Духовна беседа №366

ДУХОВНА БЕСЕДА

РАЗМИСЛИ, СЪВЕТИ И НАСТАВЛЕНИЯ 

Светител Филарет (Московски)

  1782 г. – 1867 г. 

         В пълнота, пророчествата които представляват разкриване смисъла на битието, ни е възвестил Сам нашият Господ Иисус Христос. На  поставения му въпрос: „Има ли сега нужда от пророчества, макар и частни?” светител Филарет, след уговорката: „Не е по силите ми да отговоря на това … дори и хора с големи (духовни) сили, дали ще се съгласят да отговорят на този въпрос?”, но въпреки това казал: „Само Господ, Който управлява света, знае дали и сега Му е нужно това средство, което в миналото Той нерядко употребявал … Доколкото зная, от Словото Божие не се вижда Господ да е прекратил този обичай. Имало пророчества с особено важна цел – да посочат Христовото пришествие. Те се изпълнили по време на земния живот на Спасителя, но след това пророчествата не престанали. Бихме могли да попитаме: имало ли е нужда да се предсказва на св. ап. Павел, че в Иерусалим ще го вържат, след като самият той вървял към това, макар и да го удържали? Въпреки всичко, Агав предсказал имащото да стане. Ще кажете, че това е било нужно като назидание за проявената от апостола твърдост и готовност да страда за истината? Ето, така сам признахте нуждата от частни пророчества. Нали и св. Антоний Велики също предсказал на св. Атанасий Велики какъв ще бъде края на Юлиян Отстъпник … Отец Серафим (Саровски) не е ли пресказвал различни неща на много хора? След като Господ върши това, трябва да считаме, че то е необходимо за нещо (съгласно Божия промисъл).”

         Относно края на времената светителят пише: „Апокалиптичните времена не започват от сега. Те започнали от времето, когато на св. ап. и ев. Иоан Богослов било дадено Откровението. Мнозина са се постарали да приложат Апокалипсиса към събитията (на своето време), но малцина са успялите в това. Пророчествата стават ясни с наближаване на тяхното решително изпълнение, така че да може да се узнае действието на Божията ръка и (тогава) безпогрешно да се предадем на нейното ръководство. Нима сега знаменията на времето не показват че сме по-близо до края, отколкото до началото на апокалиптичните времена? На това може да се отговори – да, и в това се съдържа определено наставление. Но като наблюдаваме знаменията на времената и като извличаме от тях определени наставления, трябва да бъдем внимателни към различните предположения, а главно – трябва да бодърстваме и да се молим. Винаги ми се струваше, че предположенията за 1836 година най-вероятно няма да се сбъднат. След като и апостолите не е трябвало с точност да знаят времената и годините, нима това ще ни бъде разкрито в нашите догадки и разчети? Но сега, когато настъпи 1836 година, и когато в предшестващите години очакваните предположения не се оправдаха, аз не мисля че можем да дремем безгрижно. Струва ми се, че нашите дела не водят към някакъв златен век. Някои (с основание) казват: трябва да се молим да не ни застигне бурята неподготвени, незавършили, а може би и незапочнали своите дела (за спасение), останали разсеяни навън и несъбрани вътре в себе си. Въпреки че чувам това, остава склонността ми към (духовно) задрямване. Изпратете да ме буди петелът, който навремето чул св. апостол Петър!

         Светителят не съветва да се търси съкровеното (скритото), което бъдещето ще донесе. Да не любопитстваме за това, което предстои, а да внимаваме да очистваме сърцето си. „На всеки, който се подвизава за своето спасение може, и трябва да се каже: „не ти е нужно онова, що е скрито.” /Сир. 3:22/. Не търси да узнаеш съкровеното или бъдещето. За спасението е необходимо да вярваш, да изпълняваш заповедите, и да очистваш сърцето си, а не да любопитстваш. Да желаеш да знаеш съкровеното е опасно, а да желаеш да го откриваш (на другите) е още по-опасно. Но всичко това не е препятствие Божието Провидение да открива тайните (за бъдещето), като използва това за постигане на Своите добри цели – дори когато си служи и с несъвършени оръдия, както опитът показва.”

         „Сънищата биват различни, пише светителят. Те могат да се дължат на различни състояния на тялото, най-вече свързани с нервната система, сърцето, мислите, въображението, каквито те са наяве (в будност). Зависят и от влиянието на духовния свят, чието въздействие има различен произход – благодатен, демоничен, или смесен. За определяне достойнството на съня е потребно внимателно (духовно) изследване. Ако сънят има за цел да ни просвети (за нещо полезно), той ясно се разбира и не изисква особено тълкуване. Ако съдържанието на съня трябва да ни постави в състояние на благоговение чрез своята тайнственост – това ни се изпраща облечено в тайнственост. В тези случаи ненавременното усилие да си изясним тайнственото (скритото, неразбираемото) се оказва вид борба с намеренията на Божия промисъл … Затова при тях сме длъжни да проявим внимание, да се молим, и с упование в Бога да очакваме Той да ни просвети (за смисъла на съня, ако разбира се благоволи за това). И в чувствения (сетивния, материален) свят оптическата измама лесно може да бъде приета за истина. Още по-лесно това се случва в духовния свят, чиято светлина (яснота) и закони са ни много по-малко познати. И ако в чувствения свят понякога е трудно да се разберат вътрешния смисъл и силата на нещата, показани ни чрез видимите знамения (проявления), – то колко повече това се отнася до духовните образи! Достатъчно е (за да не се задълбочаваме в тях), ако сънищата не стават причина за страхове и смущения, а отчасти утешават, отчасти подбуждат към определени целесъобразни (разумни) действия … Ако сънят е мечтание, не е нужно да се питате за неговото значение, както никой не пита папагала за думите които произнася. Но не бива нито да желаем съновидения, нито да се домогваме да ги обясняваме … Желанието за съновидения е любопитство, а любопитството не е от чистите разположения на духа. Следователно, желаещият съновидения сам върви към опасността да се оплете в мечтания.” Освен това, не бива твърде много да задържаме внимането си върху сънищата. „Премини покрай картината (от съня), дори когато тя е добра, или пък не особено добра по същество (като смисъл) – когато тя не представлява нещо особено назидателно. Да се спреш и да се вглеждаш означава да загубиш време, а е възможно това да те отклони от истинското направление (в пътя на спасението) … Заповядано ни е да помним и се готвим за последния си час. Трябва да се стараем по възможност всеки час да бъдем готови за смъртта. Да се опираме и разчитаме на сънищата – такова правило не ни е дадено.”

         „За театъра, пише светителят, където аз никога не съм бил, имам само предположения. Затова ми е трудно да преценя до каква степен участието в подобна забава е невинно. Да отидеш на театър по необходимост, заради друг човек, разбира се е по-добре, отколкото от собствена склонност към музиката (или представлението). Въпреки че музиката е без думи, ако не е безвкусна, тя все пак не е и (напълно) няма, (а казва, внушава нещо). Музиката в театрите (разбира се най-вече в оперните) в голямата си част говори на езика на някоя от страстите, и затова повече или по-малко, нарушава вътрешната тишина и разсейва. Имам познат, който понякога е принуден да отива на театър – тогава той се старае да не внимава върху представлението, а размисля за суетата на забавите. За да преодолее разсейването му се налага да затваря очи, и да се съсредоточва върху (вътрешната) молитва.”

         „Господ Бог, Подателят и Началникът на живота, приема човешка плът и става Един от човеците, за да може омърсеният и поробен от плътта човешки дух да възвърне своята изначална (богозададена) свобода. За да може смъртното (обречено на смърт след грехопадението) да се облече в безсмъртие, и тленното – в нетление – за това е трябвало смъртта да бъде победена с необходимото за тази цел оръжие. Чрез греха смъртта прониква в човека и го завладява, затова чрез безгрешност е трябвало да бъде убита смъртта, и с тази цел - да и бъде представено такова тяло, в което завинаги да се унищожава нейното жило. В Личността на Богочовека, Божият Син се съедини с нашата първоначална природа, чиста от греха, и затова неподлежаща на смърт, като заедно с това я подложи на обратното (противоположното) действие на Божественото начало в Себе Си като Подател на живота. Господ проля Своята кръв за да омие всички грехове на всички човеци, които с вяра се прекланят през Неговата изкупителна саможертва, пред кръвта и водата, изтекли от Неговото ребро, които и досега продължават да изтичат в тайнствата Кръщение, Покаяние и Евхаристия … Да очистим чувствата си (душевното си осезание), като не се развличаме от никакви низши (малозначни) неща, за да (можем) да видим саможертвата на Спасителя, да поставим в подножието на нейния олтар нашите малки (незначителни) жертви – единствено, да бъдат осветени от изкупителна саможертва на Божия Син … Всички чудеса на нашия Господ Иисус Христос представляват доказателство за Неговото Божествено посланичество. Тъй като Сам Той заявява, че е Син Божий и Бог, затова и всички Негови чудеса спадат към доказателствата за Неговото Божество … Множеството на чудесата не води до категорично (и ясно) заключение (за достойнството на този, които ги извършва). Дори само едно чудо може да бъде достатъчно като доказателство на Божеството. А хиляди чудеса могат да говорят само за пророчески дар. Възкресението на Лазар указва, че Чудотворецът е Бог. Но за да се види това, трябва да бъдат открити белезите, които възвишават това чудо над подобните на глед чудеса, извършвани от богоносни човеци (каквито са пророците и всички други светии).”

         „Вместо да се удивляваме на Божието дълготърпение, на което и ние самите сме безмерно задължени, ние (често) си позволяваме да (Му) противоречим, като не приемаме (реалността) защо Той е толкова дълготърпелив (към наистина ужасните неща, които стават в света. Това е белег на безумна дързост по отношение на съвършената Божия справедливост, която ще се прояви напълно в деня на Страшния съд.) Нека се смирим и да просим прощение за това от Дълготърпеливия и Готовия да прощава! Кой от човеците е достоен (за Божието милосърдие)? – А Той е Милостив към всички. Нека само не отдалечим Неговата милост от себе си с небрежност (във вярата) и с нетърпение, а да я облечем във вяра, надежда и любов.”

         „Първият грях на прародителите се състоял конкретно във вкусване на забранения плод, а тежестта на този грях се изразявала в неблагодарност към Бога и непослушание на Неговата воля, а чрез това – в оскърбяване на Неговото величие. В този смисъл говори и св. Иоан Златоуст, като се обръща към Ева: „Защо правиш и мъжа си участник в това пагубно падение, след като си била създадена да му бъдеш помощница, сега се превръщаш в негова клеветница, като заради малко храна заедно със себе си, и него отделяш от Божията милост?”

         „Милосърдният Господ на никого не отказва дара на вярата, стига от своя страна човек да се подвизава да намери вярата, с нея и чрез нея да живее (да се подвизава т.е. да положи максимални усилия и искреност да я придобие, а не да я търси от любопитство, с предубеждения и скептицизъм).”

         Адаптиран превод от: АЛФАВИТ ДУХОВНЬІЙ, Избраные советы и наставления святителя Филарета Московского … Москва, 2010 г. стр. 327, 332-3, 26-30.