Духовна беседа №367

ДУХОВНА БЕСЕДА

ДЕН СЛЕД ДЕН

ДНЕВНИК НА ЕДИН ПРАВОСЛАВЕН СВЕЩЕНИК

            ТЪМНИНАТА ЩЕ ИЗГУБИ СИЛАТА СИ НАД НАС. „Вярвайте в светлината, за да бъдете синове на светлината.” /Ин. 12:36/ Учете се да живеете така, че вашият духовен взор винаги да бъде обърнат към светлината, а тази Светлина е Христос, Който казва: „Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота.” /Ин. 8:12/ Ако започнем да ходим в тази светлина, ще станем синове на светлината, и тъмнината ще загуби силата си над нас. Така ще се преселим „от властта на тъмнината … в царството на възлюбения Син Божий” /ср. Кол. 1:13/

         Тогава ние самите ще бъдем светилници, които озаряват мрака на скръбта в живота на другите. Ще се научим още от младини да вършим делата на любовта, - да пренебрегваме себе си заради другите чрез делата на милосърдието и състраданието към ближните. Така силата на светлината, действаща в нас, няма да оскъднее и в старостта ни, ще озари дните на старческа немощ и страдания, както и минутата на прехода ни в другия свят.

         Нека ежедневно да възприемаме в себе си някое от утешителните слова на Свещеното писание, да пазим в сърцата си залога на радостните, ободряващи мисли. Постоянно да се вглеждаме с внимание в Евангелието, да се вглеждаме в светлия образ на Христа, така и нашата душа ще се превърне в жив източник на светлина и радост. Тогава радостта в Господа и Божият мир „който надвишава всеки ум” /Фил. 4:7/ ще преобладават в живота ни, и още тук, на земята, ще можем да предвкусим, че „блаженството е в Неговата десница навеки.” /ср. Пс. 15:11/

         ДА СТАНЕМ ПРОВОДНИЦИ НА БЛАГОДАТТА. Св. ап. Петър пише: „Благославяйте, като знаете, че към това сте призвани, за да наследите благословение.” /1 Петр. 3:9/ Който сам е получил благословение, той може да го предава и на другите. Божията благодат, Божията любов, не се застояват в сърцето – за тях е свойствено да отиват по-нататък, и такова сърце се превръща в проводник на благодатта. Любовта свише преминава от душата, в която се намира, към други души, а благодатта, която разлива се запълва от нова благодат от „потокът Божий, пълен с вода.” /Пс. 64:10/ Така станало с Авраам, когато той с вяра се подчинил на призванието, и станал баща на всички вярващи. Така е било с мнозина ветхозаветни и новозаветни слуги Божии. На същото призвание трябва да се подчиняваме и ние – призванието да бъдем истински вярващи. Да открием широко душите си за приемане на приготвеното ни благословение в Христа, да ги изпълним изцяло с него, като помним, че това благословение се дава не единствено за да остане само в нас, а за да го предадем на всички около себе си. Това предаване става понякога и без думи, тихо, без шум, с това необяснимо и тайнствено въздействие, което запазва силата си във всяка среда, при всички обстоятелства, независимо от възможната съпротива и препятствията. Детето непосредствено и с лекота възприема това топло отражение на Христовата любов и сърцето му се обръща към Спасителя. При среща с носител на тази благодат, безгрижният младеж се спира и замисля, а беднякът чувства особено неземно съчувствие, за което благодари на Бога. В семейството, такъв съсъд на благодатта, ще бъде подкрепа, помощ и светлина за всички. Около него грехът не успява да привикне да се проявява, а грешникът се чувства смутен и изобличен. Хората се нуждаят от благодатта, и тя се дава на всеки, дори на най-немощния, който със съзнание за своята немощ и пустота, върви към Източника на благодатта и се изпълва с нея.

         ГОСПОД ЖЕЛАЕ НАШЕТО СЪВЪРШЕНСТВО. „Тази е волята Божия: да бъдете осветени.” /1 Сол. 4:3/ - пише св. ап. Павел. Някои от вярващите не съзнават, че живата вяра ги задължава да се стремят към непрестанно усъвършенстване. Така вярата им остава бездейна, и те не стават по-добри. Обикновено се задоволяват от тих и безметежен живот, като им се иска всичко да си остане по предишному, без изобщо да се замислят за необходимостта от тази велика промяна, която трябва да настъпи с нас при нашето обръщане към спасителната вяра. „Вярата без дела е мъртва” /Иак. 2:20/ - пише св. ап. Иаков. А делата на християнска любов и самоотверженост, на развитие на нашите духовни сили, на укротяване на нашите греховни наклонности, на подражаване на нашия велик Учител и Господ, неизбежно произтичат само от истинската и дълбока вяра. „Тази е волята Божия: да бъдете осветени.” /1 Сол. 4:3/

         Господ желае нашето съвършенство, като в Него ние намираме не само избавление от изкушенията, но и неизчерпаем източник на духовни сили. Господ затова ни прощава греховете, за да се откажем от тях. Той отваря пред нас врата, но няма да ни пусне да минем през нея необновени, с нашите стари грехове и лошите си наклонности и порочни мисли. Прощението ни е необходимо, но заедно с него се нуждаем и от целебното средство за нравствените си недъзи. В писмото си до свой събрат, един духовник пише: „Никога не преставай да внушаваш на пастовото си, че висшето щастие се състои в светостта, и че крайната цел на изкупителната жертва на Спасителя е да привлече хората към святост и богоподобие.”

         ДАЙ МИ ГОСПОДИ, И АЗ ДА БЪДА ГОТОВ! Готов да служи, готов да страда, готов да умре – ето към какво се подготвял св. ап. Павел. Да ни даде Бог и на нас същата готовност за изпълнение на всичко, в което се състои Неговата Божествена воля за нас!Обръщането на св. ап. Павел към Христа било невъзвратимо, изцяло насочено към една цел. В него нямало никакви колебания. Той не се обръщал за съвет към хората, не търсел удобрение, не търгувал със своята съвест, не стоял в нерешителност на прага на дълга. Жизненият подвиг се простирал пред него, той уверено го следвал, и твърдо заявява: „Аз съм готов.” /Рим. 1:15/ Не му било лесно да встъпи в лична и непосредствена борба с езичеството в самия му център. Но без да спира и за минута пред този подвиг, апостолът казва: „Готов съм да благовестя и вам, които сте в Рим.” /Рим. 1:15/. Той наистина се оказал готов да понесе всичко в изпълнение на Божията воля.

         В онези времена Иерусалим бил място за смъртта на Христовите последователи, където ги очаквала неминуема опасност, но въпреки това апостолът бил готов: „да умре в Иерусалим за името на Господа Иисуса” /Деян. 21:13/. Когато накрая застанал лице в лице със смъртта, той все така бил „готов” да принесе себе си в жертва за своите убеждения. Висша добродетел в характера на св. ап. Павел е точно тази готовност неотклонно да върви към срещата с всеки дълг, бил той страдание, или дори смърт. Да даде Бог всякому такава готовност! Дай ми, Господи, и на мен, с радост да се стремя към всичко, което Ти ми заповядаш. Неотклонно да изпълнявам Твоята воля, и никога да не намалява усърдието ми за това. И когато настъпи смъртният ми час, дай ми да оставя всичко, което ми е скъпо, в Твоите ръце, да се устремя с цяло сърце към Теб, и да предам душата си на Твоята любов.

         ЕДНО САМО Е НУЖНО. „Това, що падна между тръните са ония, които чуят словото, но в живота си се задавят от грижи, богатство и светски наслади и не принасят плод.” /Лк. 8:14/ Така описва Спасителят тези, които допускат тръните да заглушат Словото Божие. Семето пуска корени, показва се навън, и дори достига известен ръст, но бива затиснато от светски влияния и не принася плод. Същественото в този случай е оттеглянето от това, което Словото казва и изисква, и връщането отново във водовъртежа на житейската суета, което отнема всички възвишени чувства от срещата на душата със Словото (със Спасителя). На такава почва Словото Божие не може да израстне, защото житейското задържа и подтиска духовното.

         Влиянието на Божието Слово се подтиска от наслажденията на плътта, от влечението към светски утехи и удоволствия. Невъзможно е едновременно да придобиеш царството Божие и царството на този свят. Докато ние се „грижим и безпокоим за много неща”, неизбежно забравяме, че „едно е само потребно” /Лк. 10:41, 42/. Хората, особено младите, понякога се опасяват от християнския живот, като мислят че той ще им отнеме всички радости, и ще ги предаде на суров и безличен житейски път. Всяка лъжлива представа, свързана с такива разбирания, подбужда мнозина да останат по средата на пътя. Докато Свещеното Писание казва: „Вкусете и ще видите, колко благ е Господ.” /Пс. 33:9/ Всички, които действително са вкусили, са се убедили, че никакви земни наслаждения не могат да се сравнят с това изобилие на радост, и тази дълбочина на мира, с тази пълнота на живота, която Господ дава на тези, които Го обичат.

         АЗ НИКОГА НЯМА ДА УМРА. Да Господи, аз вярвам в това, което Ти си казал: „който вярва в Мене, и да умре, ще оживее.” /Ин. 11:26/ Когато душата ми се раздели с тялото, това ще бъде само подобие на смърт, защото душата ми никога няма да се раздели от Бога. Защото тя няма да бъде онази смърт, от която вече ни спаси Христос, като ни избави от най-злият ни враг, породен от греха. „Най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта.” /1 Кор. 15:26/ Ние твърдо и непоколебимо вярваме в това, защото кой „може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ.” /Рим. 8:39/ Ние сме членове на Тялото Христово, и принадлежим на Него – на Христа. Съчетали сме се с Него завинаги, и Той няма да ни лиши от Своята Божествена подкрепа. Как можем да умрем, ако Божият Дух обитава в нас? Животът, даруван ни от Бога в благодатта, не може да се раздели с Него – Източника на този Живот. Сам Христос е нашият живот, и Той стана за нас не само изкупление, но и „премъдрост от Бога, и правда и освещение.” /1 Кор. 1:30/ Така че очистени от греха, да станем годни за царството Небесно, където няма да влезе нищо нечисто. Като гледаме към Христа, ние се надяваме с непоколебимата увереност, че душите ни не могат да погинат. Изкупени от светата Кръв на Христа, като умират в Него за греха, те и в Него ще оживеят за вечен живот, за вечно блаженство.

         ЗА ТАЙНИТЕ ПРЕЗ ЗЕМНИЯ НИ ЖИВОТ. Иска ни се много неща да знаем, а знаем толкова малко! Толкова въпроси остават неразрешени, толкова неразбираеми неща има в живота ни, че сме готови да се присъединим към думите на Самарянката: „Зная, че ще дойде Месия … и всичко ще ни възвести.” /Ин. 5:25/ Напразно търсим тук, на земята, дори някакви намеци, които да ни осветлят загадъчните събития, с които е пълен живота ни. Тайните в нашия живот ще останат скрити до идването на Спасителя … Тогава ще узнаем значението на скърбите, които омрачават нашето съществуване, причините за несправедливостите и промените в човешката съдба. Тогава ще разберем значението на това, което ни е изглеждало неразбираемо и ненужно, от което толкова често сме се оплаквали и с което не сме могли да се примирим … Тогава ще видим, че „всичко е съдействало към добро.” /Рим. 8:28/ Затова, докато все още времето на земята продължава, да не го изпълваме и губим с безплодни въпроси. Да усвоим това, което ни е открито, и което не се изчерпва през целия ни живот – това, което може да ни даде сили да живеем единствено за Христа. Да помним думите, засягащи всеки от нас: „Което е тайно, принадлежи на Господа, нашия Бог, а което е явно – нам и на синовете ни довека.” /Втор. 29:29/

            Превод с незначителни допълнения от: ДЕНЬ ЗА ДНЕМ … Лествица, Москва, 1998 г., по издание от 1909 г. стр. 33 - 42