Свещеномъченик Вениамин, митрополит Петроградски

Продължение от брой 10

V

Делото тръгнало по предварително подготвените релси на съветското правосъдие. Освен митрополитът били привлечени повечето от членовете на Управлението на обществото на православните енории, настоятелите на някои църкви, членове от клира на разни храмове и просто хора, участвали в уличните безредици при изземането на ценностите – всичко 86 души, повечето от които били задържани под стража.
Този огромен процес възбудил огромно вълнение в града. Стотици хора – от семействата на обвиняемите, техни приятели – започнали трескаво да тичат по целия град, ходатайствали за освобождението на задържаните и бързали да се подсигурят със защитници.

Трябвало преди всичко да се реши изключително важният въпрос за защитата на самия митрополит. Съществуващата тогава все още легална организация на Червения кръст (чиято цел била да помага на политическите затворници) и различни други обществени кръгове и организации смятали за желателно защитата на митрополита да бъде поета от бившия адвокат Я. С. Гурович, който от момента на идването на власт на болшевиките оставил адвокатурата и повече не се явявал на дела в съветските съдилища. Било ясно също така, че Гурович трябва да участва в този процес и заради неговото голямо историческо значение за Руската Църква и страна. Така гледал на този въпрос и самият Гурович, който обаче молел да бъде обсъдено и друго тактическо препятствие, произтичащо от неговия еврейски произход. Защитата на митрополита без съмнение била твърде тежка и отговорна задача. В такова дело и при такава обстановка било възможно от страна на защитата да бъдат допуснати пропуски и неудачи, от които никой не е застрахован. Но ако те бъдат допуснати от адвокат с руски произход никой няма да го упрекне за тях, докато защитник евреин при пълна добросъвестност от негова страна може да стане прицел на нападки от групи и лица с антисемитски настроения.

Всички тези преговори и съмнения били разрешени неочаквано бързо, тъй като самият митрополит се обърнал от затвора към Гурович с молба да поеме неговата защита без колебания и съмнения, защото той, владиката, му има безусловно доверие. Всички въпроси били изчерпани с това заявление и Гурович незабавно поел защитата.

Делото започнало в събота, на 10 юни 1922 г. Заседанията на петроградския революционен трибунал се провеждали в залата на филхармонията (бившето Дворянско събрание), на ъгъла на улиците „Михайловска“ и „Италианска“. В този ден от ранно утро гъста тълпа народ изпълнила улиците „Михайловска“ и „Италианска“, а също така и част от Невския проспект, опиращ в последната. Десетки хиляди души стояли тук в продължение на няколко часа в очакване да докарат в трибунала подсъдимите и особено митрополита. Хората стояли неподвижно в благоговейна тишина. Милицията не се решавала да разгони това странно мълчаливо събрание – то предизвиквало твърде много симпатии. Най-сетне се показала каретата, в която возели митрополита под ескорт от конна стража. Тълпата зашумяла, почти всички застанали на колене и запели: „Спаси, Господи, люди Твоя“. Митрополитът благославял народа от прозореца на каретата и на почти всички очите били пълни със сълзи.

Източник: http://humus.livejournal.com/4029228.html

VI

Преди да пристъпим към кратко изложение на самия процес, смятаме за необходимо да опишем главните действащи лица в него. Вече дадохме описание на характера на митрополита. Какъвто бил на митрополитската катедра, такъв бил той и на фаталната подсъдима скамейка на болшевишкия съд – прост, спокоен, благ. От само себе си се разбира, че той бил в центъра на целия грамаден процес. Върху него се съсредоточавало цялото внимание и на враговете, и на обожаващата го вярваща маса, запълваща доколкото я допускали, заседателната зала, и на останалата публика, невярващи или друговерци, но като цяло в продължение на целия процес отнасящи се към митрополита с изключително съчувствие, като към явно и предварително обречена жертва на болшевиките (изключваме от това число тези „посетители“ – червеноармейци, представители на заводските комитети и комунистическите ядки – които били предвидливо изпращани от властите в голямо количество „по дежурство“ в съда, за да създават желаната от властта атмосфера).

Друга забележителна личност в процеса, която привличала много вниманието, бил архимандрит Сергий (в света бившият член на Държавната Дума, В. П. Шеин). Между него и митрополита имало голямо сходство и в същото време ярък контраст. Сходството било в дълбоката им вяра и готовност да пострадат за нея, а разликата – в характерите и в темпераментите. Митрополитът не се страхувал от смъртта, но не я и търсел: той спокойно вървял към очакващата го участ, като се отдал на Божията воля. Отец Сергий сякаш желаел „да пострада за вярата“. Оттук и неговите пламенни, вдъхновени речи пред съда, отличаващи се от спокойните и сбити пояснения и отговори на владиката. В отец Сергий се усещал все още старият политически боец.

Цялата личност на митрополита била проникната от нещо безкрайно извисяващо се над политиката. Мъченик от първите векове на християнството, радостно тържествуващ сред мъченията над изумените палачи, и благ, спокоен, живеещ далеч от света, цял потънал в съзерцание и молитва свят отшелник от същата тази епоха – отец Сергий и митрополитът изглеждали като въплъщения на тези два образа от дълбоката древност. 

Председателят на Управлението на обществото на обединените петроградски православни енории, професорът от Петроградския университет Ю. Л. Новицки, спокоен, ясен и твърд в своите обяснения, и бившият адвокат И. М. Ковшаров, предварително приел своята участ, който гледал смело в лицето своите „съдии“ и не им спестявал пълни с горчив сарказъм нападки – такива са останалите две жертви от четиримата, обречени на смърт заради тържеството на съветската власт и укрепването на зараждащата се „жива църква“…

Освен митрополита към делото били привлечени: епископ Венедикт, настоятелите на почти всички главни храмове на Петроград, професори от Духовната академия, от Богословския институт и университета, студенти и т.н. Останалата част от подсъдимите се състояла от хора от „разни чинове и звания“, повече или по-малко случайно попаднали в мрежите на милицията при уличните безредици по време на изземането. Имало жени, старци и юноши, бил там и някакъв лилипут с пронизителен глас, който внасял комична нота в тежките преживявания по време на процеса; имало някаква фелдшерка, обвинявана в „контрареволюционна“ истерика, в каквато тя изпаднала, намирайки се в църквата по време на нашествието на съветската комисия, бил там даже и някакъв персиец, ваксаджия, мохамеданин, който, както се оказало, не разбирал руски, но въпреки това бил привлечен към отговорност за „оказване на съпротива на изземането на църковните ценности“ и т. н. С една дума тази част от подсъдимите представлявала обикновена, твърде случайна по състава си част от пъстрата улична тълпа… Било очевидно, че никой не е и мислел да бъде направен що-годе старателен подбор на подсъдимите. Нямало време за това…

Заседателната зала била огромна; тя побирала, като се смятат и галериите, около 2500-3000 души. Въпреки това, по време на процеса тя постоянно била препълнена. Може да се каже, че за няколкото седмици, през които се гледало делото, значителна част от петроградското население преминала през тази зала. Нищо не можело да спре потока на публиката: нито изтощителната понякога монотонност на съдебното следствие, нито организираната още на втория ден на процеса пред зданието на филхармонията хайка, при която били задържани няколко стотин души (от публиката, очакваща откриването на заседанието), останали задържани чак до самия край на делото, нито, най-сетне, рискът и опасността, дебнещи публиката в самата зала. Тук нееднократно били провеждани арести на лица, уж демонстриращи в полза на подсъдимите (към демонстрантите в полза на обвинението се отнасяли, разбира се, много благосклонно). Залата била завладяна от „командированите“ посетители. Такива винаги имало много. Останалата публика обикновено седяла мълчалива, унизена и само скръбните лица и не винаги сдържаните сълзи издавали нейното дълбоко затаено вълнение.

„Въведете подсъдимите“ – разпоредил се председателят. Сред мъртва тишина от най-отдалечения ъгъл на залата се задала процесия. Отпред вървял митрополитът в своето облачение, с посох в ръка. След него – епископ Венедикт. По-нататък – останалите духовни лица, а след тях останалите подсъдими. Като видяла митрополита, публиката станала. Митрополитът благословил присъстващите и седнал.

Започнала безкрайно уморителна формална процедура на снемане на данни на подсъдимите (имена, фамилии, възраст, съдимост и т. н.), която отнела цял ден. Към четенето на обвинителния акт пристъпили едва в понеделник, 12 юни. По какъв начин болшевиките образували обвинението против митрополита и другите обвиняеми? Много просто. Те имали на разположение десетки отделни производства, възникнали по повод на отделни епизоди, случили се при изземането на ценностите в различни петроградски църкви по различно време. Когато възникнала необходимостта от създаването на даденото дело, всички тези производства били „зашити“ в едно цяло (в смисъл, буквално били подвързани заедно) и всички събития, изложени в тях, били обявени за резултат от злонамерено подстрекателство от страна на „престъпното общество“, състоящо се от митрополита и други лица – главно членовете на Управлението на Обществото на петроградските православни енории.

Обвинението вменявало вина на митрополита в това:

а) че встъпил в контакт и преговори със съветската власт в Петроград, с цел да постигне анулиране или смекчаване на декретите за изземане на църковните ценности,

б) че той и неговите съобщници се намирали при това в сговор със световната буржоазия,

в) че като средство за възбуждане на вярващите против съветската власт същите тези обвиняеми избрали … разпространяването сред населението на копия от заявленията на митрополита (посочени по-горе) до комисията на Помгол.

Тази формулировка говори сама за себе си. Достатъчно е да се обърне внимание на това, че се обявява за престъпен акт встъпването в преговори със съветската власт – преговори започнали по нейна инициатива и завършили със споразумение.

След прочитането на обвинителния акт трибуналът преминал към разпит на подсъдимите по съдържанието на предявените им обвинения. Пръв бил разпитан митрополитът.

В продължение на часове (на 12 и 13 юни) обвинителите и съдиите го обсипвали с въпроси, на които той без абсолютно никакво вълнение и без да губи присъствие на духа нито за миг, давал със своя ясен, спокоен глас кратки, категорично изчерпателни отговори, не допускащи различни тълкувания.

Разпитът на митрополита се водел главно в три направления: а) за отношението на митрополита към постановленията на Карловацкия събор (за тези постановления в процеса се говорило много, едва ли не повече отколкото за самото изземане на ценностите), б) за отношението на митрополита към декретите за изземане на църковните ценности и в) за споменатите по-горе две заявления на митрополита в Помгол.

По първия въпрос митрополитът отговорил, че постановленията на Карловацкия събор не са му известни – нито официално, нито по частен път.

По втория въпрос митрополитът заявил, че е смятал и смята за необходимо да предаде всички църковни ценности за спасяването на гладуващите. Но той не е можел и не може да благослови такъв начин на изземане на ценностите, който от християнска гледна точка представлява очевидно кощунство.

Но центърът на тежестта по отношение на личната отговорност на митрополита бил в третия въпрос. Опитвали се непрестанно – с помощта на най-разнообразни и коварни въпроси – да го накарат да посочи вдъхновителя или редактора на заявленията, подадени в Помгол. Внушавали му съвсем прозрачно, че ако назове „редакторите“ или даже, ако само се отрече от съдържанието на своите заявления, ще бъде спасен. Склонни сме да мислим, че тези съблазнителни внушения са били искрени до известна степен. Болшевиките изобщо не се стремили да убият митрополита на всяка цена. Те навярно даже биха предпочели морално да го унищожат. Имало известни „неудобства“ в това митрополитът да бъде разстрелян за твърдостта на своите убеждения. Напротив, ако митрополитът би се разкаял, ако биха могли да го накарат да се подчини, ако би могъл да бъде унижен, морално развенчан и „милостиво“ пощаден – такъв резултат би бил много по-привлекателен и за съветската власт, и още повече за стоящата зад гърба ѝ в това дело „жива църква“. Това било толкова очевидно, че и участниците в процеса, и публиката започвали да следят с напрегнато внимание всеки път, когато поставяли на митрополита въпроси по този повод. И по тона, и по формулировката на въпросите личало, че съветската власт води „игра“ на живот или смърт. Но, уви, съветската власт не намерила партньор за тази игра. Митрополитът сякаш не забелязвал протяганите му „спасителни пояси“ и, гледайки трибунала в лицето, твърдо и неизменно отговарял: „Аз сам, напълно самостоятелно, обмислих, написах и изпратих своите заявления. Впрочем, аз не бих и търпял никакво вмешателство при решаването на такива въпроси, които са изключително от моята компетентност като архипастир.“ При тези отговори в гласа на митрополита се усещал даже някакъв оттенък на абсолютно несвойствена за него властност.

При тази позиция лично за него всичко било свършено. Предстоящата му участ била окончателно определена. За всички присъстващи било ясно величието на душата на този човек, който със своето монашеско расо, със своето собствено тяло прикрил от болшевиките своите другари по нещастие. Обявили на митрополита, че неговият разпит е завършен. Той се завърнал на своето място със същото невъзмутимо спокойствие, със светла усмивка на уста, сред въздишките и сдържаните ридания на публиката.

Трябва да се отбележи, че единствено обвинителят Смирнов се опитал (в началото на разпита) да държи свойствения му издевателски тон по отношение на митрополита. От страна на защитника Гуревич обаче последвал незабавно рязък протест по този повод. Защитникът заявил и на Смирнов, и на трибунала, че каквито и да са техните лични вярвания и убеждения, никой няма право да се държи по такъв начин с човека, към когото изпитва благоговейно отношение цялото население на Петроград. „Ние знаем, че вие можете да разстреляте митрополита – казал защитникът – но вие не можете нито да оскърбявате митрополита, нито да допускате подобни оскърбления и всеки път когато това се случи, защитата неизменно ще протестира.“

Протестът на защитата бил подкрепен от аплодисментите на публиката. Председателят на трибунала грубо прекъснал публиката, но очевидно на Смирнов били направени някакви задкулисни внушения от някого, който имал власт. Във всеки случай по-нататък при разпита на владиката от формална гледна точка той вече се държал сравнително прилично.

Незабравимо впечатление оставил също така разпитът на архимандрит Сергий. Той отговарял със звучен решителен глас на сипещите се върху него като от рога на изобилието въпроси. Той не позволявал на разпитващите го да злоупотребяват със своето положение. Системата на разпита в съветския съд, впрочем, се състои в това да се предлагат по един и същи предмет безкрайно повтарящи се въпроси, като леко се видоизменя формата им. Разчита се на груб подход, с помощта на който по-лесно да бъде объркан разпитваният. Отец Сергий неумолимо пресичал тези опити, като заявявал рязко и определено: „Вече отговорих на този въпрос и не желая да повтарям отговорите си.“ Той не допускал от страна на трибунала и обвинителите обичайния издевателски тон по отношение на разпитвания. Така Смирнов, като поставил в началото редица въпроси за неговия произход, възпитание и дейността му в миналото, накрая се обърнал към него с въпроса: „Как така станахте монах, нима по убеждение?“ Отец Сергий се изправил в целия си ръст, огледал Смирнов от главата до петите с унищожителен поглед и му хвърлил в отговор: „Вие очевидно не разбирате колко оскърбителен е Вашият въпрос. Няма да Ви отговоря.“

Архимандрит Сергий бил привлечен по делото като един от заместник-председателите на злополучното Общество на православните петроградски енории. Той отричал (и това напълно съответствало на действителността), че Управлението на Обществото се занимавало с политика: лично себе си обявил за напълно солидарен с митрополита.

Председателят на същото това Управление, професор Ю. П. Новицки, подробно описал в своите обяснения дейността на Управлението, като доказал с редица неопровержими данни, че тази дейност се ограничавала изключително до въпросите на църковно-енорийския живот.

Бившият юрисконсулт на лаврата И. М. Ковшаров, който от първата минута на процеса предвиждал неговия неизбежен финал, давал на поставяните му въпроси хладнокръвни, точни по смисъл и често остри по форма отговори.

Няма да описваме подробно поведението на останалите подсъдими по време на техните разпити. Достатъчно е да кажем, че духовенството и въобще интелигенцията сред подсъдимите като цяло се държала спокойно, без това паническо угодничество, което често се наблюдавало от страна на обвиняемите в съветските трибунали. Случаи на оклеветяване или инсинуации по адрес на други лица с цел да бъде смекчена собствената отговорност нямало. Мнозина се държали с голямо достойнство: някои дори героично, като открито изповядвали своята солидарност с гледната точка на митрополита.

VII

Разпитът на подсъдимите, който продължил почти две седмици, най-сетне бил завършен. Трибуналът пристъпил към разпит на свидетелите. Главният и най-интересният от тях, Въведенски, не могъл да бъде разпитан. На втория ден на процеса, на излизане от заседателната зала, някаква възрастна жена хвърлила камък по Въведенски, който го ударил в главата. Трудно е да се каже дали тази рана е била действително сериозна или Въведенски се възползвал от случая, за да се отклони от даване на свидетелски показания пред трибунала. Във всеки случай Въведенски повече не се явил пред трибунала „по болест“. Обвинението го заместило с друг „равноценен“ свидетел – Красницки.

Пръв бил разпитан членът на Помгол Канатчиков, ректор на университета „Зиновиев“. Този „учен“ заявил съвсем неочаквано, в опровержение на всичко, което било признато дори в обвинителния акт, че Помгол никога не се е съгласявал на никакви преговори и компромиси и че предложенията на митрополита, формулирани в неговите заявления, били отхвърлени от самото начало. Когато защитникът Гурович му представил неговото собствено предшестващо показание (точно обратното на това, което свидетелят току що заявил), Канатчиков, без да се смущава, обяснил, че при него „паметта е устроена странно: той, свидетелят, е човек на схематичните построения; а отделните факти никога не помни.“ Това оригинално заявление било внесено изцяло в протокола на заседанието по искане на защитника.

След това в залата бил въведен свидетелят Красницки. Висок, слаб, плешив, с бледо лице, с тънки безкръвни устни, на средна възраст (40-45 годишен), в свещеническо расо, той пристъпил решително и с предизвикателен вид към определеното място и започнал своите „показания“. С всяка дума, с всеки звук на този отмерен, спокоен, металически рязък глас все повече се сгъстявала смъртната тъма над главите на подсъдимите. Ролята на свидетеля била ясна. Това бил очевиден „съдебен убиец“, чиято задача била да запълни със злостни инсинуации и явно лъжливи обобщения празнината, която зеела в делото на мястото, където трябвало да има доказателства. И трябва да се каже, че свидетелят изпълнил тази своя роля извънредно старателно. Думите, излизащи от неговите змиевидни уста, били истинска примка, която този човек в расо и с нагръден кръст мятал последователно на шията на всеки един от подсъдимите. Лъжи, сплетни, безотговорни, но отровни характеристики, обвинения в контрареволюционни замисли – всичко това било пуснато в ход от стълба на „живата църква“.

Фигурите на членовете на трибунала и самите обвинители помръкнали пред Красницки. Той превъзхождал даже тях в стремежа си да погуби подсъдимите. Бил като някакво превъплъщение на Иуда… В залата станало някак зловещо и душно… Всички, включително трибуналът и обвинителите, навели глави… Всички се чувствали тягостно.

Най-сетне мъчението завършило. Красницки казал всичко, каквото смятал за нужно. Нито трибуналът, нито обвинителите – рядък случай – не му поставили нито един въпрос. На всички им се искало да се избавят по-скоро от присъствието на тази кошмарна фигура и да въздъхнат свободно.

Но се чул гласът на защитника Гурович. „Аз желая да задам няколко въпроса на свидетеля Красницки.“ Въоръжен с купчина вестници, които се оказали „Епархиални ведомости“ от годините 1917 и 1918, защитникът попитал Красницки той ли е авторът на множество статии, отпечатани тогава в „Епархиални ведомости“, подписани от Красницки и призоваващи към метеж против болшевиките, едва ли не към тяхното избиване.

Красницки признал, че е автор на тези статии и се готвел да даде някакви обяснения по повод на своята политическа „метаморфоза“, но бил прекъснат от председателя, който решил (малко късно), че „всичко това няма отношение към делото“. Въпреки това, на защитата се отдало още веднъж да освети от тази страна личността на Красницки. Като се възползвала от това, че той твърде много се разпростирал по темата за „контрареволюционната кадетска партия“, обвинявайки едва ли не цялото петроградско духовенство в „кадетизъм“, защитата поставила на свидетеля въпроса в какво според него се състои същността на политическата програма на кадетите. „Нали Вие сте ориентиран в политическите програми. Вие самият сте принадлежали към една партия. Вие, струва ми се, сте били член на ‚Руско събрание‘“. – „Да“. – „Нали Вие четохте в това събрание през месец декември 1913 година доклада ‚За употребата от евреите на християнска кръв‘?“ – „Да“ – успял все още да отговори смутеният Красницки. Председателят отново побързал да му се притече на помощ със забрана да бъде продължаван разпитът в тази посока.

Но работата вече била свършена. Фигурата на политическия ренегат и предател била очертана окончателно. Я. С. Гурович поискал тази част от разпита да бъде внесена в протокола. Сред публиката се усещало вълнение, в очите имало негодувание. Красницки се оттеглил с показно пренебрежение, с насмешлива усмивка на безкръвните си устни. Повече не се появил в съдебната зала.

След това бил разпитан свещеникът Боярски, един от подписалите посоченото по-горе заявление във в. „Правда“ от 24 март и впоследствие (след процеса), присъединил се към „живата църква“.

Този свидетел излъгал очакванията на обвинителите и трибунала. От него очевидно очаквали показания като тези на Красницки, но вместо това той представил пред трибунала гореща апология на митрополита, която произвела още по-голямо впечатление поради това, че свидетелят бил опитен оратор и проповедник. Трибуналът и обвинителите, които не очаквали такъв сюрприз, не се стеснявали да проявяват по различен начин своето недоволство от свидетеля, когато му поставяли допълнителните си въпроси, но Боярски стоял твърдо на своята позиция.

Това недоволство преминало в нескрита ярост, когато следващият свидетел, професорът от технологичния институт Егоров, още повече засилил впечатлението, произведено от предходния свидетел, като осветлил във всичките ѝ подробности историята на преговорите на митрополита с Помгол (Егоров бил един от представителите на митрополита) и със своя правдив разказ разрушил всички изводи на обвинителния акт по този въпрос.

Ожесточението на обвинителите и трибунала било толкова голямо, че председателят рязко прекъснал свидетеля, преди да завърши своите показания и съвсем неочаквано обявил прекъсване за няколко минути. Запознатите с тайните на съветската юрисдикция предричали, че такова прекъсване „не е за добро“ и че „нещо се готви“.

Тези предсказания се оправдали. Трибуналът се завърнал след десет минути и предоставил думата на обвинителя Смирнов, който заявил, че тъй като от показанията на Егоров ясно се вижда, че той е единомишленик и съучастник на митрополита, то Смирнов предявява на свидетеля съответното обвинение и иска „приобщаването“ на Егоров към подсъдимите по делото и неговото незабавно задържане под стража.

Макар и всички да очаквали „нещо“, случилото се надхвърлило очакванията. Сред публиката мнозина изразявали недоумение и негодувание.

Я. С. Гурович поискал думата и, като поел защитата на Егоров, произнесъл реч, чийто смисъл се свежда до това, че в случая е налице несъмнен опит от страна на обвинението да тероризира неудобните за него свидетели, че във всичко казано от Егоров няма никакви данни, които биха могли да бъдат използвани срещу него (а и самият обвинител не посочва такива, очевидно той е предварително уверен в успеха на своето искане) и че съгласието на трибунала с предложението на обвинителя по същество е равносилно на унищожаването на най-елементарното право на подсъдимите да се защитават с помощта на свидетелски показания.

Трибуналът се оттеглил „на съвещание“ и когато се завърнал след няколко минути обявил решението си за удовлетворяване на предложението на обвинителя, като срещу Егоров трябвало да бъде образувано отделно дело. Егоров бил арестуван веднага.

Не е трудно да си представим какво са преживяли и почувствали останалите свидетели от тази група, особено призованите по инициатива на защитата, след като узнали за този инцидент. За тяхно щастие трибуналът „орязъл“ списъка на свидетелите, като освободил тези лица от разпита. Вместо тях тръгнала нескончаема върволица от милиционери, агенти на ЧК и т. н., които свидетелствали за обстоятелствата, при които един или друг от подсъдимите (основно от уличните бунтари) били задържани.

Следва продължение...