Глава 29
СМЪРТТА В КОНЦЛАГЕРИТЕ
ШЕСТДЕСЕТТЕ СВЕЩЕНОМЪЧЕНИЦИ
През 1930, 1931, 1932 години аз посещавах все места в Сибир, пише свидетелят, а през 1933 г. нашето пътуване беше до град Иркутск, Нижнеудинск и Балаганск.
Град Качуг е на брега на река Лена, на 200 версти от град Иркутск. От Качуг към Нижнеудинск – Балаганск водеше широк черен път. Пътят преминаваше изключително през тайгата, нямаше никакво население, на строителството работеха само затворници. В Качугските лагери по това време цареше нечуван произвол. Разстрелваха хората за нищо, биеха ги с тояги, с камшици, държаха ги в лоши битови условия, в бараките се помещаваха по 60-80 човека на общи нарове, при това на два етажа. Ако някой от затворниците не изпълни дневната норма, то палачите от лагерната охрана имаха пълното право да издевателстват над него и държаха затворниците на производството по цяла седмица под открито небе. Хората умираха от глад и студ.
От град Иркутск за Нижнеудинск отплувахме на парахода „Бурят“. От Нижнеудинск пътувахме с каруци по Качугското шосе или по-точно просека и се отдалечихме на повече от сто версти от десния бряг на река Ангара по посока на Качуг. По това време аз работех като водомерен наблюдател.
От 18 до 22 юли 1933 г. нашият експедиционен екип се установи за няколко дни недалече от един концентрационен лагер; по това време ги наричаха „фаланги“: „фаланга“ № 35, № 3, № 9 и т. н. В този район имаше по-подходяща почва за селско стопанство, на схемата вече беше обозначен совхоз. Времето беше много хубаво. След вечеря седяхме край огъня до късна нощ. Често чувахме някакви викове, които ехото разнасяше из тайгата. Ние още не знаехме какви са тези викове.
Нощта беше ясна и тиха, свежият сибирски въздух разливаше по долината силния аромат на цветята на тайгата. Никога няма да забравя тази долина, запомних я завинаги! Нашият сладък утринен сън беше нарушен от някакъв унил човешки стон. Всички станахме бързо. Началникът на експедицията, родом от град Иркутск, бързо взе в ръце бинокъла, други установиха два нивелира и започнахме да разглеждаме движещата се към нас тълпа; заради храсталаците беше трудно да се разбере какво става.
Вървяха 60 души затворници. С приближаването им можехме добре да видим, че всички бяха изтощени от недояждане и от непосилен физически труд. Какво видяхме? – всеки имаше през рамото си въже: теглеха шейна, през месец юли – шейна! А на шейната имаше каца с човешки изпражнения!...
Съпровождащият конвой очевидно не знаеше, че на територията на лагера се намира експедиция. Ние чухме отчетливо заповедта на конвоя: „лягай и не мърдай“! Един от конвойните побягна обратно към лагера – очевидно ни сметнаха за подозрителни, може би за шайка белобандити. Б. Н. бързо определи положението на затворниците и каза: „ние им продължихме живота с няколко минути“. Първоначално не разбрахме тези думи.
Изминаха може би 15-20 минути и ние бяхме обкръжени от един взвод от лагерната охрана. Към нас се приближаваха войници, които държаха пушките с вдигнати затвори, насочени така сякаш се готвеха да влязат в бой на нож. Командирът на взвода и политрукът1 дойдоха до нас. Поискаха документите ни. След като ги провериха ни обясниха, че тези шестдесет души са осъдени на разстрел като елементи чужди на съветската власт.
Ямата за шестдесетимата беше вече приготвена. Политрукът ни предложи да влезем в палатките; ние влезнахме. Шестдесетте мъченици бяха свещенослужители. В тихото юлско утро ние отчетливо чувахме мнозина от свещениците, слабите им гласове достигаха до нас. Някой от палачите питаше под ред заставащите пред ямата свещеници: „Това е последната ви минута, кажи, има ли Бог или няма?“
Отговорът на светите мъченици беше твърд и уверен: „Да, има Бог!“
Разнесе се първият изстрел. На нас, стоящите в палатките, сърцата ни затуптяха. Разнесоха се вторият, третият изстрел и т. н. Довеждаха свещениците подред пред ямата, стоящите до ямата палачи питаха всеки свещеник: има ли Бог? Отговорът беше един: да, има Бог! Ние, живите свидетели виждахме със своите очи и чувахме със своите уши как хората пред смъртта изповядваха вярата си в Бога.
Ще минат може би още години, десетилетия, но този гроб на Качугско-Нижнеудинското шосе трябва да бъде намерен. Всички православни и навсякъде не бива да забравят тези свети мъченици, които отдадоха живота си за вярата.
СВЕЩЕНИК О. ВЛАДИМИР КАЧКОВСКИ
„Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Йоан 15:13).
До ареста си о. Владимир бил свещеник в едно малко село в източна Украйна и получил пет години концлагер от ГПУ за християнска проповед.
В ГПУ узнали, че в неголямата селска църква се събират селяни от всички околни села, за да слушат неговите поучения и разпознали в негово лице нежелания „пастир на човешки души“; бедният о. Владимир моментално се оказал в редиците на „антисъветските агитатори“.
Веднъж като се върна от работа о. Владимир не намери на обичайното му място полученото за деня парче хляб. Но той не се разгневи, даже не се опечали, а само махна с ръка и промълви: „Може някой да го е взел по погрешка…“
Обаче противно на желанието му изчезването на хляба развълнува цялата командировка2. Работата е там, че би могъл да го открадне само „урка“3, а те имат неписан закон, че кражбата на затворническия „пай“ е най-тежко престъпление срещу другарството и се наказва по най-безпощаден начин (за доноси изобщо не говоря, защото урките убиват доносниците без изключение).
Следствието за изчезналия хляб пое един от главатарите на „урките“ и по неведоми за нас пътища виновният беше открит бързо. Похитителят се оказа изнемощял и измъчен малолетен крадец с прозвището Сенка Хлапакът. Когато разярените „урки“ довлякоха ужасения треперещ Хлапак пред лежащия вече на своето място о. Владимир, аз първо видях как се промени лицето му, с каква дълбока вътрешна болка се наляха неговите добри лъчисти очи.
Като протегна ръка той привлече към себе си нещастния Хлапак и започна да глади мръсната рошава глава на малчугана. „Урките“ бяха смаяни в първия момент, но когато се опитаха да изтръгнат Сенка от ръцете на о. Владимир, за да го „научат“ или просто казано да го пребият до смърт, кроткият батюшка4 сякаш се преобрази. Като скри зад себе си Хлапака той се изправи, стана по-висок на ръст и с твърд звучен глас каза: „Забранявам ви да пипате това дете! Той не е откраднал моя хляб, аз сам му го дадох… Вървете си…“
В неговия тон имаше нещо толкова повелително, че дори закоравелите „урки“ объркано се отдръпнаха назад и като прикриваха смущението си с цинични шеги се отправиха към своя ъгъл.
Започнахме да прекарваме вечерите тримата: Хлапакът сядаше в краката на „батя“5. Аз също обикнах това вечерно време като слушах с наслада о. Владимир, който разказваше за живота и страданията на Спасителя, за подвизите на жертвената любов на първомъчениците. Понякога „батя“ преминаваше към по-близки до нас примери на истински, висок героизъм. Особено ми се е запаметил неговият разказ за безпримерното мъжество на войника Архип Осипов, който той завърши с думите: „Помни, друже, че няма по-голяма любов от тази, да положиш живота си за своите приятели.“ Трябва да отбележа, че постепенно цялата землянка започна да се заслушва в беседите на о. Владимир; и най-отявленият „урка“ не смееше да го прекъсне с неуместна шега или забележка.
Вече беше паднал първият сняг, когато „голям началник“ от ГПУ реши да посети нашата глуха, изгубена сред боровите гори командировка.
Към 10 часа сутринта пътят беше разчистен и ни построиха в пет колони. Но, както и трябваше да се очаква, мръзнахме безсмислено до 12 часа, когато най-сетне се чуха звънчета и на командировката пристигна на тройка тази персона, заради която двеста изнемощели полуголи души трепериха на лютия студ повече от два часа.
Персоната се оказа облечена в топла еленова шуба. Съпровождаха я трима чекиста, стоящи, както се виждаше, с един ранг по-ниско. Те се суетяха около персоната. Пристигналият разговаря дълго със старшината при „арката“, а после бавно се отправи към нас. Персоната спря пред фронта, пробяга с поглед по редиците на застиналите хора и рече: „Който има жалба или претенции, да излезе напред!“
Никой от нас, разбира се, не се и помръдна. Беше даже смешно да се мисли за жалба. А и на кого ще се жалваш? Някои от нас вече имаха опит с последствията от възможно най-законни жалби и затова колоната стоеше мълчаливо.
„Значи няма жалби? Всички са доволни?“ – с явно издевателство попита персоната, готвейки се вече да се обърне и да си върви. В този момент изведнъж от задните редици се разнесе тихо, но отчетливо нечий глас: „Проклет да си, кръвопиецо!“
Колоната трепна и замря. Всички почувствахме, че се случи нещо непоправимо и ужасно. Шепотът беше достигнал до ушите на персоната. Физиономията на чекиста почервеня от ярост. Като се спря рязко той зарева: „Кой каза това? Излез тук!... “
Никой не се помръдна от мястото си. Тогава, като се обърна към старшината, разсвирепелият чекист просъска: „Ако до пет минути виновният не се открие, да се разстреля всеки десети!“
В този момент стана някакво движение, което разлюля редиците и пред строя се появи фигурата на о. Владимир. Лицето му беше напрегнато и бледо, но напълно спокойно. Като гледаше право в очите персоната, той заяви високо и отчетливо: „Няма защо да наказвате всички. Това го казах аз!“
Чекистът изпсува скверно и пискливо извика: „Ка-ер?“6
„Не, аз съм свещеник“ – твърдо, както преди това, отговори той.
„Всички сте с едно миро мазани“ – отвърна персоната и се обърна отново към старшината: „за пример на останалите, за подстрекателство към бунт, незабавно да бъде отправен в рая при всички светци, а акта допълнително ще изпратите в колегията на ГПУ..."
Двама от конвойните се хвърлиха към о. Владимир, но изведнъж колоната отново се раздвижи и със спокойна походка от нея излезе един стар професионалист, специалист по грабежите, известен с прякора Щиба.
„Чакай, началник! – извика той. – Не пипай този батя. Нима той може да изрече такова нещо? Аз го казах това и мога да ти го повторя, ако искаш!...“
Персоната заповяда с дяволска насмешка:
„Толкова по-добре. Да се разстрелят и двамата. Този (той показа Щиба) – за оскърбление на органите на ГПУ, а този (кимна по посока на батя) – за опит да измами съветската власт…“ Като изрече присъдата, палачът бързо се отправи към очакващата го шейна.
О. Владимир и Щиба бяха обкръжени в кръг от конвойните. Изведоха ги извън бодливата тел в гората, а останалите надзиратели защракаха със затворите на пушките, като в същото време тъпите муцуни на четирите картечници от четирите дървени вишки, заобикалящи командировката, се обърнаха към колоната.
Като затаихме дъх, изстивайки не от студа, а от вътрешното страдание, ние замряхме, вслушвайки се в това, което ставаше в гората.
Разнесе се един, след това друг и още два изстрела подред!…
И тогава с очите си видях чудо: почти всички двеста десни ръце се издигнаха във въздуха и осениха гърдите с кръстния знак…
След това ни подгониха към землянките. Сенка Хлапакът се мяташе в ръцете ми, като се задъхваше от истеричен плач и от слабите му полудетски гърди се изтръгваше жално и гневно:
„Но защо? Защо убиха нашия батя? Защо?“…
Това се случи през 1928 година.
[ 1 ] - Политрук – политический руководитель. В България по времето на комунизма съответната длъжност се нарича ЗаКаПеЧе (ЗКПЧ – заместник командир по политическата част).
[ 2 ] - В Съветската лагерна система така наричали обособена част, отдалечена от основния лагер, обикновено в близост до местоработата на концлагеристите.
[ 3 ] - Така в лагерите наричали криминалните престъпници. Прозвището произлиза от абревиатурата УР - Уголовный розыск, название на съветската криминална милиция.
[ 4 ] - Разговорно название за свещеник в Русия.
[ 5 ] - Умалително от „батюшка“.
[ 6 ] - Ка-ер - от съкращението в съветските документи „к/р“, тоест, контрареволюционер. Така на чекисткия жаргон наричали политическите затворници.