Василий, епископ Прилукски и Полтавската епархия

Владика Василий бил родом от Рязанска губерния, син на свещеник, завършил духовна академия, преподавател по руски език в духовното училище, дошъл в Полтава при епископ Теофан (Бистров), с когото бил много добър приятел.

Тук той бил епархийски мисионер в светско звание. Когато пристигнал в Полтава вече бил на 47-48 години. Той не бил женен и тук през 1919 година, в безумните дни на болшевишката вакханалия и започналото гонение срещу църквата, приел целибатно свещенство от владика Теофан.

Отначало той бил втори свещеник, а след това станал настоятел на енорийската църква „Света Троица“. Неговите проникновени, забележителни проповеди при всяко богослужение, духовните му беседи, провеждани вечер всяка неделя и на празниците, а също така и неговата молитва привличали не само хората от енорията, но и от цяла Полтава, иноверци, сектанти, а също и приходящи, тъй като славата му на проповедник се разнесла далече зад пределите на Полтава. Всички се стремяли към него. С какво той така силно привличал всички? Той нямал ораторски талант, но всички го слушали със затаен дъх, като се стараели да не пропуснат нищо и да вникнат в смисъла на всяка негова дума. Причината за това необикновено влияние на свещеника върху слушателите му била неговата безгранична вяра в Божия промисъл, предаността му на Бога и Неговата свята воля, преданост до такава степен, в която човекът забравя земното, своя обичаен начин на мислене, навици, интереси, става сякаш не от „мира сего“. Това той доказал с живота си впоследствие, когато в борбата с дяволската власт за светото дело показал готовност да приеме всякакви мъки и дори смърт.

Особено необходимо е да се подчертае неговата молитва. Когато владиката се молил по време на богослужение, той всецяло се отдавал на молитвата, никого и нищо не забелязвал и така научил и паството, че хората се молили без да забелязват времето, без да забелязват другите. Това била действително една обща църковна молитва на всички, и всички били едно в нея. Когато завършвало богослужението, всички сякаш се събуждали от блажен сън и искали той да продължава още и още. Целият народ така изучил църковните песнопения и четения на всички богослужения, че знаел почти всичко наизуст, а така също и акатистите на Спасителя, Божията Майка и св. Николай. Всяка неделя вечер, когато имало духовни беседи, и на по-малките църковни празници, когато нямало хор, пеел целият народ под управлението на дякона. Пеели всички – и децата, и младежта.

Любовта към ближния при о. Василий била на първо място в живота му. Той не се уморявал да обхожда пеш далечните покрайнини на града, за да помага на бедните, без разлика на националност и религия. Известни били мнозина бедни баптисти, католици, евреи и други, на които помагал. Той давал всичко, което имал от горещо любещото го паство, даващо му и последното, което има, а той го давал на ближните. Освен постоянната помощ за бедните, владиката отглеждал на свои разноски четири осиротели деца на свещеник.

Всички иноверци владиката вразумявал, увещавал, като ги учел на истината на Православната Църква. Провеждал и диспути с баптистите (каквито пристигнали множество по това време, като бежанци от Русия) и с другите сектанти, и с безбожниците и разкривал ясно и точно пред всички лъжата и лукавството на всички тези учения. И мнозина от паството запалил завинаги със своето слово и пример. Той умеел така нежно и кротко по християнски да подходи към страдащия човек, така по майчински да обласкае униващата и страдаща душа, че неволно покорявал заблудените, които казвали: „Ето това е наистина християнин“.

Под ръководството на другите свещеници към църквата „Света Троица“ било организирано Покровско християнско младежко общество в противовес на комсомолците.

През 1922 година започнало изземването на църковните ценности - уж в полза на гладуващите от Поволжието. Гладуващите нищо не получавали и умирали по домовете си и на други места, където се разпръснали, спасявайки се от глада. А награбеното църковно имущество отишло в центъра за нуждите на комунизма, а частично било окрадено на място, което било достоверно известно на всички.

О. Василий се обявил против разграбването на църквите. Той се обърнал към населението на своята и на други енории да дари жито за гладуващите, а към властите се обърнал с молба да съобщят колко зърно е необходимо за гладуващите. „Ние ще ви дадем двойно и тройно повече, но оставете нашите храмове“. Както и следвало да се очаква, предложението на о. Василий не било прието. Против него възбудили политическо дело. Арестували го и до началото на процеса го държали в предварителния арест.

Той проповядвал и в затвора и всичко, което му предавали чрез свои хора, давал на другите затворници. Отначало о. Василий бил в обща килия, а след това в единична, в каквато държали особено важните, по данни на властите, престъпници. Децата научили коя е неговата единична килия и, когато били на площада недалече от затвора, се правели, че играят, а през тясната решетка получавали благословението на отеца и неговия ласкав бащински поглед.

Процесът по укриването на църковните ценности или, както казвали тогава в Полтава „разправата“, бил през лятото на 1922 година. Той продължил няколко дни и се провеждал в зданието на музикалното училище на улица „Пушкин“. Свещеникът на църквата „Света Троица“ Василий Иванович Зеленцов, 51-годишен, бил обвинен в тежко престъпление – съпротивяване срещу изземането на църковните ценности и в агитация на другите енории да последват неговия пример. Това бил първи съд над духовно лице и затова бил „показен“.

Да се присъства на този „процес“ било много трудно, трябвало да се влезе в залата навреме. Голямата зала била пълна с народ, стотици хора се тълпяли на улицата. Публиката явно била разделена на два лагера: светска и духовна, „за“ и „против“. Уверена в победата и тържествуваща част, сред която често се чували такива думи: „ще го научат косматия, как...“ или „свършено е с попа, близо му е краят...“ И безсилна и скръбна част, надяваща се само на Божията милост, сред която мнозина, особено жени, плачели открито.

На средата на висок подиум била поставена голяма маса, зад нея седяли „съдии“, на масата имало купища книжа. Отляво на отделна маса бил настанен „прокурорът“. Отдясно настрани била поставена малка масичка, зад нея на стол седял обвиняемият о. Василий, в скромно расо с кръст, на масичката горели две свещи и лежала чанта с книжа на о. Василий и книга, от която той четял внимателно по време на почивката. Вероятно това било Светото Евангелие. На няколко крачки от о. Василий зад отделна маса седял неговият служебен защитник.

Отец Василий изглеждал така: висок, слаб, бледен, с продълговато лице, с дълга прошарена брада и също такива коси. Тъжна, кротка, добра и усмивка с още нещо в нея не слизала от лицето му по време на целия „процес“: в нея нещо се отразявало – дали страдание, дали жалост. Може би жалост към всички тези съдии, към тълпата, към цялата тази земна суета.

Печален детайл: прокурорът на този процес бил син на свещеник-бежанец от западния край по време на великата война, комунистът Бендеровски, по това време все още сравнително млад човек, с висше юридическо образование. Този безгръбначен човек с все сили се стараел да угоди на властите. По време на обвинителната реч от устата му непрекъснато се сипели изрази, като „черни гарвани“, „зубри на контрареволюцията“ и други подобни. Проклинал, заплашвал и настоявал за най-жестоко наказание. По-късно той бил назначен за директор на Полтавския музей, а още по-късно, бил, изглежда, „прибран“ и изчезнал някъде в подземията на ГПУ.

Служебен защитник на о. Василий бил старият (т. е. дореволюционен) полтавски адвокат г-н Оголевец, много уважаван от всички юрист, но неговата роля била, разбира се, жалка – само проформа.

В качеството на свидетел в процеса участвал началникът на тогавашното ГПУ латвиецът Линде. Красив, грижливо поддържан, добре облечен, с военна стойка, говорели, че бил царски офицер. Помнят се неговите думи, казани на обвиняемия с приблизително такъв смисъл: „като служител на култа и като враг на съветската власт, аз бих Ви разстрелял с удоволствие, но признавам, че Ви уважавам, като човек убеден и твърд“... В залата се разнесъл шепот... Незабравим е последният ден на съда с последното слово на подсъдимия и произнасянето на присъдата.

С все същата кротка, тъжна усмивка и с все същото изражение на жалост върху лицето, о. Василий произнесъл последната си дума. Той казал много кратко слово и далеч не използвал времето, полагащо му се по регламент. Прекръстил се и казал приблизително следното: „Много неща се изговориха против мен през тези дни, с много от тях не съм съгласен и много от обвиненията бих могъл да опровергая. Подготвих голяма реч по точките, ето я – и показал с ръка тетрадката – но сега премислих и ще говоря кратко. Вече ви заявих и още веднъж заявявам, че аз съм лоялен към съветската власт, като към такава, защото тя, както и всичко, ни е изпратена свише... Но там където става дума за Христовата вяра, за Божиите храмове и за човешките души, там аз се борих, боря се и ще се боря до последния си дъх с представителите на тази власт; позорно грешно би било за мене - воина Христов, носещ този свят кръст на гърдите си, да защитавам лично себе си във време, когато враговете са се опълчили и са обявили война на Самия Христос. Аз разбирам, че вие ми отправяте идейно предизвикателство и аз го приемам...“ в тълпата отново се разнесъл шепот, все по-силен ставал ропотът и се чували възгласи: „попът се занимава с агитация... попът се прави на важен, какво се занимаваме с него – куршум за него“... В същото време се разнасяли викове с проклятия по адрес на съда, мнозина ридаели, някои изпаднали в истерия. Председателят нещо възразил, но о. Василий го прекъснал и казал: “дайте ми възможност да завърша, това е мое право“ и продължил гръмко: „и така, аз приемам вашето предизвикателство, и каквото и наказание да ми присъдите, ще го понеса твърдо без страх, даже смъртта съм готов да приема, защото няма награда по-висока от наградата на небесата“ и още нещо добавил, но вече не се чувало: шумът в залата се увеличавал. А след речта, като се поклонил към залата, о. Василий седнал на своето място. Съдът се оттеглил на съвещание. О. Василий се задълбочил в своята книга, свещите горели, зад гърба му стояли часовите с пушки.

В залата било задушно, част от публиката излязла на въздух, тълпата хора все повече се увеличавала, навсякъде имало дебати, спорове, атмосферата се нажежавала. Най-сетне съвещанието завършило, съдиите излезли и започнало четенето на присъдата. Седящите далече от подиума не чували всичко, което се четяло в присъдата. Отец Василий седял зад своята масичка, леко отпуснал глава, спокоен, блед, свещите озарявали състареното му през тези дни лице, пред него лежала разтворената книга и изглеждало, че той не слуша присъдата, а чете книгата. Такова впечатление останало у мнозина. Четенето на присъдата продължило много дълго; накрая се казвало: „на основания на членове … такива и такива, съдът постанови свещеник Зеленцов, Василий Иванович, на възраст 51 години, да бъде осъден на“ … По-нататък нищо не можело да се чуе, защото в залата се вдигнал невероятен шум, викове – „убийци проклети“, „бъдете проклети“ и т. н. „Скъпи батюшка, да Ви спаси Христос“, „отец Василий, благословете ни“… Гръмки ридания, истерия, мнозина се хвърлили към подиума с протегнати ръце като за благословение. Някои ги хванали, други ги арестували… При последната дума на присъдата – „на разстрел“ – отец Василий широко се прекръстил и със същата спокойна усмивка се обърнал към тълпата, като благославял с малки кръстове във въздуха и утешавал: „Господ да бъде с вас, успокойте се, всичко е в Божията воля, вижте, аз съм спокоен, идете си с мир по домовете“…

Обкръжили го и го отвели нанякъде. Появили се много чекисти и милиция, а на улицата в същото време конна милиция разгонвала огромната тълпа. Извели о. Василий под силен конвой и го повели по улицата, част от хората се устремила след него. Затворът бил недалеч и след няколко минути железните му врати приключили тази тежка картина.

О. Василий бил държан в килия за осъдени на смърт. На един от бившите затворници в Полтавския затвор разказали за отношението на о. Василий към смъртната присъда. Той се готвел за смъртта с радост, с някакъв необичаен – за околните и даже за администрацията – възторг и бил много огорчен, когато присъдата била отменена.

Защитникът подал молба за помилване. В същия ден делегати от заводите и от всички полтавчани заминали за Москва, за да се срещнат с Ленин. Безбожната съветска власт едва се била утвърдила в Украйна (през 1920 година очевидно тя все още се съобразявала и се страхувала от украинските работници, с които в следващите години жестоко се разправила) и заменила разстрела с десет години затвор. Преместили о. Василий в обща килия. Почитателите му не го оставяли нито за минута. Той получавал в затвора всеки ден обилни пратки, цветя и книги. Това дало повод на някакъв „писач“ по фамилия Капелгородски да напише в местния вестник „Полтавски болшевик“ кощунствен „акатист“.

За да намалят по някакъв начин народната любов към о. Василий и да го унизят и дискредитират, безбожниците го обсипали с всякакви насмешки и хули в Полтавската преса. Но този „акатист“, състоящ се от насмешки и оскърбления към него, именно като към слуга на Бога и Църквата, въпреки замисъла си, пророчески предричал неговото прославление в Божията Църква.

„Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене.“

Сред затворниците, особено сред криминалните той се ползвал с любов и уважение. Наричали го „нашият о. Василий“ или „нашият батюшка“, не му позволявали да изпълнява нарядите – да почиства помещението, да изхвърля кофата с нечистотиите, не сквернословили пред него и т. н., защитавали го от грубостите на надзирателите и разни негодяи. Това не се харесвало на властите и те го преместили в Харковския затвор на Студения хълм, където излежавал присъдата си, която по силата на някаква амнистия била съкратена с повече от половината.

През тези години болшевиките започнали да устройват антирелигиозни диспути. Пристига в някакъв град оратор от центъра и чете антирелигиозен доклад пред многолюдно събрание - обикновено в театъра. А местните власти канят опонент от местното духовенство. Можели да се изказват желаещи и от публиката от едната или от другата страна. Такъв диспут се състоял и в Харков. Като опонент докарали от затвора о. Василий. Впоследствие разказвали, че о. Василий произнесъл такава реч, за която после говорел целият Харков, а отгласи достигали и до Полтава.

През 1925 година по Божията воля, по горещите молитви на цялото паство, о. Василий се върнал от затвора при паството (много парични и други ценни подаръци от полтавците постъпили в ЧеКа през това време), за да блесне още веднъж като ярък светилник на вярата, на праведността и изповядването на Божията истина на фона на тъжния Полтавски живот.

Преди да си тръгне от затвора в Харков, о. Василий и тук помогнал на една бедна жена, която седяла пред затвора и просела милостиня с момченцето си. Тя починала и о. Василий взел момчето, довел го в Полтава и започнал да се грижи за него заедно с четири осиротели свещенически деца.

Скоро след освобождението му о. Василий, по общо желание на духовенството начело с правещия архиепископ Григорий и миряните, бил хиротонисан за епископ. Хиротонията извършили в църквата „Света Троица“ архиепископ Григорий и случайно задържалия се някъде на път [за заточение] и нелегално пристигнал за тази цел в Полтава епископ Дамаскин¹: висок, представителен, със светла брада и чуден глас тенор. Монашеското пострижение, възвеждането в сан архимандрит и всичко останало се извършвало бързо, тъй като се страхували да не бъде заловен нелегално пристигналият заточен епископ.

Отначало в Полтава всички плачели, защото мислели, че владика Василий ще замине за Прилука (Полтавска губерния), но архиепископ Григорий го оставил в Полтава.

При своето наречение епископ Василий прознесъл потресаваща реч. Това било даже не реч, каквито сме свикнали да слушаме от амвона, а тържествена клетва за вярност в служението на истинната Христова Църква и обещание да се бори „до последен дъх“ с всички богоотстъпници, богохулници, живоцърковници и еретици – самосвяти и булдовци².

Епископ Василий останал в своята църква „Света Троица“, където извършвал постоянно богослужения, но по покана на духовенството служил с желание и в други църкви. Още от първите дни започнали неговите гръмовни речи по адрес на властите буквално на всяко богослужение. Думи като „богоотстъпници, насилници, хулители на Христовата вяра, убийци, сатанинска власт, кръвопийци, гасители на свободата и правдата, изчадия на ада“ и т. н. присъствали неизменно, както и постоянният призив – „никакви отстъпки пред тях, никакви компромиси, да се борим и да се борим с враговете на Христос, без да се страхуваме от мъченията и смъртта, защото страданията за Него са най-висше щастие, висша радост“ и т. н.

Било много трудно да се влезе в църквата, където служел епископ Василий – не само храмът, но и целият църковен двор били пълни с богомолци, дошли да се помолят и да чуят „отец Василий“ – така го наричали всички. Група младежи тясно окръжавала владиката и го изпращала от църквата до вкъщи, сякаш го охранявала. Той бил ласкав и приветлив с всички, всички знаел по име. Понякога след богослужение в църквата му казвали: „Владико, защо говорите всичко това? В църквата постоянно има шпиони, следят Ви, слушат и донасят, ние ги знаем и се страхуваме за Вас“. А той отговарял с усмивка: „е, че какво толкова особено съм казал, наистина не знам, те не заслужават това. Е, добре, повече няма да говоря така, успокойте се, идете си с мир по домовете“. А на следващото богослужение говорел още по-рязко, още по-безстрашно. Както вече беше казано, той не бил блестящ оратор, даже не се отличавал с красноречие и въпреки това хиляди искали да го слушат. Безстрашието, искреността, силата на убежденията, неговата постоянна и твърда готовност да умре за Христос и призивът към такава жертва пленявали и покорявали слушателите.

Точно една година продължило неговото архипастирско служение в Полтава, цяла година треперили вярващите за неговия живот. Най-сетне се свършило… През 1926 година в навечерието на празника Успение на Божията Майка отново го арестували в Харков, където го извикали нарочно, тъй като не искали да направят това в Полтава, боейки се от народното вълнение и възмущение. Арестували го и го изпратили в Соловецкия лагер. Той писал оттам писма на своите съмишленици. След Соловецкия лагер, го изпратили някъде далече на север (на Мечата планина, в Мурманск или на Колима), но не за дълго. Така изминали четири години (до 1930 година).

През 1927 година, когато излязла декларацията на Митрополит Сергий, към Владиката, както и към другите заточени епископи се обръщали, за да приеме декларацията, но владика Василий бил твърд и не я приел, а точно обратното – от заточението написал против нея свое наставление към руското паство, копия от което тайно се предавали от ръка на ръка, а оригиналът се съхранявал у верни хора в Москва.

По това време в Полтава – от 1930 година – управлявал епархията епископ Сергий (Гришин), млад епископ от кръга на близките до митрополит Сергий Московски. Епископ Сергий безпрекословно изпълнявал всички искания на болшевиките и не протестирал против тяхното вмешателство в църковните дела.

Полтавската епархия през цялото време до нейната ликвидация (през втората половина на 30-те години последният епископ Митрофан бил задържан и ликвидиран и от това време Църквата в Полтава прекратила своето видимо съществуване до идването на немците през 1941 г.) се намирала в подчинение на митрополит Сергий Московски. Действията на епископ Сергий (Гришин), разбира се, били известни на владика Василий и той изобличавал епископ Сергий в писма. Но преди да стигнат до него тези писма попаднали в други ръце. Владика Василий написал и лично писмо до митрополит Сергий, в което подчертавал факта на абсолютно недопустимото съглашателство с безбожната съветска власт и въобще личния му (на митрополит Сергий) съюз с отстъпниците. В резултат владика Василий бил докаран в Москва на Лубянка.

Енориашите на църквата „Света Троица“ (през 1927 година църквата била закрита) през цялото време събирали помежду си пари, с които изпращали „разузнавачи“, за да научат нещо за затворника, с нещо да му помогнат, но нищо не им се удавало да направят.

Най-сетне някой от някого успял да узнае, че страдалецът за вярата епископ Василий след зверски изтезания бил разстрелян в някакво подземие на Велики четвъртък, приблизително през 1930-31 година³.

Така пострадал за свидетелството си за Божията истина преосвещеният Прилукски епископ Василий, който през годините на непрестанни преследвания, с помощта на Божията благодат, дадена му за неговото благочестие, в нищо не отстъпил и не се преклонил пред гонителите на Божията Църква и останал верен дори до смърт на евангелската истина и на своето клетвено обещание.

[ 1] Виж «Новые мученики Российские». Первое собрание материалов. Гл. 18. Дамаскин, Епископ Глуховский.

[ 2] Църковни движения в Украйна, които се отделили от патриарх Тихон.

[ 3] Според съвременни изследователи епископ Василий бил арестуван на 9 декември 1929 г. На 3 февруари 1930 г. бил осъден от колегията на ГПУ на разстрел. Присъдата била изпълнена на 7 февруари 1930 г.