ЕРМОГЕН, ЕПИСКОП ТОБОЛСКИ И ПОСТРАДАЛИТЕ С НЕГО
Саратовският епископ Ермоген бил аскет, човек образован, добър и чист до съвършенство и бил безрезервно отдаден на борбата с нарастващото революционно брожение.
Като виждал вредата, причинявана от Распутин, той искал да го накара да се закълне, че повече няма да престъпи прага на царския дворец. Распутин не искал да даде такава клетва и епископ Ермоген, в епитрахил и с кръст в ръка, проклел Распутин. Той започнал с телеграми да моли и да умолява царя да не приема Распутин. Това обстоятелство и бъркотии в управлението на епархията довели до лишаването на епископ Ермоген от епархията и заточаването му в Жировичкия манастир в Гродненска губерния. След революцията го освободили и назначили като Тоболски епископ в каквото звание той бил и член на Всеруския Църковен Събор.
През 1918 г. патриарх Тихон благословил кръстни ходове по цяла Русия. Владика Ермоген благословил да се проведе кръстен ход и в Тоболск. В навечерието дошли да заповядат на владиката да отмени кръстния ход или в противен случай щели да го арестуват. На другия ден владиката служил литургия и молебен в Тоболския кремъл. Всички знаели, че кръстният ход е забранен. Но забили камбаните и владиката с духовенството, с хоругви и кръстове излязъл от катедралния храм. Кръстният ход бил проведен. Грамадни тълпи народ потекли покрай стените около Тоболския кремъл като пеели „Спаси, Господи, люди Твоя“. Тоболският кремъл се издигал над града, домът на царя и царското семейство бил под него. От стените се виждали добре прозорците на тоболския дом и зад прозорците – затворниците: царят, царицата, великите княгини, престолонаследникът.
Владиката спрял кръстния ход на това място на стената, откъдето се виждал тоболският дом. Запели молебен.
След това владиката се приближил до края на стената. Той стоял сам над Тоболск с дървен кръст в ръце. Вдигнал кръста високо и благословил царското семейство.
На Цветница владика Ермоген служил литургия, а след това вечерня. На вечернята той произнесъл слово, в което казал следното: „Приближават дните на кръстните страдания на Христос Спасителя. Душата на Божествения Страдалец се измъчвала от огромна тъга в очакване на приближаващите ужасни мъчения и Той търсел подкрепа не само в молитвата към Бог Отец, но молил и Своите ученици да бодърстват и да се молят заедно с Него, та така да облекчат великата мъка, която с цялата си тежест легнала върху Неговите плещи.
Чувствам и аз, че приближават дните на моите кръстни страдания и затова и моята душа в очакване на приближаващите страдания страда и се измъчва от тъга. Затова усърдно моля всички вас: подкрепете ме и вие през тези дни с вашите свети молитви...“
Това било последното му слово. Светителят не могъл повече да служи и да поучава своето паство. В нощта на Велики четвъртък го арестували. Православните граждани, подтиквани от любов към своя архипастир, установили дежурен караул пред неговите покои, надявайки се, че няма да дадат своя отец на поругание. Но владиката излязъл на балкона и започнал да ги моли да си отидат по домовете, като им казвал: „Не правете по-тежко и без това тежкото ми положение“. От уважение към думите и личността на владиката всички се разотишли и в същата нощ го арестували, т.е. на Велики петък, когато бил заловен и нашият Господ Иисус Христос.
Епископ Ермоген бил арестуван през месец април 1918 г., през Страстната седмица и незабавно бил отправен от Тоболск в Екатеринбург, където бил хвърлен в затвора. През месец май делегация от Епархийското събрание в лицето на члена на Московския Събор адвокат Минятов, брата на епископ Ермоген, протойерей Ефрем Долганев и тюменския свещеник М. Макаров се отправила към Екатеринбург да ходатайства пред местния совдеп за освобождаването на епископ Ермоген. В совдепа поискали откуп в размер на 10 000 рубли, а после завишили сумата на откупа на 100 000 рубли. Тази сума била събрана между екатеринбургските търговци и внесена, а властите издали разписка за получаването на парите.
На следващия ден делегацията в пълен състав се отправила към совдепа с надеждата епископ Ермоген да бъде освободен, но повече не се върнала в заеманата от нея квартира. Предполагат, че тя е била арестувана и заедно с епископ Ермоген отправена под конвой към Тюмен за по-нататъшно придвижване към Тоболск, където възнамерявали да организират съдебен процес над епископа.
В Тюмен епископ Ермоген заедно с другите арестувани бил прехвърлен на парахода „Петроград“, за да бъде откаран в Тоболск.
Поради превземането на Тоболск от белите червеноармейците, преди да изоставят парахода и да побягнат към Урал, се разправили жестоко с арестуваните.
Всички тях ги извели на палубата и им заповядали незабавно да свалят връхните дрехи и обущата си. Който се събличал недостатъчно бързо, от него свличали дрехите, а след това разсъблечени, под град от насмешки и подигравки, с предварително вързани ръце, ги хвърляли от палубата в река Тура.
Епископ Ермоген се молил за своите мъчители и ги благославял. С цинични, непредаваеми псувни съпровождани с юмруци свлекли от светителя расото и подрасника, извили назад ръцете му. Тъй като епископ Ермоген не преставал гръмко да се моли, комисарят заповядал: „Затворете му устата“... С юмручен удар в лицето заставили стареца да замлъкне. След това завързали за извитите му назад ръце двупудов камък и го хвърлили в Тура (на 16 юни 1918 г.) срещу село Покровско. (Такива показания дали при следствието матросите на парахода „Петроград“.)
След прогонването на болшевиките, когато водата в река Тура спаднала, на брега били открити множество трупове, сред които било разпознато и тялото на епископ Ермоген. То било отправено в Тоболск и при огромно стечение на народ било погребано в пещерата, където по-рано почивали мощите на св. Йоан Максимович, митрополит Тоболски и на цял Сибир.
* * *
ПРОЦЕСЪТ СРЕЩУ МОСКОВСКИТЕ СВЕЩЕНИЦИ
На 10 май 1922 г. в московските вестници беше публикувана присъдата по делото на лицата, обвинени в агитация против конфискацията на ценното църковно имущество. Свещениците и архиерейските наместници на град Москва: Заозерски, Добролюбов, Христофор Надеждин, Вишняков, Орлов, Фрязинов, Соколов, Телегин, а също и гражданите Брусилова, Тихомиров и Рахманов бяха осъдени на смърт, други лица – на различни срокове затвор.
Кой в църковна Москва не преживя тежко този процес? Колко хора познаваха тези свещеници и с какъв трепет следяха тяхното поведение на съда? Какво мъжество проявиха подсъдимите и колко истина изрекоха?
Който е бил в приемната на патриарх Тихон, в Троицкото подворие на булевард Самотечен, отлично помнел огромния, пълен, с широки жестове и бърза походка патриаршески иконом отец йеромонах Макарий Телегин, който при изземането на ценностите от църквата на това подворие облякъл богослужебните си одежди и заявил своя протест на комисията, а след това свалил одеждите и излязъл от храма. Такъв земен и плътски по вид монах съвсем не изглеждал герой на духа и нравствената сила. Обаче патриархът познавал своя иконом, този обикновен, малообразован човек. Когато от съда идвали и му съобщавали за неговото поведение, патриархът с усмивка казвал: „Да, моят Макарий няма да се предаде, аз разчитам на него“.
Вестник „Правда“ (№ 85, 95 30 април 1922 г.) дава описание на неговия разпит, далеч не пълно, в което са пропуснати много неприятни за съветската власт места, за които разказвали присъствалите на процеса.
– По убеждения аз съм монархист, – заявил йеромонахът от Чудовия манастир Телегин.
– Членувате ли в партия?
– Не, аз съм безпартиен... служител на престола.
Трибуналът се заинтересувал от толкова неочаквано появилия се монархист.
– Как така сте монархист, когато няма монарх? Нали апостол Павел казва: подчинявайте се на съществуващата власт.
– Аз ѝ се подчинявам: живея тихо, мирно, както всички смъртни, към властта нямам отношение.
– Къде служите?
– Бях щатен свещеник на първа Донска казашка бригада. Сега служа в домашния храм на патриаршеското подворие.
– Вие ли бяхте този, който оскърби там комисията?
– Да, аз нарекох нейните членове грабители и насилници. Аз съм служител на престола и на мен ми е много тежко, когато отнемат свещените предмети.
Отец Макарий се държал мъжествено до последната минута на живота си.
Свещеникът, който бил в една килия с него, разказвал с какво нетърпение очаквал той смъртното наказание. „Чакам и не мога да дочакам – казвал той – срещата с моя Господ Христос“.
Той бил весел, когато му връчили присъдата. „Най-сетне дойдохте за мен“ – казал. „Подпишете се“... „С удоволствие“ – отговорил той и украсил подписа си с особена изивка върху хартията.
Друг свещеник, отец Заозерски, също осъден за противодействие срещу ограбването на храмовете, когато го извели след съда на Лубянския площад в Москва, с широк кръст прекръствал приветстващата го тълпа. Обръснат и остриган, него заедно с отец Макарий Телегин и други лица от бялото духовенство ги разстреляли във фаталния „кораб“ на черезвичайката. Така се наричало помещението на архива на бившето застрахователно дружество, което заемалa на Лубянка ЧК, а след това ГПУ и НКВД. Във вътрешността на това здание има тъмна полуподземна, неголяма, но висока, двуетажна зала, напомняща корабен трюм. Освен нарове за затворниците, посред тази зала има и няколко малки глухи стаички за предишните сейфове, където разстрелвали осъдените.
Удивително било поведението на вдовиците на убитите от бялото духовенство. Една от тях със сияещи из-под черната забрадка очи казвала на друга: „Колко сме щастливи с Вас, матушка, колко сме щастливи. С каква смърт се удостоиха нашите мъже. Получиха мъченически венец за вярата. Сега трябва само да се молим за тях. Не, не трябва и да се молим: те се молят за нас пред Господа“.