Духовна беседа №391

ДУХОВНА БЕСЕДА

Архимандрит   ЛАЗАР /Абашидзе/

КЪМ ДУШАТА, УГНЕТЯВАНА ОТ ДУХА НА УНИНИЕТО

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА СВЕТЪТ ОКОЛО НАС, КАКЪВ Е НЕГОВИЯТ ДУХ,

НА КАКВО СЕ ГРАДИ ЖИВОТА В НЕГО, И КАК НИЕ ДА СЕ ОТНАСЯМЕ КЪМ НЕГО.

     Какви дивни сили и способности са заложени в самото устроение на човека, за да може да прекара един прекрасен, духовно богат живот. Но сега, тези наши възможности са ужасно разстроени, както и целият ни премъдро устроен състав е в безредие и несъгласуваност както с Бога, така и с нас самите. И ако някой от нас се разгори да започне ревностен живот, достоен за своето призвание, той незабавно среща отчаяното съпротивление във всички свои части, поразени от лютата болест на (падналото) естество. Затова - ще се наложи не малък труд и не малко време, ще се наложи често призоваване на Божието име и усилено търсене на благодатната Божия сила, без която ние сами и крачка не можем да направим. За съжаление, към такова сериозно занимание и такава вътрешна работа над възстановяване на своето човешко достойнство пристъпват малцина. Човешкият свят клокочи, изпъстрен от кипящата активност на милиарди човешки личности, повредени и разстроени по най-страшен начин, обърнати с опакото навън, но непризнаващи това, почитащи своето състояние като напълно здраво, достойно, великолепно. Неоплакващи своята духовна смърт, нетърсещи излекуване и възкресение, а обратно – гордеещи се със себе си и със своите „успехи”. А всъщност, всичко което поражда повреденият, болен човек, ако той не прибягва към целителната Христова сила, това е проява на същата тази болест. Тя може да бъде скрита, както е скрита наследствената проказа при децата на болни от нея родители. Те изглеждат здрави, чистички и радостни, но когато настъпи времето страшното чудовище на болестта да покаже своята ужасна физиономия, започва разложение и зловоние, идват мъките и смъртта. Светът е подобен на река, която неуморно и шумно се носи от високите планини, не познава и миг покой, оглушава със своя грохот, с безчислените си идеи, открития и изобретения всяка душа. Непрестанно демонстрира пред погледа ни все нови и нови свои дреболии, старае се да ни замае със своите грандиозни творения. Строи поразяващи с изяществото си дворци, рисува очарователни и увлекателни картини, с изкусна музика пленява дълбините на нашите чувства. Предлага ни неизброими, най-различни хитроумни обяснения, теории за устройството на окръжаващата ни действителност, влива в нас цяло море от философски, религиозни, нравствени и естествено-научни понятия, възгледи и хипотези. При това светът постоянно, като нагъл и разтропан продавач на шарени стоки, натрапливо се старае да внуши на всеки от нас, че всички тези вещи, цялата тази продукция действително е ценна, изпълнена от най-естествени материали и нищо по-добро никога и никъде не е възможно да намерим. Достатъчно е да покажем разочарование дори само от една от неговите фалшиви вещи, и енергичния търговец вече ни съветва за друг фалшификат и имитация, с още по-голямо красноречие излага неговите несъществуващи достойнства и преимущества. Така още с раждането си се оказваме в кръга на тези лъжливи ценности. При по-благоприятно развитие, през целия си живот, дори до гроба, всеки ден ще откриваме че са ни излъгали с още нещо, като изхвърляме от живота си един след друг разкритите фалшификати. В лошия случай – едва в часа на смъртта ще разберем, че цялото това богатство е било съдбоносна измама и зла участ, но тогава ще бъде късно за придобиване на истинските ценности.

         Светът може да се оприличи и на зъл факир, който след като е завладял вниманието ни и е замаял съзнанието ни, със своите магически манипулации е пленил волята и съзнанието ни - и така ни принуждава да виждаме илюзорни, несъществуващи картини. Ту ни се представя, че плуваме на красив платноход по гладко, синьо море, а по небето летят райски птици; ту се реем в чудесни градини и опитваме най-сладките плодове. Или пък че се намираме в приказно богат дворец, където за всичко ни прислужват, ние сме щастливи и ни е невероятно добре … Но сеансът приключва, картините се разпръсват като дим, и след като факирът е прибрал всички пари от джобовете ни, оставя ни с главоболие, със замаяно съзнание, с опустошени души, с чувство не само на неутолена, но още по-разпалена жажда. Нищо не придобили, но много загубили.

         Както говори св. Исаак Сирин: „Светът е като блудница, която привлича за любов със себе си тези, които с желание гледат нейната красота. И който, макар и отчасти, е бил обладан от любовта към света, който е бил омотан от него, той вече не може да се освободи от ръцете му, докато светът не го лиши от живота му. И когато светът отнеме от човека всичко, и в деня на смъртта го изнесе от неговия дом - тогава човек (безнадеждно късно) разбира, че светът е наистина подъл ласкател и измамник.”

            В „Слово за човека”, свт. Игнатий (Брянчанинов) пише: „Когато Господ изгонил човека от рая на земята, Той го поставил: „прямо рая сладости”- срещу сладостния рай – по слав. превод /Бит. 3:24/, за да обръща непрестанно поглед към рая и като се храни с надеждата за връщане в него, да пребивава в непрестанен плач и покаяние. Самото вселяване (заселване) срещу сладостния рай показва, че на Адам било дадено да живее с жив спомен за рая, като самата земя със своите красоти, запазени в някаква степен и след нейното проклятие, също му напомняла за рая. Земята била предназначена като място за покаяние на праотците и цялото човечество, което трябвало да се роди като тяхно потомство. Земният живот на всеки човек е време, което му е дадено за покаяние. Цялото човечество на земята трябва да бъде потопено в покаяние, в неутешимо ридание. То трябва да странства на нея, като не прилепва сърцето си към никакви земни неща, с които е обзаведен този хотел, а непрестанно да мисли за своето горно, небесно отечество, и с всички сили да се стреми да се върне там. Трудовете и злостраданията са неизбежните спътници на покаянието, родители на смирението, което ражда покаянието. Те трябва да господстват на земята съгласно Божието определение. Човек трябва постоянно да помни, че Бог му е отредил с пот на лицето си да яде не само веществения, но и духовния си хляб. Човек е длъжен постоянно да помни, че на земята той се намира във временно изгнание, че той е земя (пръст), и в земята трябва да се върне, откъдето е взет. За това непрестанно му напомня всичко на земята. Той се намира сред най-различни непрестанни страдания, в борба със собствената си злоба, в борба със злобата на другите, в борба със стихиите, в борба със земята, заради чието проклятие тя му се подчинява само след проливане на кървава пот. За това непрестанно му напомня (земният край на) неговите братя, поглъщани един след друг от неумолимата смърт. От земята той трябва да се ползва единствено и само за най-необходимото, което му е нужно за странстването му по нея, а не за излишества, които откъсват мисълта от вечността. Всички праведници на Ветхозаветната църква, живяли на земята, започвайки от Адам, прекарвали земния си живот, съобразно даденото от Бога назначение. Живяли на земята като в изгнаническа страна, като в страна на плача и покаянието, като се хранели с надеждата за обещаното избавление, прозирайки с окото на вярата очакващата ги вечност. Апостолът пише за тях: „С камъни бидоха избити, с трион рязани, на мъки подлагани, умряха с меч убити, скитаха се в овчи и кози кожи, лишавани, оскърбявани и измъчвани (тия, за които светът не беше достоен), скитаха се по пустини и планини, по пещери и земни пропасти. И всички тия, макар и да бяха засвидетелствани чрез вярата, не получиха обещаното.” /Евр. 11:37-39/ „Всички тия умряха с вяра, без да получат обещанията, а само отдалеч ги видяха и се увериха, приветстваха ги и изповядаха, че са чужденци и пришълци на земята.” /Евр. 11:13/

         Към малцина от човеците могат да бъдат приложени тези слова на апостола, малцина са които са прекарали земния си живот съгласно даденото за това назначение от Бога. Падението на човека толкова дълбоко го е повредило, че като отхвърлил плача на земята, избрал вместо него живота в наслаждения и материално преуспяване – като тържество и празнуване на самото свое падение. Към този живот на плътско наслаждение и преуспяване, който убива живота за Бога, започнали да се скланят още децата на Адам. Те отдавали малко внимание на разказваното им за рая и за духовното състояние на човека. В страната на своето изгнание намирали храна и удовлетворение на своите скотски и звероподобни страсти. Внуците на Адам още повече се устремили към развитие на веществения живот на земята, и (оттам) - забравата за вечността. Накрая, към това се устремило цялото негово потомство, с изключение на малцината избрани мъже (праведници). Всички останали считали разказите за рая за басня, родена от суеверното въображение. Напразно смъртта покосявала хората от лицето на земята, те продължавали да живеят и действат сякаш са вечно на нея. Поддържането на телесните сили с вкусване на необходимото количество обикновена храна, преминало в лакомия и пресищане с изискани храни. Утоляването на жаждата преминало в наслаждение с различни напитки и към пиянство. Прикритата с кожени ризи голота се преобразила в разкрасяване с богати одежди и накити. Скромните жилища, служещи за убежища и ограждение от природните стихии и зверовете, нападащи човека, започнали да се заменят с огромни и великолепни палати. Появил се разкоша с неговите безчислени капризи и изисквания, които се превръщали в закон в обществата на падналите човеци. Законното плътско общуване на двата пола за размножаване на човеците се променило в ненаситно любодеяние, противодействащо на размножението на хората. Нещо повече, хората, разпалени от необуздани пожелания, започнали да се лишават от присъщите стремления по естество, които заменили с противоестествените грехове. Силата на душевната енергия започнала да надвива грехолюбивия човек с ненаситни пожелания и изисквания – появили се свади и размирици, обиди, убийства, разбойничество, грабежи, войни, завоевания. Словесната си сила човеците употребявали изцяло за постигане на облаги, изгоди и тъмни преимущества. Употребявали тази сила като съдействие на греха – явили се лъжата, измамата, лукавството, лицемерието. По този начин, бързо след падението на човека, на земята започнал да се образува, а с течение на времето да получава все по-голямо развитие, по начало един враждебен на Бога свят.

         Този свят представлява живота на човеците, посветен единствено на целите и нуждите на земното им пребиваване, единствено за удовлетворяване на греховните пожелания, в името на плътските наслаждения и материалното преуспяване. Това е напълно противоположно на високата и всеблага цел, с която Бог е поставил човека на земята. Великият наставник на монашеството св. Исаак Сирин пише: „Светът е общо (събирателно) наименование на всички страсти. Светът е плътския живот и плътското мъдруване. Където движението и действието на страстите е прекъснато – там светът умира.” Светият Дух заповядва на Своите ученици ненавист и отречение от този свят, когато казва: „Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Защото всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят. И светът преминава, и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва довека.” /1 Ин. 2:15-17/

            Превод от: Архимандрит Лазарь, ДУШЕ, ОТЯГОЩЕННОЙ ДУХОМ УНЬІНИЯ, М. 2000 г., стр. 106 – 111.