, като едва ли не изнесъл контра-доклад на тема „Произходът на злото“.
След разстрела на академик Н. И. Лазаревски, бивш директор на „Дома на учените“, „Домът“ бил оглавен от Юлия Николаевна Данзас. Бивша фрейлина на императрицата, доктор на Сорбоната по Всеобща история, Ю. Н. Данзас по това време започнала да показва склонност към католичеството и да проповядва уния с Рим като единствен път за спасението на Русия. Фината и дълбока критика на католицизма провеждана непрестанно от професор Ф. К. Андреев напълно парализирала влиянието на Ю. Н. Данзас. През 1922 г. Данзас била арестувана и отначало изселена в Иркутск, а след това била изпратена в Соловецкия лагер. След освобождаването ѝ през 30-те години успяла да емигрира в Италия, където няколко години преди смъртта си приела католичеството.
През 1924 г. професор Ф. К. Андреев приел свещен сан и бил назначен като младши свещеник в бившия катедрален на цялата артилерия храм „Св. Сергий“, където настоятел бил митрофорният протойерей о. Йоан Морев. (Катедралният храм „Св. Сергий“ се намирал на ъгъла на „Леярския“ булевард и улица „Св. Сергий“. Сега той е разрушен и негово място е изграден огромен дом на ГПУ.)
През 1927 г. о. Фьодор Андреев бил възведен в сан протойерей.
Отец Фьодор Андреев се прославил със своите забележителни проповеди, на които се събирал да слуша толкова много народ, че огромният катедрален храм не можел да побере всички желаещи да чуят вдъхновеното православно слово. Сред слушателите имало много професори и студенти от Военно-медицинската академия и Университета и научни сътрудници от Академията на науките, които постепенно започнали да стават духовни чеда на о. Фьодор.
Лятото на 1924 г. о. Фьодор прекара със съпругата си и двете близначета (Ана и Маша) в Царско село, което тогава се наричаше Детско село, недалеч от Санаториума на Дома на учените. В този санаториум тогава се намирах и аз заедно с моя учител и приятел професор С. А. Асколдов. Той ме запозна с о. Фьодор. Мнозинството от намиращите се в този санаториум вече бяха духовни чеда на о. Фьодор. В градинката на вилата, в която живееше о. Фьодор често ходеха академици, професори от Университета, от Консерваторията и други научни работници. Обикновено о. Фьодор сам се грижеше за своите дечица, а когато спяха, в градината се водеха беседи на духовни и философски теми. Трябва да се отбележи, че по това време о. Фьодор започна да се разграничава все повече и повече от своя бивш професор и приятел о. Павел Флоренски, като го намираше за недостатъчно православен и даже намиращ се в тънка прелест. И обратно, по същото време о. Фьодор започна особено да се сближава с известния мислител професор Михаил Александрович Новоселов. М. А. Новоселов, който в младите си години беше приятел с Л. Н. Толстой и блестящ професор в Московския университет (в катедрата по класическа филология) и който издаваше една много популярна сред интелигенцията религиозно-философска библиотечка (в малки розови книжки), постепенно, но неотклонно израстваше духовно; той се сближи с о. Йоан Кронщадски, а след това с оптинските старци и най-сетне стана един от най-твърдите и ясно мислещи православни мислители, борещи се с отровата на модернизацията. Той изобличаваше о. Павел Флоренски, о. Сергий Булгаков, Бердяев, Мережковски и подобните на тях. Михаил Александрович живееше нелегално в Съветска Русия, като се укриваше у своите многочислени приятели, сменяйки градовете. Често идваше в Петроград, като неизменно се установяваше у о. Фьодор Андреев. През 1928 г. М. А. Новоселов все пак беше арестуван, прекара 10 години в политически изолатор, а след това (през 1938 г.) беше отправен на заточение в Сибир, откъдето повече няма никакви сведения за него.
От 1924 г. до 1928 г. о. Фьодор Андреев беше професор по Догматическо богословие и Литургика на така наречените „Пастирски курсове“ в Петроград. Ректор на тези курсове (които фактически бяха една истинска Духовна академия) беше професор Иван Павлович Щербов, който четеше там и лекции по нравствено богословие. Тези „Курсове“ се помещаваха в Православната естонска църква и бяха като противовес на още два Богословски института, които по това време съществуваха в Петроград: единият от тези институти беше обновленски, а другият (в който се подвизаваха професорите протойереи Чуков, Чуев и Чепурин, професор Холопов и др.) беше твърде либерален и с цялата си професура застана на страната на митрополит Сергий след неговата прословута Декларация. „Пастирските курсове“ бяха разгромени (през 1928 г.) скоро след смъртта на техния ректор, професор И. П. Щербов.
Отец Фьодор Андреев написа голям труд по Литургика, който, за съжаление, беше изгорен поради опасения от жестоките преследвания през 1941 г. преди началото на войната, когато започнаха масови обиски навсякъде в Петроград и околностите му.
След „Декларацията“ на митрополит Сергий, както е известно, започнаха многочислени протести на епископата, духовенството и миряните. Пишеха се послания, изпращаха се делегации до митрополит Сергий и най-сетне започнаха „отделяния“ от него и създадената от него „Съветска църква“. Петроградската делегация, оглавявана от епископ (по-късно архиепископ) Димитрий (Любимов) в състав протойерей о. Викторин Добронравов, проф. И.М.А. и С.А.А., донесе от Москва писмения отговор на митрополит Сергий, в който последният категорично отказваше да промени курса на своята „нова църковна политика“ и настояваше на необходимостта от сътрудничество със Съветската власт. След това започна разколът от 1927 г. Първи се отделиха, по благословението на намиращия се на заточение митрополит Йосиф (Петрових), петроградците – епископ Димитрий (Любимов) и Нарвският епископ Сергий със своите паства, като написаха на 14-16 декември 1927 г. специално мотивирано послание до митрополит Сергий. За това послание 70-годишният архиепископ (възведен в този сан от митрополит Йосиф след пътуването на делегацията до Москва) Димитрий (Любимов) и Нарвският епископ Сергий бяха предадени от митрополит Сергий на разтерзание от ГПУ. Архиепископ Димитрий прекара десет години в Ярославския политизолатор и през 1938 г. беше разстрелян. Нарвският епископ Сергий беше изпратен на заточение и почина там.
Домът на о. Фьодор Андреев по това време беше „Генералният щаб“ на петроградците. Той състави посланието, с което петроградската делегация отиде при митрополит Сергий в Москва. Той състави текста и формулата на „Отделянето“ на петроградците от 14-16 декември 1927 г. (виж този текст в книгата на проф. И. М. Андреев „Кратък обзор на историята на руската църква от революцията до наши дни“, 1951 г., издание на манастира „Света Троица“ в Джорданвил, Ню Йорк, САЩ). Той трябваше да пътува и в състава на делегацията до митрополит Сергий на 27 ноември 1927 г., но поради заболяването му беше принуден да остане и вместо него замина о. Викторин Добронравов (арестуван скоро след това и заточен в концлагер в Сибир за десет години, а след края на лагерния срок отново арестуван и заточен за още десет години без право на кореспонденция, което обикновено означаваше присъда на най-тежкото наказание – разстрел).
Митрополит Йосиф, архиепископ Димитрий и епископ Сергий Нарвски ценяха извънредно високо о. Фьодор Андреев, когото наричаха „адамант на Православието“ и незаменим „бисер“. Пред него благоговееха и професор С. А. Асколдов, професор А. И. Брилянтов (който почина на път за концлагера през 1931 г.), професор М. А. Новоселов и мнозина други изтъкнати богослови, философи и обществено-политически деятели.
Отец Фьодор беше слаб, висок на ръст, със светло руси коси и брада, с изключително красиво, одухотворено, но постоянно бледо, восъчно лице. Той страдаше от тежък, често декомпенсиран, порок на сърцето, а в последно време боледуваше и гърлото му. През 1928 г. беше арестуван. Преди смъртта си беше пуснат от затвора „да умира в къщи“. Почина през месец април 1929 г.“
[1] В руската традиция – праведници, почитани за праведния си живот, но неканонизирани официално от църковната власт. – бел. на прев.
[2] Тоест, на мястото на убийството. В случая – на руския император Александър II. – бел. на прев.
[3] Сега вече е документално установено, че свещеномъченик Йосиф Петроградски е разстрелян на 20 ноември (н. ст.) 1937 г. – бел. на прев.