Свещеномъченик Вениамин, митрополит Петроградски

I

През 1909 г. ректорът на Петербургската духовна семинария архимандрит Вениамин бил ръкоположен за епископ Гдовски и Ладожки. (Владика Вениамин приел монашество още като студент във втори курс на Петербургската духовна академия.)

Като ректор той се ползвал с общата и искрена любов на всички възпитаници на семинарията. Той бил, както го наричали, „мълчалник“, тоест, говорел много малко (само, когато е необходимо и много кратко) и водел такъв живот, че всички без изключение го смятали за истински монах и за човек със свят живот. Владиката охотно приемал на служба в своята епархия възпитаниците и студентите на семинарията и ги взимал за иподякони, когато служел в Петербург или когато обхождал своите енории.

За много кратко време епископ Вениамин станал много популярен сред населението на Петербург, особено сред работещите. Той спечелил любовта на народа и с личното си обаяние, и с дейността си, която се простирала в няколко направления.

Преди всичко това били неговите архиерейски служения в църквите на заводите или в покрайнините на Петербург, където живеели мнозинството от работниците, а освен това, неделните лекции за работниците на разни духовни теми. За организирането и четенията на тези лекции владика Вениамин привличал възпитаници на семинарията и студенти от Духовната академия. За последните това била много добра школа как трябва в бъдеще те самите да организират също такива лекции за народа. Тези лекции се ползвали с голям успех сред работниците.

Също така голямо значение имала работата на Владиката за спасяването, с помощта на Църквата, на паднали жени, с цел откъсването им от порока, привикването им към честен труд и устройването на по-добро бъдеще. За тази цел в Петербург съществувало Общество на Пресвета Богородица на улица „Боровая“, където били повечето от така наречените „домове на търпимостта“. Това били истински вертепи на разврата, където множество жени погивали завинаги.

Това общество е съществувало, струва ми се и преди епископ Вениамин, но по негово време, когато той станал душата на това забележително и единствено по рода си в столицата учреждение, то имало много голям успех. С помощта на Църквата и посредством това Общество били спасени от гибел и изведени на правилния и честен жизнен път много жени.

В продължение на цялата зима, от месец октомври до края на пасхалния период, епископ Вениамин служил всяка сряда и петък акатист на Пресвета Богородица в тази църква на улица „Боровая“. Тези служби били незабравими. Църквата винаги била пълна с богомолци, почти изключително жени, при това много от тях били от падналите, от „домовете на търпимостта“. Цялата църква пеела, всички държали в ръцете си запалени свещи. От лицата и очите на тези жени се виждало с каква дълбока вяра и искрена молитва произнасят думите на акатиста. Всички се заразявали от молитвеното вдъхновение на епископ Вениамин, който произнасял тези думи просто, без ефекти, но с чувство.

След свършването на акатиста всички се приближавали до владиката за благословение. Нещастните жени го приемали с благоговение, със сияещи от радост очи. Тези служби и личното обаяние на епископа влияели благотворно на техните души и много от тях с пробудена вяра изоставяли порока и се завръщали на честния път.

Тази истински християнска и пастирска работа владиката извършвал скромно, без каквато и да било помпозност и реклама, но народната мълва за него се разпространявала из целия Петербург, особено между простия народ, който започнал да го почита като човек със свят живот.

В неделни и празнични дни следобед владиката служил акатисти в различни църкви в покрайнините на Петербург, където живеел бедният трудов народ. Тези акатисти винаги били придружени със забележителни проповеди и събеседвания в храмовете, в църковните домове, а понякога и в домовете на настоятелите на църквите.

В празничните периоди след Рождество и Пасха, всяка година в едни и същи дни той служил литургии в Путиловския и Обуховския заводи, където се ползвал с особената любов на работниците. Това било и нагледно показано, когато владиката осветил новата църква в Путиловския завод. От служещите и работниците на завода той получил като подарък разкошен комплект архиерейско облачение в знак на благодарност за неговата дейност за тяхното просвещение и духовно обгрижване. След литургията, на обеда, на който присъствали представители на администрацията, инженерите и работниците от всички цехове на този огромен завод, можело да се види с каква искрена любов се отнасяли към него всички и колко много го ценили.

През последните години преди началото на Първата световна война владиката се ползвал с голяма популярност и сред учещите в средните училища. Помни се богослужението в Демидовската гимназия по случай завършването на учебната година, по желание на самите ученички, завършващи последния, осми клас. Владиката увлякъл и младите богомолци със своето проникновено служение и искрена молитва. Женският хор пял както никога по-рано и всички ученички се молели с дълбока вяра. След това всички разказвали, че никога дотогава не били изпитвали такова възвишено чувство.

Владика Вениамин оглавявал всички организации на така наречените „кръстоносци“, които устройвали кръстни ходове при всички църкви на Петербург по големите и храмовите празници. На втория ден на Пасха кръстните ходове от всички църкви на Петербург се събирали на Невския проспект и в прилежащите улици, а след това начело с владика Вениамин, с пеене на „Христос воскресе“ и песнопенията на пасхалния канон този необикновен многохиляден кръстен ход преминавал по Невския проспект до лаврата „Св. Александър Невски“, където при входа на лаврата бил посрещан от петербургския митрополит, всички архиереи на епархията и братството на лаврата, а след това съборно се отслужвала божествената литургия.

Всяко лято от Петербург до Шлиселбург, където пребивавал древният чудотворен образ на Казанската икона на Божията Майка, преминавал грандиозен кръстен ход, който също се организирал и възглавявал от владика Вениамин. Този необикновен кръстен ход вървял два дни и две нощи, като събирал в себе си почти цялото население на околните села по пътя към Шлиселбург. През цялото това време народът пеел и четял разни молитви. Всички ги обхващало такова възвишено молитвено настроение, че хората не чувствали нито умора, нито потребност от отдих и сън. При влизането му в Шлиселбург този необикновен кръстен ход бил посрещан от цялото духовенство и от също такива кръстни ходове от всички църкви на Шлиселбург и околните села, а след това веднага се отслужвала божествена литургия с молебен и проповед на Владиката.

Удивителна била силата на духа на цялата маса народ, с която била преодолявана телесната умора от този двудневен път. И трябва да се каже, без каквото и да е преувеличение, че тази сила на духа, бодрост и висота на молитвеното настроение изхождали и се предавали на масата народ от нейния водач, владика Вениамин.

Всяка година владиката обхождал всички енории и църкви по цялата епархия и служил в тях, а в много от тях бил и по няколко пъти в годината, така че паството действително го познавало и можело да го оцени и обикне. Затова не е удивително, че макар и да бил един от младшите архиереи и при това само викарен епископ, той бил избран от целия народ за петербургски митрополит.

Като ректор на семинарията, а после и като викарен епископ той живял много скромно. През цялата година постел и се ограничавал във всичко, спял винаги на просто легло със „семинарски дюшек“, твърд като дъска. Неговата спалня в лаврата била истинска монашеска килия и в нея владика Вениамин прекарал много нощни часове в молитва.

Вълната на „изземането на църковните ценности“ стигнала до Петроград доста късно – в средата на месец март 1922 г. Глава на Петроградска епархия по това време бил митрополит Вениамин. Неговото избиране от викарен епископ за митрополит се състояло през лятото на 1917 г. при Временното правителство. Това е може би първият случай на прилагането на демократичния начин на избиране на митрополит. Петроградското население с огромно мнозинство (в това число с гласовете на почти всички работници) гласувало за владика Вениамин. То го познавало отдавна и било дълбоко привързано към него заради неговата доброта, достъпност и неизменно сърдечно и отзивчиво отношение към паството и нуждите на неговите отделни членове.

Вече в този сан, митрополит Вениамин охотно отивал да извършва моления и треби и в най-отдалечените и бедни кътчета на Петроград. Работещите често го канели да кръщава и той с радост ходел в бедните домове, спускал се в подземията в обикновено расо, без всякакви външни отличия на високия си сан. Приемната му била постоянно препълнена, главно с хора от простолюдието. Понякога той изслушвал до късна вечер обръщащите се към него, не връщал никого без благ съвет, без топло утешение, като забравял за себе си, за своята почивка и храна…

Митрополитът не бил, както се казва, „блестящ оратор“. Проповедите му били винаги извънредно прости, без каквито и да било ораторски похвати, без преднамерено търсена тържественост, но в същото време - били изпълнени с очарователна прелест. Именно простотата и изключителната искреност на проповедите на митрополита ги правели достъпни за най-широки слоеве от населението, което масово изпълвало храма, когато се очаквало да служи митрополитът.

Той се ползвал с големи симпатии даже между иноверците и инородците. Сред тази част от населението той имал немалко близки лични приятели, които независимо от разликата във верите се прекланяли пред чистотата и кротостта на неговата светла душа и отивали при него в тежки моменти за съвет и духовно утешение.

Ако в това мрачно време в Русия имало абсолютно и искрено „аполитичен“ човек, то това бил митрополит Вениамин. У него това настроение било не принудено, не в резултат на вътрешна борба и преодоляване на нещо в себе си. Не. Неговата по евангелски проста и възвишена душа се носела над всичко временно и условно, над гъмжащите някъде долу политически страсти и раздори. Той бил необикновено чувствителен към бедите, нуждите и преживяванията на своето паство, помагал на всички, на които можел с всичко, което можел да направи, а когато било нужно молел, ходатайствал…

Неговият благороден дух не виждал в това никакво унижение, несъответствие с неговия висок сан. Но в същото време той неумолимо отхвърлял всякакво политиканство в своите действия, начинания и беседи, дори и в съкровените си действия.

Може да се каже, че този елемент просто не съществувал за него. Всякакви политически стрели просто се плъзгали по него, без да предизвикат някаква реакция. В това отношение той изглеждал като изкован от стомана. Тук нямало нито страх, нито някаква пресметливост (бъдещето доказало това). Митрополитът само осъществявал на дело това, което (може би с голямо основание) било почти неизпълнимо: евангелското изключване от религиозния живот на всякаква политика, т. е. в дадения случай, въпросите за отношението към съветската власт, към нейните представители и т. н. От определена гледна точка това може би е бил недостатък, отдалечаване от живота, но това са фактите. Тази черта не може да бъде отделена от духовния облик на митрополита, още повече, че тя е характерна за неговата във висша степен целеустремена и монолитна душевност.

Такъв бил този, на когото се паднало в качеството на глава на Петроградската епархия да се сблъска с приближаващата се вълна на изземването на църковните ценности, помътняла вече от пролята кръв… Като се знаят характерът и душата на митрополита не било трудно да се предположи как ще се отнесе той към изземването. По този въпрос за него не е имало колебание нито за минута. Най-главното е спасяването на загиващите братя. Ако е възможно макар и немного, макар и една жива душа да бъде изтръгната от обятията на гладната смърт, всички жертви са оправдани.

Митрополитът със своята детска простота на вярата бил голям любител на църковното благолепие. За него, както и за най-простия вярващ, свещените предмети били обкръжени с мистичен ореол. Но въпреки това той отхвърлял настрана със силата на своя проникновен дух всички тези настроения и чувства, които в неговите очи били много по-малко значими от предстоящата задача по спасяването на хората. В това отношение той отишъл по-далеч от патриарха, като не виждал никакви препятствия за предаване даже на осветените съдове, само и само да изпълни до край своя християнски и човешки дълг.

Но наред с това той смятал за необходимо всячески да се стреми към това, предаването на църковното имущество да носи характера на напълно доброволно предаване на „пожертвования“. За него несъмнено представлявала проблем самата процедура на изземането, която щяла да има вида на някакъв сух, държавен, принудителен акт – предаване с нежелание, под принуда, под натиска на страх и заплахи. Преди всичко, според него, това би било в явно противоречие с истината и справедливостта. Той бил предварително убеден или най-малкото хранел надеждата, че населението горещо и единодушно ще се отзове на неговия призив, че ще пожертва всичко, каквото може за Божия слава и в името на християнския дълг. За какво е необходимо макар и само външно да се прибягва до насилие, ненужно и оскърбително за хората, при извършването от тях на святото дело.

Друга, предизвиквана от натиска на обстоятелствата, необходима предпоставка, за да може да бъдат пожертвани църковните ценности, трябвало според него да бъде осъществяването на народен контрол над разходването на всичко пожертвано. В основата на всички бунтове, които избухнали до изземането на църковните ценности в Петроград било не нежеланието да бъдат спасени на каквато и да било цена загиващите от глада хора, а дълбокото недоверие към ненавистната власт. Населението било предварително убедено, че като нахълтва по най-груб начин в сферата на най-съкровените чувства на вярващите, отнемайки от тях това, което украсява храмовете и богослужението, болшевиките в същото време няма да предадат и един грош от отнетото по обявеното предназначение. Това, макар и прекомерно недоверие не е учудващо. Властите напълно го били заслужили.

На тази основа можели да възникнат протести и ексцесии и в Петроград, а следователно – и неизбежни кървави разправи. Предвиждайки това, митрополитът смятал за твърде целесъобразно въвеждането в контрола и на представители на вярващите.

Освен това за митрополита съществувало и още едно препятствие пред изпълнението на исканията на властите (в тази рязка форма, в която те били представени) – препятствие, което за него било непреодолимо при начина, по който се поставял въпросът. Той не можел да благослови насилственото изземане на църковните предмети, защото смятал това насилие за кощунство. Ако властта настоявала на принудителния характер на изземането на църковните предмети, то на него му оставало само да се отстрани, без да скрива своето мнение като православен йерарх относно насилието в дадения случай. Това едва ли би съдействало за умиротворението на умовете, колкото и да настоявал митрополитът на необходимостта от пасивно, спокойно отношение към разпорежданията на властите (а той нееднократно говорил, проповядвал и циркулярно съобщавал за това на подчинените му лица).

Впрочем, дори и благославянето от митрополита на насилственото изземане не би изменило положението: в резултат митрополитът само би изгубил своя духовен авторитет и стихийното негодувание на вярващия народ би било оставено на пълен произвол… Съвсем друго нещо би било да благослови пожертвувание. С това той само би изпълнил своя пастирски дълг.

Тук не става дума за „формални нюанси“. Има голяма разлика по същество. При съгласие на властите на „пожертвование“ и „контрол“ би отпаднало основанието за недоверие от страна на хората и на преден план би излязъл възвишеният стремеж да се помогне на гладуващите. Тогава народът с радост (както предполагал митрополитът) би се отзовал на призива на своя духовен водач, тогава неговият пастирски глас би бил действително авторитетен и всичко би се извършило мирно и благополучно.

Всичко това, разбира се, били не толкова „изисквания“ или „условия“ (митрополитът разбирал много добре, че не може да става дума за никаква борба), колкото пожелания, в чиято осъществимост той вярвал, още повече, че ги смятал за изгодни и за властите, които, както се струвало на неизкушения му в политиката ум, би трябвало да се стремят към безболезнено провеждане на изземането. „Изземане“ или „пожертвование“ – за тях не е ли все едно по същество, разсъждавал той. Властта ще получи това, което ѝ е необходимо. А при това от единия или другия външен подход към този въпрос зависело неговото мирно или кърваво разрешаване.

Несъмнено, към всичко посочено по-горе при митрополита се примесвали и мечти, свойствени за неговата идеалистическа нагласа. Суровата действителност не му пречела да мечтае за предстоящото чудно зрелище. Той си представял всенародния подвиг в цялата му неописуема външна и вътрешна красота, ярко осветените храмове препълнени с молещи се хора, огромния общ душевен подем, трогателното умиление по всички лица при осъзнаването на величието на това, което се извършва… Църквата в лицето на своите верни чеда, предвождана от духовенството, отдаваща с радост всичко за спасението на братята, приемаща с готовност външната нищета в замяна на духовното обогатяване… В резултат – не победа над Църквата, а напротив, неочаквана нейна победа… Ако тези мечти представлявали също своего рода политика, то трябва да се признае, че тази политика няма нищо общо със земната. Всички тези прекрасни мечти били, уви, безжалостно потъпкани от последвалите събития.

II

Петроградският съвет, както се вижда, е бил недостатъчно посветен в дълбоките политически разчети на Московския център. Петроградските власти искрено смятали, че единствената цел на декретите за изземането е да получи в свое разпореждане църковните ценности. Затова Петроградският съвет първоначално се придържал по този въпрос към примирителна политика. Той намирал за необходимо, без да отстъпва по същество от декретите, да се опита да ги проведе на дело, по възможност, във форма, която да не предизвиква усложнения. Съветът отчитал настроението на масите, което му било известно. Като се опасявал от ексцесии, той, изглежда, имал надеждата да се отличи с мирно изпълнение на декретите и заради това бил готов на известни компромиси.

Членовете на комисията на Помгол (помощ голодующим – помощ за гладуващите) при Петроградския съвет започнали „кампанията по изземането“ с нееднократни посещения в Управлението на Обществото на православните енории. Като придавали на това учреждение голямо значение (впрочем, твърде преувеличено) по отношение на неговото влияние върху вярващия народ, членовете на Помгол се стремили заедно с Управлението да съставят такъв ред за предаването на ценностите, който би бил възможно най-приемлив за вярващите. От своя страна Управлението, което неочаквано за себе си се оказало в ролята на посредник между властта и народа, проявило твърде голяма отстъпчивост. То се бояло повече, отколкото членовете на Помгол, от стихийни безредици и кървави усложнения. Да бъдат смекчени, доколкото може, формите на изземане, да не се засягат по възможност религиозните чувства на населението – до това се свеждали по същество всички желания на Управлението и в това отношение отначало то срещало известен отклик от страна на Помгол. Митрополитът бил в течение на преговорите.

Най-сетне, на 5 март 1922 г., митрополитът получил официална покана да посети на следващия ден Помгол, за да участва в изготвянето на реда за изпълнението на декретите за църковните ценности. На 6 март митрополитът се явил в двореца Смолни, съпроводен от няколко лица (сред които се намирал и бившият адвокат и юрисконсулт на лаврата Иван Михайлович Ковшогов, впоследствие убит заедно с митрополита). Владиката представил на комисията на Помгол написано собственоръчно и подписано от него заявление. В този документ, написан в много коректен тон се посочвало: а) че Църквата е готова да пожертва за спасяването на гладуващите всичко, което притежава; б) че за успокояването на вярващите е необходимо, те да съзнават жертвения, доброволен характер на този акт; в) че за тази цел е нужно в контрола относно използването на църковните ценности да участват представители на вярващите.

В края на своето заявление владиката посочвал, че ако - противно на очакванията - изземането ще има насилствен характер, то той не би могъл да благослови за това своето паство. Напротив, по силата на своя пастирски дълг той би бил длъжен да осъди всяко активно съдействие на такова изземане. При това митрополитът се позовавал на цитираните от него канони.

Митрополитът срещнал от страна на Помгол, както се удостоверява това и в обвинителния акт, най-благожелателен прием. Изложените от него предложения даже не били обсъждани детайлно, до такава степен те изглеждали явно приемливи. Общото настроение било дотолкова светло, че митрополитът станал, благословил всички и със сълзи на очи казал, че ако бъде така, то той със собствените си ръце ще снеме обкова от Казанската икона на Божията Майка и ще го даде за гладуващите братя.

На следващия ден и на третия ден в различни вестници (в това число и в московските „Известия“) се появили съобщения за състоялото се споразумение. Вестникарските дописки били съставени в благоприятен тон за митрополита и за Петроградското духовенство като цяло, което, един вид, показало искрено желание да изпълни своя граждански дълг и т.н.

Но, уви, цялата тази илюзия на споразумението била разсеяна много бързо. Московският център, както се вижда, останал недоволен от Петроградския съвет, който не схванал истинските цели на похода на „пролетариата“ за църковните ценности. Изземането, осъществено по силата на доброволно споразумение с духовенството, би увеличило престижа на последното, което съвсем не се нравило на московските политици. Не споразумение, а разделение, не примиряване, а война. Такъв бил лозунгът, за който не се досещал недалновидният Петроградски Помгол.

Явно на Петроградския съвет му било направено съответното разяснение или внушение и когато упълномощените от митрополита представители се явили, както било уговорено, след няколко дни в Помгол, за да поговорят за някои детайли на споразумението, те срещнали съвсем друго настроение и даже други представители на Помгол. На пратениците на митрополита било обявено сухо, че за никакви „пожертвования“, нито пък за някакво участие на представителите на вярващите в контрола не може да става и дума. Църковните ценности ще бъдат иззети във формален порядък. Остава само да се уговори денят и часът, когато духовенството ще трябва да предаде на властите „принадлежащото на държавата“ имущество. Представителите на митрополита заявили, че те не са упълномощени да водят преговорите на такава основа и се оттеглили.

Лесно е да се разбере колко дълбоко бил потресен митрополитът от доклада на своите представители. Било ясно, че всичките му планове и надежди се рушат. Но той не можел така лесно да се раздели с това, което смятал за вече постигнато. Той отправил в Помгол второ писмено заявление, в което се позовавал на вече постигнатото споразумение и отново изброявал своите предложения, като настоявал на тях и посочвал, че извън този ред на действие той не може да види възможност не само да способства за умиротворяването на масите, но и даже да благослови вярващите за каквото и да било съдействие на изземането.

На това заявление не бил даден никакъв отговор. Всякакви преговори били прекратени. Чувствало се приближаването на буря. Междувременно в Петроград започнали тук-там описи и изземане на имущество – предимно в неголемите църкви. Особено остри стълкновения обаче нямало. Около църквите се събирали обикновено тълпи от народ, негодували, роптаели, крещели по адрес на членовете на съветските комиси и свещениците-„изменници“ ругателни думи. По-рядко се случвали оскърбления с действия: нанасяли побой на милиционерите, хвърляли камъни по членовете на комисиите, но все пак нищо особено сериозно не се случило. „Вълненията“ не излизали извън рамките на обичайните нарушения на обществения ред, които в предишните времена биха били подсъдни на гражданските съдилища. Властите очевидно също не мислили засега да придават на тези събития по-голямо значение, отколкото имали. Съставяли се протоколи, които се изпращали в народните съдилища „по подсъдност“ и се свършвало с това.

Но в близките дни предстояло изземането от най-главните храмове. Имало много признаци да се мисли, че тук това няма да мине така благополучно. Властите подготвяли някакви особени мерки. Населението глухо се вълнувало.

III

През същите тези дни се случили събития, които оказали решително и неочаквано влияние не само върху изземането на ценностите и съдбата на митрополита, но и върху положението на цялата Руска Църква. Тези събития послужили за зародиш на това, от което в следващите седмици израснала така наречената „жива църква“.

През тези дни все още никой не предвиждал възникването на разкол сред духовенството. Разбира се, имало разногласия, чувствало се, че сред духовенството има елементи с авантюристичен характер, склонни да преминат на страната на властите, но те изглеждали слаби и невлиятелни, и не им се придавало сериозно значение. Напротив, изглеждало, че преследванията от страна на властта обединили духовенството и че отделни изяви на каквито и да било групи са немислими. А нямало и повод за подобно нещо. Духовенството се държало пасивно, дори лоялно. За разкола било нужно да съществува ако не повод, то поне предлог, при това демагогски.

Такъв предлог бил намерен не без усилено подстрекателство, разбира се, от страна на болшевиките. Настъпилото забавяне след провалянето на споразумението за изземането на църковните ценности давало възможност на опозиционната, недоволна част от духовенството да издигне лозунга за необходимостта от незабавна помощ за гладуващите.

На 24 март 1922 г. в петроградската „Правда“ се появило писмо, подписано от дванадесет лица, сред които намираме мнозина от бъдещите стълбове на „живата църква“: свещениците Красницки, Въведенски, Белков, Боярски и други. Авторите на писмото решително се разграничавали от останалото духовенство, обвинявали го в контрареволюционност, в игра на политика с народния глад, изисквали незабавно и безусловно предаване на съветската власт на всички църковни ценности и т. н. Трябва обаче да се каже, че независимо от предизвикателния тон на писмото, авторите му не могли да не признаят (такава била силата на истината), че трябвало все пак при контрола да участват представители на вярващите, за да се избегне оскърблението на религиозните чувства на православното население. Трябва също така да се отбележи, че сред подписалите писмото имало и просто недалновидни лица, увлечени от своите другари-политикани, които впоследствие дълбоко се разкаяли за подписването на въпросното писмо.

Властта тържествувала. Разколът бил налице. Трябвало само всячески да се раздува и задълбочава, а болшевиките са майстори на това.

Петроградското духовенство било невероятно поразено и възмутено от писмото на дванадесетте, в което съвсем основателно виждало всички признаци на политическия донос. На състоялото се многолюдно събрание на духовенството авторите на писмото трябвало да понесат жесток натиск. Главен защитник на постъпката на дванадесетте бил Въведенски, който произнесъл извънредно нагла и заплашителна реч. Ясно било, че той вече чувства зад себе си мощна подкрепа и се уповава на нея.

Митрополитът със свойствената му кротост прекратил тази угнетяваща сцена и се постарал да умири разбушувалите се страсти. За него най-важното било да предотврати кървави сблъсъци между вярващите и агентите на властта. Нямало време за бавене. Положението ставало все по-напрегнато. Било решено да се встъпи в нови преговори с властите и по настояване на митрополита тази задача била възложена на Въведенски и Боярски като на лица преминали в положението на благоприятствани от властта.

Последствията оправдали този избор. Новите пратеници бързо уредили нещата. Между митрополита и петроградския съвет се състояло формално споразумение, изложено в редица точки и отпечатано в „Правда“ в началото на месец април. Успяли все пак да получат някакви отстъпки от властите. Най-същественото било това, че на вярващите се предоставяла възможността да заменят подлежащите на изземане църковни предмети с друго равноценно имущество; митрополитът от своя страна се задължавал да се обърне към вярващите със съответно възвание, което било отпечатано в същия брой на вестника. В това възвание владиката, без да отстъпва от своята принципна гледна точка, умолявал вярващите да не оказват съпротива, даже в случай на прилагане на насилствен начин на изземането и да се подчинят на силата.

Изглеждало, че след този момент всички спорове и недоразумения между духовенството и властите на тази основа трябва да се смятат за приключени. Изземането продължавало с голяма интензивност. Както и преди, властите не срещали сериозни препятствия пред своите действия, ако не се смятат отделни случаи на струпване на народ, оскърбления на представителите на властта и др. п. В крайна сметка изземането било проведено навсякъде с такъв успех, че сам оглавяващият местната милиция бил принуден да констатира в официалния си доклад блестящото и сравнително спокойно провеждане на кампанията (разбира се, този доклад бил изготвен, когато все още не се предвиждало да се възбуди дело против митрополита). Обаче гърмът ударил от съвсем друга страна.

IV

Въведенски, Белков, Красницки (издигнал се бързо като фактически глава и организатор на живо-църковното движение) и другите с тях не можели и не искали да се спрат след направената от тях крачка. Благодарение на съдействието и подстрекателството на съветската власт пред тях се откривала нова грандиозна перспектива: да заграбят в свои ръце църковната власт и да се ползват от нея по свое усмотрение под крилото на благосклонното болшевишко правителство.

В началото на месец май в Петроград се разнесла вестта за църковния преврат, осъществен от посочената група, за отстраняването на патриарх Тихон от управлението и т.н. Впрочем, точни сведения все още нямал никой. Въведенски, който след преврата в Москва се явил в Петроград при митрополита, му заявил за образуването на новото Върховно църковно управление и за назначаването му на него, Въведенски, за делегат на това управление за Петроградска епархия. В отговор на това от страна на митрополита последвала стъпка, която никой не очаквал, като се знаела удивителната душевна мекота и кротост на владиката. Но всичко си имало граници. Митрополитът можел да прояви възможно най-голяма отстъпчивост, докато ставало дума само за църковните ценности. Целта на изземането и от друга страна, опасността, която заплашвала вярващите, оправдавали такава линия на поведение. Сега, лице в лице с един от узурпаторите на църковната власт, митрополитът не само с разума си, но и с целия си инстинкт на искрено и дълбоко вярващ християнин веднага разбрал, че вече работата опира не до „осветените съдове“. Вълната на метежа се докосвала вече до самата Църква. В този решителен момент той осъзнал своята огромна отговорност и властно заявил на Въведенски: „Не, аз няма да приема това“.

Но митрополитът не се ограничил с това. Още на другия ден било съставено постановление на владиката, с което Въведенски бил обявен за намиращ се „вън от Православната Църква“, с посочването на всички мотиви за това постановление. Впочем, кротостта на владиката се проявила и тук. В постановлението бил посочен неговият временен характер – „докато Въведенски не признае своята заблуда и не се откаже от нея“.

Постановлението, отпечатано незабавно в съветските вестници, предизвикало изумление и ярост от страна на болшевиките. В началния момент озлоблението било толкова голямо, че болшевиките съвсем забравили за нееднократно провъзгласения от тях принцип за „невмешателство“ в църковния живот. Заглавията на вестниците се изпъстрили с исторически заявления като това, че „митрополит Вениамин се осмелил да отлъчи от Църквата свещеника Въведенски. Мечът на пролетариата тежко ще се стовари върху главата на митрополита“. Няма нужда да се казва, че всички тези бесни викове издавали окончателно и официално задкулисното досега участие на болшевиките в живо-църковната интрига (за което и без това, впрочем, всички се досещали).

Но след бесните атаки от първите дни настъпило затишие. Обаянието на митрополита върху вярващите било много голямо. Отлъчването на Въведенски не можело да не им направи огромно впечатление. Не било трудно митрополитът да бъде унищожен физически, но издигнатото от него постановление би го преживяло и можело да има сериозни последствия, заплашващи да задушат в зародиш новата „революционна църква“. За това решили да изпробват друг подход – този на заплахите и компромисите.

Няколко дни след отлъчването при митрополита се явил Въведенски, съпровождан от бившия председател на петроградската ЧК, а след това петроградски комендант, Бакаев, който с тази си длъжност съвместявал и длъжността на своего рода „обер-прокурор“ при новообразуваното „революционно епархиално управление“. Въведенски и Бакаев предявили на митрополита ултиматум. Или той ще отмени своето постановление за Въведенски, или срещу него и редица духовни лица ще бъде образуван процес – по повод на изземането на църковните ценности – в резултат на който ще загинат и той, и най-приближените до него хора.

Митрополитът спокойно изслушал предложението и отговорил с незабавен отказ. Въведенски и Бакаев си тръгнали, като обсипали митрополита с множество яростни заплахи.

Митрополитът ясно разбирал, че тези заплахи не са празни и че от момента, в който застанал на пътя на властта в нейните начинания по повод на образуването на революционната църква, той е обречен на смърт. Но той не можел и не желаел да слезе от избрания от него път.

Като предчувствал, че скоро ще встъпи на своя многострадален път, той се приготвил за очакващата го участ, дал най-важните си разпореждания за епархията, видял се със своите приятели и се простил с тях.

Предчувствията не излъгали митрополита. След няколко дни, като се завърнал отнякъде в лаврата, той заварил у себе си „гости“: следовател, множество агенти на ЧК и стража. Направили дълъг щателен и, разбира се, безрезултатен обиск на покоите му. След това му било обявено, че срещу него и други лица е образувано дело за съпротива при изземането на църковните ценности и че той ще се намира под домашен арест. Този облекчен арест продължил кратко, два или три дни, след които митрополитът бил откаран в предварителния арест, където се намирал през цялото останало време до своята мъченическа кончина.

Следва продължение...