Понякога Бог и чрез скърбите върши благодеяния на човеците – по думите на преп. Иоан Лествичник. А преп. Макарий Оптински пише: „Християнинът, който истински е убеден в Божия Промисъл, във всеки (отделен) случай вижда премъдрата творческа сила и пръста Божий, който ни сочи пътя към вечността. Без Божията воля и косъм от главата ни няма да погине. (ср. Мат. 10:29/ Когато за нас действа Неговото благоволение, тогава и на сарацинското сърце (на най-жестокия ни враг) Той ще внуши да прояви милост към нас. Когато по отношение на нещо има Божия воля (да се изпълни), тогава се сриват всички препятствия, независимо колко непреодолими изглеждат те. И обратно – ако е Божия воля да ни сполетят (определени) скърби, тогава всичко около нас ще съдейства за това. Светите подвижници учат, че по време на скърби всичко трябва да вършим в очакване (Бог да ни укаже как, а и Сам Той да ни освободи от тях). Също, с разумно вникване защо ни се случват, и с духовно разсъждение – без бързане, да не би нашите постъпки (да се освободим от скърбите) да се окажат противни на благата Божия воля за нас.“
Преп. Никодим Светогорец пише: „От християнската вяра и надежда се ражда пълната преданост на Божията воля.“ А от съвършената преданост на волята Божия се придобива душевно спокойствие във всички трудни житейски обстоятелства. В безусловната преданост на Божията воля се намира чудната сила, която укрепва и успокоява душата. Това не е стоицизъм, който самохвално се опира на своята „независима сила“ и на гордото презрение на съдбата – една безотрадна измама на нашето самолюбие. Това не е предаване на себе си във властта на необходимостта, на мъртвата, механична съдба, унищожаваща всяка нравственост, всяко човешко достойнство, а е проявление на истинската свобода и величие на човека. У когото предаността на Божията воля се превърне в смирено, постоянно присъстващо чувство, той е утвърдил зданието на своя живот върху непоклатима каменна основа. А който не съгласува своята воля с Божията воля, той среща препятствия и се оказва подвластен на враговете на нашето спасение, като противник на Божията воля.
ЗА КРОТОСТТА И СМИРЕНИЕТО ПО ВРЕМЕ НА СКЪРБИ
По време на скърби за християнина е особено необходимо да пази кротост и незлобие, тъй като поради (присъщото ни) самолюбие, човек точно тогава е склонен към нетърпение, раздразнителност и гняв.
По примера на Иисуса Христа, християнинът не бива да пренебрегва правилните средства за да избегне безчестие или несправедливо обвинение. Но все пак, никога не бива да прибягва за постигане на това чрез лоши и недостойни за християнското звание подходи. Например, не бива да отхвърля обвинението с взаимно обвинение и нападки, като изпитва ненавист към обвинителите и враговете. Обратно, в душите си трябва да ги считаме за свои благодетели, тъй като те ни водят до осъзнаване на нашите немощи и недостатъци и ни дават повод да проявим добродетелност като проявим кротост, търпение и смирение. А отвръщането на злословието със злословие, на обидата – с обида, това е все едно да чистим калта с кал.
Християнинът не трябва да негодува от униженията, които получава от хора лекомислени, покорни на дяволските внушения, като помни, че и Спасителя беше унижаван по всевъзможен начин. Не бива да се смущава че го унижават пред другите, нали и Иисус Христос беше поставен по-долу от разбойника Варава. Във всички подобни случаи следва да се утешаваме с чистата си съвест и надеждата от закрила и застъпление от Бога, Който в подходящото време ще покаже правдата и ще възстанови доброто ни име. Или заради благодушното понасяне на несправедливите обиди ще ни въздаде по-голяма награда в бъдещия живот.
Преп. Макарий Оптински пише: „Не бива да изследваме причините дали хората ни обиждат справедливо или незаслужено, тъй като ние самите не малко прегрешаваме пред Бога – и това е основната причина за скърбите, които Божият промисъл допуска да ни се случат. Ако те сполети неочаквано изкушение (скръб) – казва преп. Максим Изповедник, не вини тогова, чрез когото това ти се случва, а потърси защо е станало, и така ще намериш изправлението. Защото, дали чрез него или чрез някой друг, ти е трябвало да изпиташ горчивината (скръбта) от чашата на Божиите съдби (от отреденото от Бога).“ По подобен начин разсъждава и преп. Марк Подвижник: „Когато си обиден, поруган или изгонен от някого, не мисли за ставащото в момента (и не за нанесаната ти обида размисляй), но очаквай бъдещето – и ще намериш, че Той (Бог) в действителност е бил причина за много твои блага (които в скръбта си не си разбирал като такива), не само в настоящето, но и за вечността. Който вярва на Христа относно въздаянията, по мярката на вярата си, той усърдно понася и всяка обида.“
Никаква полза няма от това да обвиняваш другите. Преп. Амвросий Оптински пише: „Не вини другите, а търси успокоение в чистата си съвест. Чистата ни съвест сама по себе си е (напълно достатъчно) успокоение. Защо тогава да търсим у другите някаква правота или вина? Всеки ще бъде или прославен или посрамен (само) в резултат на собствените си дела. Ближните сами ще дават отговор за постъпките си (но не пред нас, а пред Бога).
Един подвижник от ново време съветва своите духовни чеда: „Ако, нарушавайки Божиите заповеди, вие някога сте осмивали ближния, подигравали сте го заради негови слабости, осъждали сте го заради неговите грехове и пороци, ненавиждали сте го и сте го злословили – и за всичко това, като нарушители и потъпкали Божия закон, вие сами търпите наказания от Господа чрез някого от ближините, търпите подигравки, озлобление и ругателства – своя (конкретен) хулител не считайте за свой враг, а го обичайте като брат, който очиства вашите беззакония… Но нека да предположим, че вие живеете според Божиите заповеди и никого не сте клеветили и оскърбявали, а вас ви оскърбяват. В такъв случай си спомнете, че този свят е място където не само вие, но и Сам нашият Господ Иисус Христос е скърбял, тъгувал, бил осмиван, оплюван, изранен, пребит и разпънат. Като помните това, не се сърдете на своите врагове и ненавистници, но ги съжалявайте, защото те вършат това, което не разбират (че вреди главно на тях). Те се намират в състояние на измама (от врага) и са близо до погиване. Ако тези нещастници знаеха, че (в действителност) вършат волята на дявола, те разбира се, биха се отказали от постъпките си.“
Схимонах Филип, който през 19-ти век основава киновията при Троице-Сергиевата лавра, с живота си станал висок пример за незлобие и мъдра разсъдителност. До самата си смърт той не преставал да се моли както за своите приятели и благодетели, така и за тези, които му причинявали зло. „Като ми причиняват видимо зло – разсъждавал той – с това те ми доставят вътрешна (невидима) полза, стават мои благодетели. С неправдите и жестокостите които вършат, те вредят на собствената си душа, затова и аз съм длъжен да се моля за тяхното спасение.“
По думите на преп. Максим Изповедник: „благоразумният човек, като разсъждава за целителността на Божиите съдби, с благодарност понася бедствията, които му се случват. Никого другиго не счита виновен за тях, освен собствените си грехове. Докато неразумният, когато греши и затова бива наказван, счита виновен за своите злини или Бога, или хората, защото не може да вникне в премъдрия Божий промисъл за това.“
Според преп. Макарий Оптински: „Ако по време на скърби укоряваме себе си, намирайки причината за тях в собственото си душевно състояние или греховност, тогава с по-голяма лекота и по-бързо ще можем да понесем скърбите и да се избавим от тях. Но вместо това, считаме че хората са виновни за нашите скърби, негодуваме и роптаем, в резултат на което самите скърби стават повече и по-тежки, нямаме душевен мир, а от претърпяните скърби не получаваме никаква полза… Затова се опитай да укориш и смириш себе си – и ще се убедиш как и най-смазващите изкушения ще ти се сторят леки за понасяне… Самоукорението ще ни успокои, а обвиняването на другите ще ни лиши от (вътрешния) мир.“ Преп. Амвросий Оптински съветва: „Винаги по време на скърби е от полза да се помнят и произнасят към Господа псаломските слова: „Добре ми е, че си ме смирил.“, както и мисълта: достойно и праведно е да пострадам заради моите грехове.“
Оптинският старец Леонид пише във връзка с това: „Влезте в своята съвест (безпристрастно и в дълбочина), спомнете си за греховете си и приемете изпратените ви скърби (като наказание) за тях. Считайте себе си достойни за това, и принесете благодарност на Бога - тогава сами ще се убедите как същите тези скърби ще ви се сторят лесно поносими и съвсем скоро ще се освободите от тях. Обратно, когато започнете да обвинявате другите, а не себе си (въпреки, че в конкретния случай може и да нямате вина, но Божията правда действа заради другите ви грехове), когато роптаете против Бога и Неговия непостижим промисъл – тогава вашата скръб ще стане още по-голяма и скоро няма да можете да се освободите от нея.“
„И така, шестващия по Божия път – пише преп. Исаак Сирин – следва да благодари на Бога за всичко, което се случва с него. Следва да укорява и да обсипва с упреци душата си, като знае, че (всичко) допуснато да му се случи е от Промислителя, и то заради някакво негово нерадение.“ Авва Доротей учи: „Християнинът не бива да се смущава по време на скърби и да не изоставя правия път на самоукорението, който ни е указан от светите отци. Не бива да тръгва по кривия път на укоряване на ближния като „стоварва вината на брата си.“ Пътят на самоукорението е път на смирението, а когато вървим по пътя на смирението възхождаме към любовта към Бога и ближния.“
Скръбта се понася лесно там, където има любов към Бога и ближните. Един монах попитал авва Агатон: „Имам дадена заповед, но нейното изпълнение е спрегнато със скръб. Искам да изпълня заповедта, но се опасявам от скръбта.“ Аввата му отговорил: „Ако ти имаше любов, щеше да изпълниш заповедта и да победиш скръбта.“
По време на скърби е необходимо духовно да се бодърства не само във връзка с проявите на (разбираеми) страсти като раздразнителност и гняв, но и на другите страстни движения. Необходимо е да се обърне внимание на нападенията на сластолюбието, като се поведе борба с него, защото по думите на преп. Марк Подвижник „доколкото (сластолюбието) утешава скръбта, то ни създава приятност.“. Мнозина търсят утоляване на скърбите във виното, което дава само временна забрава на скръбта (докато трае опиянието). Св. Василий Велики пише: „Скръбта не изтича (от човека) заедно с виното, като междувременно се явява ново зло - пиянството.“ Утешения в скърбите трябва да се търсят само от Бога. Освен в Него, в никого и в нищо няма да намерим истинско утешение.
ЗА МОЛИТВАТА, ПОКАЯНИЕТО И ПРИЧАЩЕНИЕТО СЪС СВЕТИТЕ ТАЙНИ ПО ВРЕМЕ НА СКЪРБИ
Преп. Марк Подвижник пише: „На злополуки мнозина са противопоставяли множество човешки средства и подходи, но без молитва и покаяние никой не може да избегне скърбите.“ Според св. Тихон Задонски: „Ние не можем по никакъв друг начин да се избавим от всякаква скръб, освен чрез молитва и изповядване на нашите грехове пред Бога. След като получаваме някаква отрада и утешение при споделяне на скръбта с верен приятел, колко повече ще получим ако съобщим на Бога за скърбите на нашето сърце! Защото Той е милосърден по естество, и се намира най-близо до тези които истински Го призовават. Като изповядваме греховете си, ние се смиряваме пред Неговото величие, получаваме или избавление от скърбите, както Нему е угодно и както е полезно за нас, или (поне) непременно облекчение и утешение. Господ казва: „Призови Ме в скръбен ден; Аз ще те избавя.“ /Пс. 49:15/. Главната причина за скърбите са нашите грехове, ако ги нямаше греховете, нямаше да има и скърби. Господ изпраща скърбите за очистване от греховете. Когато греховете, пораждащи скръбта се очистят, тогава се отнема и самата скръб. И когато с покаяние, с изповядване пред Бога, със сълзи и въздишки, с внимателна молитва и вяра в Бога очистим греховете си, тогава Божията благодат отнема скръбта и идва утешението, както слънцето се появява след мрачни дни.“
Покаянието трябва да се изрази в изповед пред духовника, както на греховете, така и на измъчващата скръб. Самото изповядване на скръбта пред духовния ръководител води до нейното утоляване. Но както покаянието, така и изповедта служат само като подготовка за приемане на най-силното лечителство по време на тежки скърби, което получаваме в Тайнството на светото Причащение. В това най-велико Тайнство на причастяване с Тялото и Кръвта на Богочовека Иисус Христос, ние, християните получаваме благодатна сила, която преобразява нашите страдания, която ги прави способни да очистват и обновяват подтисната и угнетена от тях душа. Затова християнските мъченици, готвейки се за страдания, винаги имали нужда от причастяване със Светите Тайни, така че след това да могат безтрепетно да предадат телата си в жертва на огъня и меча. Ако у нас липсва това възраждащо действие на Божествената сила, това очистващо и оживотворяващо общение с Божеството в светото Причащение с Тялото и Кръвта Христови, тогава нашите страдания в живота биха били безотрадни, безнадеждни, дори губителни. Пример за това са страданията на човека в дохристиянския свят.
Велико утешение по време на скърби носи молитвата. По време на тежките скърби, молещият се в Гетсиманската градина на Своя Небесен Отец наш Спасител, със Своя пример и слово, учи и всички нас, по време на скърби да прибягваме към истинския Утешител на скърбящите души – Господ Иисус Христос.
За св. Тихон Задонски: „Молитвата на опечаления е равнозначна на прохлада по време на зной.“ Свт. Иосиф Волоколамски пише: „От опит е известно, че сълзите, проливани по време на тежки скърби, съединени с молитвено призоваване на Бога, облекчават значително скръбта. Както скупчените облаци помрачават времето, а когато от тях се излее дъжд, става тихо и светло. Така и скръбта, докато е вътре в нас, помрачава мислите ни (подтиска жизнените сили), а когато се излее чрез молитвени думи и сълзи, вселява в душата огромно просветление. Тогава, подобно на факел, в душата се изпраща и божествената помощ.“
Адаптиран превод от: Г.И.ШИМАНСКИЙ, УЧЕНИЕ СВЯТЬІХ ОТЦОВ.... стр. 443 -450, М., 2006 год.