Дамаскин, епископ Глуховски

Епископ Дамаскин, в света Димитрий Димитриевич Цедрик, се родил в Херсон, в семейството на беден пощенски чиновник. Цялото семейство било проникнато от висок християнски дух. Това показва и фактът, че братът на епископа, Николай, станал свещеник и в самото начало на октомврийската революция бил разстрелян от болшевиките за безстрашното си изповядване на вярата и изобличаването им.

Eпископ Дамаскин завършил висшето си образование в селскостопански институт, който завършил със специалност агроном. Впоследствие, по време на заточението му в Туруханския край, това негово образование му било много полезно. След завършването на селскостопанския институт епископ Дамаскин постъпил в института за източни езици в Казан. След като го завършил, приел монашество и работил като мисионер при Пекинската мисия. Казват, че за неговата дейност там навремето била публикувана статия в списание „Нива“, в която се посочвало, че в чест на йеромонах Дамаскин даже бил наречен неголям спасителен съд. Няма точни данни къде е бил владиката в периода между пребиваването му в Далечния Изток и появяването му в Киев. Веднъж в разговор той споменал, че в една губерния (той назовал Орловската или Тулската) се канели да го разстрелят и „в тези минути пред човека преминава целият му живот“.

В Киев той се появил като йеромонах през 1919 г. Киевският митрополит Антоний (Храповицки), който лично познавал и ценял йеромонах Дамаскин, го назначил за епархийски мисионер. Зачислен в братството на Михайловския манастир, той постъпил като слушател в Киевската духовна академия, която по това време все още съществувала. Имал прекрасен глас, участвал в манастирския хор, изпълнявал и други манастирски послушания. Недалеч от манастира се намирало малкото Владимирско братство, където в празнични дни той неизменно се явявал в 6 часа вечерта, за да служи молебен с акатист и да проповядва пред събралите се, независимо колко били те. В една от тези проповеди той споменал за „Трите разговора“ на Вл. Соловьов и за сбъдналото се негово предчувствие за надигащата се срещу родината тъмна сила.

Събитията на гражданската война принудили йеромонах Дамаскин да напусне Киев и да се отправи към Крим. Тук Таврическият архиепископ Димитрий (Абашидзе) го възвел в сан архимандрит и го назначил за настоятел на живописния Георгиевски манастир, който после по време на съветско-германската война бил взривен от болшевиките заедно с настанените там ранени и евакуирани.

Скоро след установяването на съветската власт в Крим архиепископ Димитрий и архимандрит Дамаскин били арестувани, били няколко месеца в затвора и след съдебен процес били освободени с изселване извън пределите на Крим. Едно от обвиненията срещу о. Дамаскин било: как така, бидейки „служител на култа“, той е посмял да постъпи на съветска служба. О. Дамаскин смятал, че пастирите трябва да бъдат материално независими от паството. Разбира се, към този момент, повтарящ апостолските времена, това мнение било съвсем вярно. Може да се предполага, че случайната милост на болшевиките към подсъдимите била проявена не само поради абсолютната невинност на подсъдимите, но и за това, че те не се евакуирали зад граница с белите. След изселването им от Крим архиепископ Димитрий пристигнал в Киев (където починал като схимник в Киево-Печерската лавра през 1943 г.), а о. Дамаскин се отправил към Москва.

Тук през 1923 г. Светейшият патриарх Тихон лично ръкоположил о. Дамаскин за Глуховски епископ, който да управлява Черниговската епархия по време на отсъствието на хвърления в затвора архиепископ Пахомий (Кедров).

Дейността на епископ Дамаскин в Черниговска епархия била кратковременна, но енергична. Даровит проповедник и мисионер, смел и енергичен, той прекарвал повечето време в пътувания по градовете и селата на епархията. Извън нея той посетил и такива големи центрове като Киев и Харков. Необикновеният епископ навсякъде служел в препълнени храмове.

В Чернигов не веднъж го арестували. Когато го пуснали за първи път от затвора в навечерието на голям празник епископът служил всенощно бдение. Измъчен от заточението и разпитите той не могъл да стои прав, а седял. В олтара получил сърдечна криза. Но това не му попречило на другия ден да служи литургията. Винаги и навсякъде, при всякакви условия, неговата първа радост, утешение и дълг била божествената служба – храмова или килийна.

Общо с арестите епископ Дамаскин прекарал в Черниговска епархия около две години. Отначало той бил изселен в Харков и вече там бил арестуван, а после изпратен в Москва, където бил държан в Бутирския затвор. Не са известни подробности за неговото пребиваване в затворите. Той никога не разказвал за това, а на запитванията на килийника си обикновено отговарял: „е, че какво, там хората са добри, аз и сега съм готов пак да отида там“.

От Бутирския затвор той бил интерниран в Туруханския край, в селището Полой, на 250 километра северно от Туруханск и на 10 градуса северно от северния полярен кръг. През краткото лято до там се отива с параход, а през останалото време – с кучешки впрягове по замръзналия Енисей. Една ранна есен, когато корабоплаването вече било прекратено, а пътят още не бил готов за шейни, епископ Дамаскин пристигнал в Красноярск и прекарал известно време там. Големият и богат, с развита рибна промишленост град на река Енисей, с многочислени църкви и манастири, с камбанен звън и с целия си религиозен бит все още не бил притеснен от болшевиките, както това било по другите краища на Русия и владиката не срещнал тук никакви житейски затруднения. Духовенството, монашестващите и народът проявили огромно внимание към заточения епископ, който очаквал изпращането си зад полярния кръг. Той имал квартира, служил по църквите и спечелил такова добро разположение сред вярващите, че те посрещали с разтворени обятия даже неговия килийник, още момче, когато по-късно той минавал оттам.

Веднага след като замръзнал Енисей, владиката бил отправен в селището Полой, което всъщност се състояло само от семейството на един ловец. Освен къщата на стопанина имало една малка къщичка, където вече живеели двама заточени архиереи (единият от тях се наричал Николай, архиепископ, името на другия не е известно) и още една полуразрушена къщичка – бъдещата килия на епископ Дамаскин, която той сам стегнал заедно с килийника си, който пристигнал при него през лятото. Полярното лято заедно с пролетта продължават тук само един месец, но през него владиката успял да си насади малка градинка. Зеленчуците от градинката и пратките (пощата пристигала веднъж месечно) го спасявали от върлуващия тук скорбут. Физически тук той не се чувствал зле, независимо от това, че поради студовете му премръзнали краката и особено подействали на сърцето, което след толкова затвори и всичко свързано с тях не било наред. Не е възможно да се опишат в този кратък очерк останалите подробности от полярния живот и бита на владиката.

Чрез писмата той получавал вести за сътресенията, които изпитвала Църквата. По повод на закриването на храмовете в град Нежин, той написал кратко, но изразително послание до своето нежинско паство. В Полой го заварила и Декларацията на митрополит Сергий (август, 1927 г.), установяваща съюз между църковното управление и безбожната държавна власт. Колко голямо впечатление му е направила тази декларация, се вижда от факта, че епископ Дамаскин написал по този повод 150 писма. Не било възможно да се изпрати такова голямо количество писма по пощата – те биха отишли не там, за където били предназначени. Затова владиката решил да се раздели със своя килийник и да го изпрати в Москва, за да достави част от писмата лично, а по-голямата част да пусне в пощенски кутии в различни градове на Русия.

През зимата през Полой минал конвой с митрополит Кирил Казански на път за селище, което било още по на север. След тази среща те станали близки приятели и си обменяли писма по повод декларацията на митрополит Сергий. Срокът на заточението завършил и през ноември 1928 г. владиката отново бил в Красноярск, откъдето писал на приятели: „много горчивина изпитах за краткото време, през което наблюдавах църковния живот в Енисейск и Красноярск; какво ли ще срещна в Москва и по-нататък? …“ Той преживял колебанията, обичайни за затворниците с духовен сан при освобождаването им: на свобода е по-лошо, отколкото в затвора и предстоят нова борба и нови страдания. Тъй като му било забранено да се завърне в своята епархия, владиката избрал град Стародуб, който бил в неговата епархия, но сега принадлежал към Брянската губерния. По пътя от Сибир той така се разболял, че едва стигнал до Москва, където лежал повече от седмица с начеващо възпаление на белите дробове. Но благодарение на това той могъл да се задържи в Москва, да се види с необходимите му хора и най-важното, да проведе продължителна беседа с митрополит Сергий на 11 декември. „Ако отдалече аз все още предполагах възможността да ми бъдат представени сведения, които биха оправдавали неговото поведение, то сега тези предположения се разрушиха“ – писал той по повод на тази среща.

„На моите два въпроса: 1) смятате ли, че Вашето решение е гласът на съборното йерархическо съзнание на Руската Църква и 2) имате ли основание да смятате Вашия личен авторитет достатъчен, за да го противопоставите на сонма от мастити йерарси, напълно несподелящи Вашата гледна точка, Вие не ми дадохте отговор“ – пише той в послание до самия митрополит Сергий. В посланията си до народа епископ Дамаскин подчертава упорството, с което митрополит Сергий продължава да игнорира мнението на преобладаващия брой йерарси, несъгласни с неговия курс, както и гласа на възмущение от страна на вярващите маси. Съветската измама с декларацията била вече напълно очевидна. На много „легализирани“ (т. е. приели декларацията на митрополит Сергий) общини били отнети последните храмове. Осъществявала се не легализация, а ликвидация на Църквата, но вече с поощрението на главата на Църквата. „Неизчислими, безкрайно тягостни са вътрешните последствия от декларацията – тази продажба на първородството на Истината за паницата леща на фалшивите и неосъществими блага“ – пише епископ Дамаскин.

През месец май 1929 г. той получил предложение от Петроградския митрополит Серафим (Чичагов) да стане негов помощник и отказал, както и по-рано отказвал сергианските предложения. „Има и друго предложение – пише той – от заточените отци: да отида доброволно при тях на заточение. Чувствам, че това би било най-безопасното местопребиваване, но не ми се иска да моля господарите за каквото и да било“. По това време той организира изпращането на пратеник до митрополит Петър в селцето Хе, Обдорски район, Тоболска област. Той желаел да се чуе гласът на самия законен местопазител на патриаршеския престол на цялата Руска православна църква по повод действията на неговия заместник. Дякон К. обиколил няколко града и събрал необходимата сума за далечния път. В 22 документа епископ Дамаскин представил пълната картина с най-разнообразен материал и копия на сергиевите разпореждания и обръщения. Пратеникът с труд се добрал до селцето, намиращо се на 200 километра от железопътната линия. Дори и в самото село било трудно да се издири стария болен монах, приютил се в ъгъла на една стая сред многочисленото семейство на хазяина. Никой от местните жители, туземци и езичници, не знаел кой всъщност се намира при тях.

Пратеникът заварил митрополит Петър съвсем болен. Да остане в селото и да очаква отговора било опасно и за пратеника, и за митрополит Петър. За последния всичко изпратено се оказало съвсем ново. След като се запознал, „‘Дядото‘ (така епископ Дамаскин условно нарича в писмата си митрополит Петър) се изказал за положението и по-нататъшните изводи от него почти с моите думи“. Не можело веднага да бъде изпратен писмен отговор поради обстоятелствата от чисто външен характер. Пратеникът трябвало колкото може по-скоро да се махне от там. Каква ли широка контрареволюционна организация биха раздули от това чекистите, ако го бяха хванали на място или по пътя. Обаче епископ Дамаскин така и не получил писмен отговор от митрополит Петър. „Започвам да мисля, че даже решителното слово на митрополит Петър (дядото) няма да измени съществено положението“ – пише владиката вече през октомври 1929 г. През този период от живота си в Стародуб той вече започвал да свиква своите приятели и последователи с мисълта, че християнството в Русия ще бъде принудено да мине в нелегалност. Загубена била всяка възможност да се влияе върху широките слоеве от народа.

През месец ноември 1929 г. той отново бил арестуван. Този път негов обвинител в контрареволюция станал довереният на митрополит Сергий стародубски благочинен1 - ревностен привърженик на Декларацията. Епископът бил изпратен в Соловецкия лагер. Там срещнал мнозина свои съмишленици, с които по-рано се познавал само писмено, чрез писма. В този период кореспонденцията с него била много затруднена – писмата не пристигали, отговорите не се получавали. Освободен през 1934 г., той не разказвал нищо за своето пребиваване там освен това, че гладът принуждавал соловчаните да събират миди и охлюви на морския бряг. Той ходел в гората, за да отдъхне, по собствените му думи, от обкръжаващата го лудница. Други добавяли към това, че там той потъвал в молитва, което е и разбираемо, и естествено.

Сега широката дейност била невъзможна, било минало времето на дългите послания към многобройните вярващи, на богослуженията с многолюдни братства. Общото антирелигиозно и безбожно разложение, както и вътрешно-църковното положение принуждавали да се мисли вече за спасението не на мнозинството, а на малцинството. Епископ Дамаскин събрал отново малко стадо в южна Русия. Обикалял познатите градове, навестявал своите съмишленици.

Поканил един мастит протойерей, киевски професор, да се включи в неговото нелегално паство, но той отказал, с което огорчил владиката до сърдечна криза. Протойереят все още не разбирал, че е в ход не легализация, а ликвидация на Църквата и почти веднага си платил за това: бил арестуван и починал в затвора.

Приятелите и последователите на владиката се стараели да пазят в тайна неговото местопребиваване, но той не свалял расото, не си подстригал брадата, не изгубил своята архиерейска осанка. Посетил родния Киев и минал покрай местата, където някога живял и служил, където всичко скъпо за него било затворено, опустошено, разрушено. Сякаш се прощавал с тези места. През есента на същата 1934 г. отново бил арестуван. Сега вече не били позволени пратките с храна, дрехи, пари. Този, който изчезвал зад вратите на затвора, бил зачеркван от живота завинаги. Чуло се, че той работел в Казахстан като счетоводител, даже искали да го направят агроном на колхоз, но от НКВД не позволили. С различни етапи го откарвали ту на север, ту на юг. По време на един такъв етап той взел на гръб своя изтощен духовен син о. Йоан С. и така го носил до следващата стоянка, защото, ако изостанел, биха го застреляли.

През 1935 г. в Казахстан владиката отново бил арестуван и изпратен в Сибир. Дълго нямало никакви вести, а след това разказвали за смъртта му. С поредния етап го откарвали в далечния север. Някъде на брега на голяма сибирска река в дълбока есен чакали ферибот. В последния момент довели още един свещеник, облечен в лек подрасник. Той треперел от студа. Епископ Дамаскин свалил горното си расо и с думите „който има две дрехи, да даде на този, който няма“ загърнал в него свещеника. Но подкопаното му здраве не издържало студа, още на ферибота, на който етапът трябвало да пътува няколко дни, той починал. Тялото му спуснали на дъното на реката. Но според друга версия, по думите на неговия килийник, който я чул от о. Андрей Б., който също бил на заточение и участвал в нелегалната църква на епископ Дамаскин, а след това бил разстрелян в навечерието на настъплението на немците в Украйна, владиката бил в един от сибирските затвори. От общата килия го прехвърлили в наказателна единична килия, без прозорци, без осветление. На пода имало замръзнала вода, по стените скреж. Очевидно го затворили в нея за наказание. За какво – за молитва, за проповед – не е известно. В този студ и мрак, може би и без храна, го държали, докато краката му измръзнали и започнала гангрена. Той починал в затворническата болница от обща гангрена, предизвикана от замръзването на краката. Възможно е последната версия да е истинската, а първата да се отнася за друго лице, защото е напълно автентична и правдоподобна.²

Така епископ Дамаскин през затворите, през Полой, Соловецкия лагер, Казахстан и Сибир се изкачил на своята Голгота.

¹ - В българската традиция съответства на архиерейски наместник.

² - Сега е достоверно известно от разсекретените архиви на КГБ, че свещеномъченик Дамаскин действително е бил на заточение на север, но не в Сибир, а в Архангелск. Казахстан е мястото на последното му пребиваване. Там бил в концлагер край Караганда заедно със споменатия си духовен син о. Йоан С[моличев]. Осъден е и е разстрелян в лагера на 15 септември 1937 г.