ПЕТЪР, МИТРОПОЛИТ КРУТИЦКИ

Митрополит Петър, в света – Петър Фьодорович Полянски, се родил във Воронежка губерния в 1863 г. Той получил средно образование във Воронежката семинария, а висше – в Московската духовна академия, която завършил през 1892 г. със званието кандидат на богословието, магистрант, и бил оставен в академията на длъжност помощник-инспектор.

Скоро написал дисертация на тема „За пастирските послания“, за която му била присъдена степента магистър на богословието. От Московската академия той бил назначен за директор на Жировичкото духовно училище (Гродненска губерния), а след това бил поканен на длъжността делопроизводител на Учебния комитет при Светейшия Синод и след една година бил назначен за извънщатен, а малко след това – и за щатен член на Учебния комитет. На последната длъжност той останал до революцията, изпълнявайки задълженията на ревизор на духовно-учебните заведения.

Като пътувал по служебните си задължения буквално из цяла Русия, включително и Кавказ и Сибир, Петър Фьодорович имал доста познанства в кръговете на висшето духовенство и професурата. Безспорно интелектуално надарен, с общителен характер Петър Фьодорович се ползвал с огромно уважение сред множеството си познати. А благодарение на твърдия си характер, съчетан с вродена тактичност, Петър Фьодорович оказвал голямо влияние върху духовно-учебното и възпитателно дело в Русия.

След революцията Петър Фьодорович работил в състава на Всеруския поместен Събор през 1917–1918 гг. Избраният от Събора патриарх Тихон привлякъл Петър Фьодорович в качеството на най-близък свой сътрудник. През 1920 г. патриарх Тихон подстригал Петър Фьодорович в монашество и на 25 април го ръкоположил в сан епископ с назначение на длъжността патриаршески викарий, а впоследствие го възвел в сан митрополит Крутицки.

Съгласно завещанието на покойния патриарх Тихон, Крутицкият митрополит Петър бил един от тримата йерарси, които можели да бъдат местопазители на патриаршеския престол. По стечение на обстоятелствата нито един от първите двама митрополити нямал фактическата възможност да изпълнява задълженията на местопазителя на патриаршеския престол и Крутицкият митрополит Петър, третият кандидат, посочен от патриарх Тихон, встъпил на тази висока отговорна длъжност. Този момент се характеризирал, от една страна с провала на последните надежди за създаването на легално патриаршеско Управление, за което покойният патриарх положил приживе много усилия, а от друга страна, с все по-нарастващата активност на обновленците.

В периода на управлението на Църквата от митрополит Петър обновленците, окрилени от смъртта на патриарха, започнали да се стремят към обединение с Православната Църква и водели енергична подготовка в това направление с оглед на своя 2-ри събор, който трябвало да се състои в Москва през лятото на 1925 г. Съветската власт, всячески подкрепяла обновленците и с всички средства на административното въздействие се стремяла да склони местните православни епископи на обединение с обновленството: упорстващите бивали арестувани и заточавани, на колебаещите се били предлагани всякакви блага при условие, че преминат в обновленството. В атмосферата на растящия натиск на обновленците и съветската власт, под гнета на репресиите изглеждало, че започват колебания и неувереност в редица райони на Русия. Необходимо било твърдо и неустрашимо ръководство. И в този момент митрополит Петър издал своето послание към Руската Църква, което определило рязко и точно позицията на Православната Църква пред лицето на настъпващите събития, като позиция на пълно и непримиримо стоене за истината и отхвърляне на всякакви компромиси, както с обновленството, така и с подкрепящата го съветска власт.

Това послание на митрополит Петър, което възстановило изведнъж твърдия дух в Църквата и обрекло на пълен крах толкова дълго и старателно осъществяваната подготовка на обновленците и правителството, изиграло заедно с това и фатална роля в неговата лична съдба. След като съветската власт се убедила, че в негово лице Православната Църква има неподкупен и безстрашен вожд, достатъчно енергичен и смел, тя започнала да подготвя отстраняването му от ръководството на Църквата.

С тази цел във вестниците започнали да се появяват статии пълни с клеветнически инсинуации против митрополит Петър и неговата мнима контрареволюционна дейност, а след това на обновленския лъжесъбор в Москва знаменитият Въведенски огласил очевидно фалшив, изфабрикуван в ГПУ документ, уж разобличаващ връзката на митрополит Петър със „задгранични кръгове“. Едновременно с това, пред лицето на вече пряката и очевидна за всички заплаха от арест, Тучков от името на правителството започнал да води преговори с митрополит Петър за „легализация“, т.е. официално оформяне на управлението на Православната Църква, каквото до тогава тя нямала, намирайки се извън закона.

Тази „легализация“ обещавала облекчаване на безправното положение на Църквата, но изисквала приемането на редица условия от митрополит Петър като:

1) издаване на декларация с определено съдържание;
2) изключване от числото на управляващите на неугодните на властта епископи, т.е. отстраняването им от църковния живот;
3) осъждане на задграничните епископи;
4) установяването занапред на контакт с правителството в лицето на Тучков по отношение на дейността.

В замяна на това се обещавало официално оформяне на управлението и неприкосновеност на тези епископи, които бъдат назначени на епархийските катедри съгласувано с властта.

Като предлагало на митрополит Петър своите условия в момент, когато него го заплашвала вече лична непосредствена опасност, правителството несъмнено разчитало, че, в желанието си да запази свободата си и да спаси себе си от приближаващите изпитания, митрополит Петър неволно ще склони на отстъпки. Но като пренебрегнал всички лични съображения, митрополит Петър решително отказал предложените му условия и в частност, отказал да подпише предложения от Тучков текст на декларацията.

През лятото на 1925 г. комисарят по църковните дела Тучков поискал своеволно да направи местопазител митрополит Агатангел, а митрополит Петър да изпрати в Ярославъл. Местопазителят отговорил на това: аз охотно ще предам властта на митрополит Агатангел, тъй като той е кандидат за местопазителството преди мене, но самият аз ще остана Крутицки митрополит, тъй като не е работа на гражданската власт да се намесва в чисто църковните дела. Това било казано с такава твърдост, че Тучков изоставил своето намерение до 1927 г., когато митрополит Сергий подчинява вътрешната свобода на Църквата на богоборческата власт, признава нейната власт и компетентност в чисто църковните дела.

Местопазителят на патриаршеския престол митрополит Петър управлявал кратко. Той вече твърдо знаел, че никакви отстъпки от негова страна не могат да подкупят властта. Властта всичко взема и нищо не дава. Затова митрополитът направо и открито отхвърлял разните предложения на агента на властта и даже го отпращал от покоите си с такива думи: „вие само лъжете; нищо няма да дадете, а само обещавате; а сега благоволете да напуснете стаята, ще имаме заседание“. Озлобеният враг не можал да изтърпи дълго такова отстраняване от църковните дела.
На 10 декември 1925 г. през нощта у митрополит Петър бил извършен обиск, самият той отначало бил поставен под домашен арест, а след два дни бил преведен във вътрешния затвор на Лубянка. Едновременно с него арестували група пребиваващи в Москва йерарси, близки до митрополит Петър и очевидно, според мнението на ГПУ, настроени като него. Това били архиепископите Николай Владимирски, Пахомий Черниговски, Прокопий Херсонски, Гурий Иркутски, епископите Партений Анашевски, Дамаскин Глуховски, Тихон Гомелски, Варсануфий Каргополски и др.

Съгласно завещанието, оставено от митрополит Петър, в случай на негов арест управлението на Църквата трябвало да поеме в качеството на заместник на местопазителя първо Нижегородският митрополит Сергий, след него митрополит Михаил, екзарх на Украйна, и, накрая, митрополит Йосиф Петроградски (който се намирал в Ростов).

Но към момента на ареста на митрополит Петър ГПУ вече било подготвило самочинна група епископи, начело с Екатеринбургския архиепископ Григорий и Можайския епископ Борис, която, по примера на живата църква при ареста на патриарха, веднага след като бил арестуван митрополит Петър, свикала съвещание на свои предварително договорили се участници – 9 епископи, живеещи в Москва, и обявила, че дейността на митрополит Петър била контрареволюционна и че пред вид на неговия арест и липсата на управление на Църквата – те, събралите се 9 епископи, се организират във „Временен Висш Църковен Съвет“ и вземат в свои ръце управлението на Църквата.

Архиепископ Григорий и другите, като получили свиждане с митрополит Петър в ГПУ, му предали доклад за положението на Църквата, в който му съобщавали, че митрополит Сергий не може да управлява Църквата, че митрополит Михаил се е отказал и митрополит Йосиф – също и, че вследствие на това църковните дела изискват ново разпореждане от митрополит Петър, за да се избегне пълната анархия.

Митрополит Петър, без да подозирал предателството, и като познавал предишната твърдост в православието на архиепископ Григорий, положил на този доклад веднага, още в ГПУ, на свиждането им на 1 февруари 1926 г., резолюция за предаване на управлението на Църквата на колегия от архиепископите Николай Владимирски, Димитрий Томски и Григорий Екатеринбургски; в същото това време архиепископ Николай седял в същия затвор на ГПУ, а архиепископ Димитрий бил в Томск и не можел да дойде в Москва. Архиепископ Григорий, знаейки всичко това, го премълчал, и с резолюцията на митрополит Петър напуснал ГПУ, очевидно, смятайки себе си за господар на положението. Обаче митрополит Петър написал своята резолюция не в категорична, а в условна форма, давайки с това да се разбере, че тя е задължителна само при известни условия, а именно при условие на невъзможност за митрополит Сергий да управлява Църквата. И това дало на митрополит Сергий и на цялата Църква правото да отхвърли предателството и самочинното начинание на архиепископ Григорий и другите с него.
Оставайки до месец май 1926 г. в единична килия във вътрешния затвор на ГПУ и напълно откъснат от света, митрополит Петър, разбира се, нямал никаква представа за действителното положение на църковните дела. Той се досещал, че, вероятно, не всичко е благополучно и спокойно, след като митрополит Сергий не може, а митрополит Михаил и архиепископ Йосиф са се отказали да управляват Църквата.

По това време било очевидно за всеки, че и това начинание на ГПУ, имащо за цел да внесе нов смут в живота на Църквата, да я обезсили, а в случай на успех на ВВЦС (Всеруски Върховен Църковен Съвет) да го подчини на своето влияние, се проваля както и всички предходни. Тогава, като не желаел да се откаже от започнатото, Тучков прибягнал към нова хитрост: на митрополит Агатангел, чийто срок на заточение в Наримския край беше завършил, било разрешено да се върне в Ярославъл, но по пътя, в Перм, го задържали. Там се състояла срещата му с Тучков. Като му представил положението на Църквата като близко до катастрофа, вътрешната борба на ВВЦС и митрополит Сергий за властта, като момент, не даващ възможност на правителството да легализира Православната Църква, нещо към което правителството уж се стремяло, Тучков помолил митрополит Агатангел да урегулира вътрешните дела на Църквата със своя авторитет и своите още от патриарха дадени пълномощия и да започне преговори с правителството за оформянето на Православното Църковно Управление.

Митрополит Агатангел, като нямал никаква представа за истинското положение на нещата и като повярвал на Тучков, издал своето известно Пермско послание, и приел с него върху себе си управлението на Църквата. Като успял да провокира по такъв начин митрополит Агатангел, Тучков искал едновременно с това да провокира и митрополит Петър и, като му показал Посланието на митрополит Агатангел, му предложил да напише писмо на митрополит Агатангел, че му предава местопазителството. Митрополит Петър се възползвал от този случай и на 22 май писал на митрополит Агатангел, като го приветствал със завръщането му и с радост му предал своите права. Обаче митрополит Сергий успял да влезе в преписка с митрополит Агатангел, обяснил погрешността на Пермското Послание, доколкото митрополит Петър не се е отказвал от своите пълномощия и в лицето на митрополит Сергий е имал законен заместник.

На 12 юни 1926 г. митрополит Агатангел се отказал от своето Пермско Послание. Единствен законен управител на Църквата останал митрополит Сергий, с когото съветската власт, след като се убедила в безплодността на опитите си да провокира анархия в Църквата чрез ВВЦС и митрополит Агатангел, продължила преговорите за легализацията, започнати с митрополит Петър преди една година.
Що се отнася до самия митрополит Петър, в това време той бил тайно изведен от Москва и преместен в крепостта на бившия Спасо-Евтимиев манастир в Суздал в единична килия. Там той се намирал до късната есен на 1926 г.

Тучков продължавал да настоява митрополит Сергий да приеме тези условия, които още в 1925 г. били поставени на митрополит Петър, а за по-голяма „убедителност“ на тези условия ГПУ дотолкова усилило репресиите против епископата, че рядко в някоя епархия все още имало епископи.

Когато бил арестуван и митрополит Сергий, в управлението на Църквата съгласно завещанието на митрополит Петър, встъпил честният, чист, любим на народа митрополит Йосиф Петроградски, който обаче се намирал на заточение. Той не счел за възможно фактически да управлява Църквата предвид на това, че се намирал в глухите краища на Ярославската губерния и не можел да си замине оттам, поради което предал управлението на трима заместници – архиепископ Корнилий, който бил арестуван, архиепископ Тадей, който бил на заточение и архиепископ Серафим Углички, който всъщност поел управлението на Църквата.

Едновременно с това митрополит Петър бил преместен от Суздал в Москва в затвора на ГПУ, където Тучков му предложил да се откаже от местопазителството. Митрополит Петър решително не се съгласил с това и чрез ксендза1, с когото бил в една килия, помолил да се предаде на всички, че „никога и при никакви обстоятелства не ще остави своето служение и ще бъде верен до самата си смърт на Православната Църква“.

В края на месец декември митрополит Петър с етап бил отправен на заточение в Тоболск през Вятския, Пермския, Екатеринбургския и Тюменския затвори. На 1 януари 1927 г. в Пермския затор митрополит Петър за пръв път имал възможността да научи за положението на църковните дела в Русия, за провокацията на архиепископ Григорий през предходната година, за изявлението на митрополит Агатангел и всичко останало и тогава съставил своето послание към Църквата, което имало за цел да обясни всички негови неволни грешки, допуснати в затвора и да насочи църковния живот в необходимото русло.

На 21 януари 1927 г. в Екатеринбургския затвор митрополит Петър имал среща с архиепископ Григорий, след което успял да предаде своето послание за разпространение извън затвора. През ноември 1927 г. той пристигнал в Тоболския затвор, откъдето в началото на март бил интерниран в село Абалацкое на брега на Иртиш, на 50 версти по-нагоре от Тоболск.

През това време архиепископ Серафим Углички бил извикан в Московското ГПУ, където Тучков му предложил да приеме известните условия за „легализация“. Архиепископ Серафим отказал, като се мотивирал с това, че не смята себе си за пълномощен да решава основни въпроси от принципен характер без намиращите се в затвора старши йерарси. След три дни престой на архиепископ Серафим в ГПУ Тучков го пуснал в Углич, а на 20 март бил освободен митрополит Сергий, на когото архиепископ Серафим предал управлението.

Освобождаването на митрополит Сергий в момент, когато репресиите против Църквата по цяла Русия все повече нараствали, веднага възбудило редица опасения и тревоги.

В атмосфера на все по-нарастващо недоверие най-сетне през юли 1927 г. излязла и знаменитата декларация на митрополит Сергий. Митрополит Сергий капитулирал пред ГПУ, приел всички условия на „легализацията“ и започнал последователно да ги изпълнява. Цитаделата на православието – патриаршеският престол – бил в ръцете на враговете на Църквата. Малко преди издаването на декларацията на митрополит Сергий митрополит Петър бил отново арестуван и хвърлен в Тоболския затвор.

След два месеца прекарани в Тоболския затвор, митрополит Петър бил отправен надолу по река Об в селището Хе, което е на двеста версти от Обдорск на брега на Обската губа, в тундрата. Там, лишен от всякаква възможност за връзка със света, лишен от всяка помощ, тежко болен, той бил обречен на бавно умиране. Един човек описва така положението на заточените: „През август 1927 г. на баржа, теглена от парaход на Обтръст, митрополит Петър пристигна в Хе. Той успя да наеме за десет рубли на месец дом от две стаи от местна старица самоедка2. За храна и пране на бельото трябваше да плаща още десет рубли. Отначало митрополитът се чувстваше сравнително добре и казваше, че си отпочива след двата месеца прекарани в Тоболския затвор и десетте дни в Обдорското ГПУ и диша свеж въздух.

Той се разхождаше в околностите на Хе из тундрата, обрасла с храсталаци, нискостеблена бреза и обкръжена от хълмове и дребни оврази. Обаче в края на празника Усекновение на главата на Йоан Предтеча той получи първия тежък пристъп на задушаване и гръдна жаба и оттогава не напускаше постелята. Пълното отсъствие на медицинска помощ и лекарства ни принуди да изпратим в Обдорск на лодка (на двеста версти) местен жител, който докара със себе си Обдорския фелдшер и фелдшера от Обтръст. Този консилиум определи положението на митрополит Петър като тежко. Като оставиха някои медикаменти, те посъветваха да се помоли за преместването на митрополит Петър на друго място, където има болница. Митрополит Петър написа заявление до пълномощника на Обдорското ГПУ Иванов, молейки го да предаде по телеграфа на Тучков молбата му за преместване на юг. Това заявление аз предадох на път от мястото на заточението до Обдорск в ГПУ. По думите на митрополит Петър, от месец юни 1927 г., тоест от момента на неговото задържане в затвора в Тоболск, той не е получавал никакви известия, нито пари, нито пратки от Русия, въпреки че, както му било известно, такива е имало на негово име в Тоболск. Климатът в Хе е влажен и студен и е много вреден за здравето. В Хе пристига параход веднъж в годината.“

В такова положение, боледувайки постоянно, митрополит Петър прекарал в Хе до септември 1928 г. През месец ноември завършил срокът на неговото заточение. Всички молби до Тучков за преместването му на друго място с по-добър климат оставали без последствие. През месец септември митрополит Петър бил докаран отново в затвора в Тоболск, където се състояла негова среща с Тучков.

Той му предложил да се откаже от местопазителството, като му обещавал срещу това свободата. Обаче митрополит Петър категорично отказал и незабавно бил изпратен обратно в Хе, а срокът на заточението му бил продължен с още три години.

В 1930 г. изтичал срокът на заточението на митрополит Петър и се появила надежда за неговото завръщане. Но това не се осъществило, защото митрополит Петър се отнесъл отрицателно към сговора с болшевиките и отстъпването пред техните изисквания, допуснати от митрополит Сергий, и изразил това в свое писмо до него, в което имало следната фраза: „Ако не сте в състояние да защитите Църквата, отстранете се и отстъпете мястото на по-силен.“ Съдържанието на това писмо станало известно и болшевиките приложили много усилия – ненапразни – за да открият кой е съобщил съдържанието на писмото.

В даден момент съветските агенти предлагали на митрополит Сергий да освободят митрополит Петър от заточение, ако не по-малко от десет църковни общини гарантират за неговата лоялност към съветското правителство. Църковните общини били принудени да се откажат от това, тъй като исканото поръчителство било редактирано в неприемлива за тях и за митрополит Петър форма. Това предложение бил нов съветски трик и сигурно средство за закриване на енории. При първи стъпки на дейност и активност от страна на митрополит Петър болшевиките биха измислили повод отново да го арестуват и биха закрили десет енории.

Съветските власти още преди това предлагали на митрополит Петър да го освободят при условие, че одобри всички разпореждания на митрополит Сергий, но той категорично отказал, предпочитайки да понася живота в заточение, в бедност, в студ и глад, отколкото да потъпче своята архиерейска съвест.

В Москва вярващите очаквали завръщането на митрополит Петър от заточението, чийто десетгодишен срок изтекъл на 27 ноември 1935 г.

Можем да предполагаме, че митрополит Петър е починал през месец декември 1936 г., защото на 27 декември същата година Московската Патриаршия присвоила на митрополит Сергий титула „патриаршески местопазител“, а дотогава той се наричал негов „заместник“. Едва в 1937 г., два-три месеца по-късно, задграничната Литовска епархия, подчинена на патриаршията, обявила, че е получила от последната известие за кончината на местопазителя на патриаршеския престол, без да се посочва датата и мястото на неговата смърт. Според мълвата, в последните месеци от живота си митрополит Петър получил известно облекчение на своята участ. Той бил преместен от отдалеченото си заточение по-близо до централна Русия и при един от закритите манастири имал килия и получавал известни грижи, но без право на кореспонденция или срещи с хора. Тук той и починал, след като прекарал повече от десет години лишен от свобода.

* * *

„Допълнения и поправки към 1-ви том на събраните материали“: Към съобщението, че срокът на заточението на Митрополит Петър завършил на 27 ноември 1935 г., трябва да се допълни следното:

Ню-Йоркски вестник („Новое Русское Слово“) в броя си от 3 ноември 1935 г. известява, че преди няколко дни дошли слухове за връщането на Крутицкия митрополит Петър, местопазителя на патриаршеския престол. Първото сведение било получено от руската патриаршеска екзархия в Ню Йорк и то имало следното съдържание: „Имаме сведения за освобождаването на митрополит Петър, но засега само от познати американци, завърнали се преди дни от Москва, които са се видели и са беседвали с митрополитите Сергий и Петър.“ След това, преди около месец било получено сведение от кръгове на московското духовенство, текстът е със следното съдържание: „Имаме сведения за освобождаването на Крутицкия митрополит Петър, който преди шест седмици е върнат от заточението и понастоящем живее в град Коломна. Здравето на патриаршеския местопазител е в много неудовлетворително състояние, по-специално краката, които гноят от премръзването“.

През 1937 г. парижки вестник („Возрождение“) пише: „В 1935 г. завърши срокът на заточението. ПоТоболск сведения дошли от Русия, митрополит Петър се е върнал в Русия и се видял с митрополит Сергий. Последният искал да получи от него признание на новото устройство на църковния живот и съгласие за свикването на събор. Имаше и други съобщения за това, че уж болшевиките му предложили да заеме патриаршеския престол, но при условие да се спазват редица определени изисквания. Митрополит Петър бил непреклонен и не склонил за никакви съглашения. Скоро бил отправен отново на заточение“.

Отново това съобщение се потвърждава по следния начин („Р. Мысль“. 16 ноември 1951): „Митрополит Петър бил върнат от заточението на остров Хе през 1935 година. Той имал среща с митрополит Сергий в Нижни Новгород и последният се опитвал да го убеди, но безуспешно, в необходимостта от признаването на правилността на неговата политика. Митрополит Петър поискал от митрополит Сергий да му предаде местопазителството, но също получил отказ и скоро отново бил изпратен на заточение, където и починал в началото на 1937 година, а не през 1939 година“.3

 


[ 1 ]ксендз (на руски ез. - ксёндз, от полски ез. - Ksiądz) - Полска дума за название на духовно лице, най-често презвитер.

[ 2 ] - Друго название на северната народност ненци, което вече не е в употреба. Понякога с него се обозначава група от северни народности, в която влизат ненци, тавгийци и др.

[ 3 ] - Сега се знае от разсекретените архиви на КГБ, че Крутицкият митрополит Петър бил на заточение зад Полярния кръг в селището Хе до 17 август 1930 година, когато бил отново арестуван и държан в затворите в Тоболск и Екатеринбург в строга изолация. Докато вярващите мислели, че той продължава да живее в задполярното заточение, митрополит Петър бил държан в единична килия като „секретен затворник“ (вместо име фигурирал под номер 114), напълно лишен от всякаква връзка с външния свят. Бил обработван лично от Тучков да даде съгласие за сътрудничество със службите, срещу което му обещавали свободата. Митрополит Петър отхвърлил категорично това предложение, както и предложението да се откаже от пълномощията си на местопазител на патриаршеския престол. След разговорите с Тучков получил частична парализа. Боледувал от скорбут и астма. Отправил писмена молба да бъде изпратен в концентрационен лагер, каквато била и последната му присъда. В нея пише: „Особено ме убива лишаването от свеж въздух, нито веднъж не съм бил на разходка през деня, трета година не съм виждал слънце, изгубих усещането за него… Болестите все повече се усилват и ме приближават към гроба. Откровено казано, от смъртта не се страхувам, само че не ми се иска да умра в затвора, където не мога да приема последно причастие и свидетели на смъртта ми ще бъдат само стените.“

През месец юли 1933 г. му била забранена разходката в общия двор (даже и през нощта), можел да се разхожда само в малко влажно дворче, където въздухът бил изпълнен с изпаренията от отходните места. Независимо от всичко, продължавал да отхвърля предложенията да се откаже от своите пълномощия. Отнасял се негативно към съглашателската политика на митрополит Сергий с болшевиките. През 1929 г. докато все още бил на заточение в Хе, успял да му изпрати писмо, в което пише: „Съобщават ми за тежките обстоятелства, които се стоварват върху Църквата във връзка с преминаването на границите на поверената Ви църковна власт. Много съм наскърбен, че не си направихте труда да ме посветите в плановете си относно управлението на Църквата.“
В края на 1936 г. бил пуснат фалшив слух, че митрополит Петър е починал на 29 септември същата година. На 27 декември 1936 г. митрополит Сергий си присвоил титлата „местопазител на патриаршеския престол“. Междувременно митрополит Петър продължавал да бъде държан в строга изолация. През следващата 1937 г. срещу него било образувано поредното дело от органите на НКВД. На 2 октомври 1937 г. бил осъден на разстрел от тройката на НКВД за Челябинска област. На 10 октомври бил разстрелян – по различни версии, в затвора на НКВД в град Магнитогорск, източно от Урал или на жп станция Куйбас (предградие на Магнитогорск). Мястото на погребението му е неизвестно, най-вероятно е погребан в района на станция Куйбас, където в братски могили били погребвани разстреляните от НКВД в Магнитогорск. Прославен е от Руската Православна Задгранична Църква през 1981 г. като свещеномъченик. От Московската патриаршия е прославен през 1997 г. – бел. прев.

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че с благословението на Негово Високопреосвещенство Триадицкия митрополит Фотий, Предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква, духовенството при катедралния храм „Успение Богородично“ ще отслужва редовно Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза, всеки ден след края на сутрешното богослужение.

По-долу прилагаме файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Съдържание