Защото християнството не е някакво учение, което може да бъде възприето чрез външно научаване, а е живот, към който следва по същество да се приобщиш, който може да бъде получен само чрез действителното раждане от Източника на живота. Малко и недостатъчно е да се знае християнството, „да имаш християнски начин на мислене”, трябва да бъдеш християнин, да живееш „в Христа” – а това е възможно единствено чрез живот в Църквата. Християнството е опит. И цялото християнско вероучение по своя произход е именно църковно вероучение, описание на църковния опит, свидетелство на Църквата за връчения й „залог на вярата”. Само чрез това, харизматичното църковно удостоверение на вероопределението получава пълнота на силата и значимостта, и го получава от Църквата не като от власт и авторитет, а като глас на Светия Дух и на Самия Господ, „Който никога не се отделя, а пребивава неотстъпно.” „Изволися Духу Святому и нам” - тази тържествена формула на съборните постановления въздига всички свидетелства на Църквата към техния истински „живоносен източник”. Не само мистически, но и исторически Църквата е единствения източник на християнския живот и християнското учение. Защото християнството се е явило на света единствено като християнската Църква. От друга страна, и по своето съдържание, в крайна сметка християнското вероучение се свежда именно към учението за Църквата. Всяко нарушение на пълнотата на църковното самосъзнание неизбежно води след себе си и общи догматически, вероучителни неточности, неправилности и изопачаване. Ето защо, по същество не може да има специално, отделно и завършено догматическо учение за Църквата, скрепено в общодостъпни догматически формулировки. Защото Църквата е средоточие на цялото християнство и тя може да бъде позната само отвътре, чрез опита и подвига на благодатния живот, а не в изолирани догматически определения, а в цялата пълнота на изповядването на вярата. И както вярно отбелязва един съвременен руски богослов: „няма понятие за църковност, а съществува само самата църковност, и за всеки жив член на Църквата църковния живот е самото определение и осезателност, които лично той познава.”

            Християнството не се изчерпва нито само от учението, нито само от морала – нито от съвкупността от теоретичните познания, нито от привеждането на нравствени предписания и правила, и не те са първични в него. Християнстото е Църквата. В Църквата се пази и преподава учението, „Божиите догмати”, предлагат се „правилата на вярата”, чина и устава на благочестието. Но самата Църква е нещо неизмеримо по-голямо. Християнството е не само учение за спасението, то е самото спасение, извършено веднъж завинаги от Богочовека. „И Неговата смърт, а не Неговото учение, и не строгия живот на хората представлява средството за примирение.” съгласно ясния и твърд израз на руския догматист архиеп. Филарет Черниговски. В православното съзнание Христос е преди всичко Спасител, не само „Благ Учител”, и не само Пророк, но повече от всичко – Цар и Първосвещеник, „Цар на мира и Спасител на нашите души”. И спасението се състои не толкова в благовестието на Царството Небесно, колкото и най-вече в Богочовешкият лик на Самия Господ и в Неговото дело, в Неговите „спасителни страсти (страдания)” и „животворящ кръст”, в Неговата смърт и възкресение. Защото: „ако Христос не е възкръснал, напразна е нашата вяра…”. Християнството е Вечния Живот, Който се откри на света и хората в неизповедимото въплъщение на Божия Син, и продължава да се открива на вярващите чрез благодатта на Светия Дух посредством светите тайнства. „Защото живота се яви, и ние видяхме, и свидетелстваме, и ви възвестяваме този вечен живот, който беше у Отца и се яви нам…” По израза на забележителния руски подвижник от неотдавнашното минало светител Теофан Затворник: „в съзнанието на християнина първо се вижда Лицето на Христа Господа, Въплътения Син Божий, а зад завесата на Неговата плът се съзерцава Триипостасния Бог.” В православното съзнание Господ Иисус Христос е преди всичко Син Божий, Въплътено Слово, „Един от Светата Троица”, Агнецът Божий, Който взема греха на света… И православната вяра е съвършено неотделима от Лицето на Богочовека, тя е невъзможна извън живото общение с Него чрез църковните тайнства.

            С цялата съвкупност на символните изявления, както и цялята съвкупност на молитвеното и литургическо изповядване, Православната Църква утвърждава тайната на Богочовечеството в духа и смисъла на Халкидонския догмат (един от основните догмати на християнската Църква, който се отнася за „несливането и неразделността” на божествената и човешката природа на Христа, формулиран на ІV Вселенски събор в Халкидон, 451 г. в борбата против последователите на Несторий, които учели, че Христос бил роден човек и едва след това приел божествена природа). Тя изповядва неизреченото съединение на „пълнотата на Божеството и човешката пълнота по време на целия земен живот на Спасителя” – в Неговото тайнствено рождение от Приснодевата чрез слизането на Светия Дух, по време на Неговите изкушения, унижения и страдания – „дори до смърт, и то смърт кръстна”. Също при Неговото тридневно Възкресение и Божествено възнесение на небесата с Неговата пречиста плът. Всичко това са действителни и исторически събития, станали в този свят, и с това просветили света. „Словото стана плът и се всели в нас” – това се извършило във Витлеем Иудейски в дните на цар Ирод. И това историческо събитие е средоточие на християнската вяра. Християнската вяра е по същество историческа и исторически конкретна, защото има своето начало именно от исторически събития. Исторически характер имала и апостолската проповед – от самият ден Петдесетница, когато св. ап. Петър свидетелствал като очевидец за станалото спасение, за силите, за чудесата и знаменията с които Бог изобрази и представи Христа, за Неговите страдания, Възкресение и Възнесение, както и за изпращането на Светия Дух. В апостолската проповед емпиричният опит се срастварял с мистичния опит, защото в самата емпиричност, в тварната безвидност, се явявало свръхемпричното, Божественото – тайната на Богочовечеството. И именно тази тайна пази и явява Светата Църква, „Църквата на Живия Бог, Стълп и утвърждение на Истината”. Цялата християнска вяра е изяснение и разкритие на тайната на Ипостасното Богочовечество, и само чрез връзката си с това събитие „Синът на Бога става Син на Девата” – постижимо Същество, и природата на Църквата става истинско „Тяло Христово”. Точно този образ на св. ап. Павел е най-точното и основополагащо определение за Светата Църква, като прави възможни всички останали, по-нататъшни, вече разяснителни и допълнителни мисли.

            Спасителят свидетелства за Себе Си, че Той е „победил света”. И Неговата победа, извършеното от Него изкупление се заключава в това, че Той е създал Своята Църква, като с това утвърдил в теснота и смирение, в немощи и оскъдица, историческото съществуване на начатъка на „новата твар”. Започвайки със светите апостоли, „самовидци и служители на Словото”, древните християни наричали себе си „народ Божий”, нов народ, „избран род”, „хора, взети да бъдат Божие владение”. И наистина светата Църква е „дом Божий”, град Божий, чийто художник и строител е Бог. Тя е „царството Божие”, „горния Иерусалим”. Дори в самото име Еклизия (Църква) се съдържа и прокарва мисълта за Църквата като град или царство Божие. Еклизия е един вид никога не разпускащо се събрание на новия народ, на благодатнородения народ, на „званите” граждани на небесния Иерусалим. Точно такова разбиране разкрива и сега Православната Църква, когато преди светото Кръщение изисква от „просвещаваните” да изповядат вярата в Христа „като в Цар и Бог”. В молитвите при Кръщението Църквата се моли за тях „да приемат почестта на горното звание и да станат съпричастници на първородните, написани на небесата.” В светото Кръщение човек оставя „този свят”, който се подчинява на „служение на врага (дявола)”, той излиза, или се освобождава от естествения порядък на нещата, от порядъка на „плътта и кръвта (падналото човешко естество)” и преминава в благодатния порядък, съгласно тайнствените и тържествени думи на св. ап. Павел „пристъпва към планина Сион и града на живия Бог, към небесния Иерусалим, към десетки хиляди ангели, към тържествения събор и църквата на първородните, които са написани на небесата, и към Бога, Съдия на всички, и към духовете на праведниците, които са достигнали съвършенство.” /Евр. 12:22-23/ Целият смисъл и силата на тайнството св. Кръщение е в това, че кръщаваният встъпва в едната Църква, „в единната Църква на ангелите и човеците”, присажда се и сраства към единото „Тяло Христово”, става „съгражданин на светиите и свой на Бога”, защото „всички ние сме кръстени от един Дух в едно тяло.” Светото Кръщение е вид тайнствен чин на приемане в Църквата, като приемане в царството на благодатта. Затова и светата Църква се моли за кръщавания: „Запиши го в книгата Си на живота и го съедини със стадото на наследието Си… Направи го разумна овца на светото стадо на Твоя Христос, почтен член на Църквата Си, съсъд осветен, син на светлината и наследник на царството Ти… насади го като истинска младочка в светата Си съборна и апостолска Църква, и не го изтръгвай!” Църквата е нов, благодатен народ, който не съвпада с никой естествен и земен народ, нито с елините, нито с иудеите, нито с варварите или скитите. Някакъв трети род (различен от досега познатите и същестували на земята), който се образува по съвършено друго начало (принцип), не по необходимостта (и последиците) на естественото рождение - образува се чрез „тайнството на водата”, чрез тайнственото съчетаване с Христа в „тайнствения купел”, чрез „благодатта на синоположението”, чрез свободата, подвига и дара на осиновлението от Бога… В това се заключават както основанията, така и обоснованията на всички тези свойства на Църквата, които изповядваме за Нея с думите от символа на вярата – както единството, така и светостта, католичността (съборността) и нейния апостолски произход. Всички тези определения са не само свързани, но са и съвършено неразривни помежду си.

            Със самия акт на вярата „в Една Свята, Съборна и Апостолска Църква” ние утвърждаваме нейната неземна природа, нейното битие не от този свят: защото „вяра е разкриване на онова, що се не вижда.” /Евр. 11:1/ А с това, че в числото на предметите на вярата в символа ние поставяме Църквата наред с Господ Бог, с това свидетелстваме за божествеността и светостта на Църквата. Ние вярваме в Църквата и можем само в Нея да вярваме, защото тя е „Тяло Христово”, „пълнота на Изпълващия всичко във всичко”. Знаменитият руски богослов, светител Филарет Московски пише: „Въз основа на Словото Божие аз си представям Вселенската Църква като „единно”, велико „тяло”. Иисус Христос е за това тяло като „сърце” или начало на „живота”, така също е и „Глава” или управляващата премъдрост. Само на Него са известни пълната мяра и вътрешния състав на това Тяло. На нас са известни неговите различни части и повече външния му образ, разпрострян във времето и пространството… В този видим „образ” или „видима Църква” се намира „невидимото Тяло Христово” или „невидимата Църква”, „Църква, славна, без сквернота или порок, или нещо подобно”, „чиято слава е вътре в Нея” и която затова аз не мога да видя чисто (отчетливо) и разделно (разграничимо), но в която следвайки символа на вярата - вярвам. Обличащата невидимото видима Църква често открива чистотата на невидимото, за да могат всички да я намерят и да се съединят с нея, като скрива частично нейната слава. Наименованието на светата Църква „Тяло Христово” свързва нейното битие с тайната на Боговъплъщението, така че живото и неотменимо основание на видимостта на Църквата се заключава именно в тайната „Словото стана плът” /Ин. 1:14/ Учението за светата Църква като видима и невидима едновременно, като дадена исторически в (точно тази) величина, както и нейната святост т.е. Божественост – това е прякото продължение и разкриване на христологичния догмат в духа и смисъла на халкидонското вероопределение. Само в Църквата, и от дълбините на църковния опит Халкидонския догмат става постижим в своята неизречена пълнота. Без това той се разпада на ред противопоставяния, които не се поддават на никакво рационално обединяване. И обратно – само чрез Халкидонския догмат може да бъде опозната Богочовешката природа на Църквата. В Църквата като Тяло Христово също се съчетават две естества, и се съчетават именно „неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно”, при това „никакво различие не е потребно на двете естества за да бъдат съединени, като всяко от тях запазва своите свойства”. И в Църквата божествената благодат и видимите образи на нейните проявления са само (просто) различими, но са неразделими. В „двуединото” битие на Църквата те се дават не само в символически, а именно в същностно и действително неразторжимо съединение, и затова самото видимо тук губи свойствения на тварите случаен характер, преобразява се от благодатта и се превръща не само в свещено, но и в свято… Църквата има човешко, тварно естество, има историческа плът, защото Църквата е преобразявания свят и в това благодатно формиране на тварите се заключава целия смисъл и истинското съдържание на историята, на битието във времето. Църквата е начатъка на вселенското харизматично преобразяване на тварите, символизирано от тайнствения образ на Неизгарящата Къпина. Но Църквата има и Божествено естество, защото в Нея пребивава в прославената Си плът Сам Господ Иисус Христос. В Нея действа и И се дава никога неоскъдняващата (несвършващата) Божествена благодат и даровете на Светия Дух. Преп. Симеон Нови Богослов пише: „Светлината вече свети в тъмата, и в нощта, и през деня, и в нашите сърца, и в нашите умове, като ни осиява невечерно, непреложно, неизменно, неприкрито (а явно видимо); говори, действа, живее, животвори и прави светлина тези, които се осияват от Тях…” Няма разрив между Бога и творението. Светът, този скръбен, изпълнен със суета, съблазни и злострадания живот, не е изоставен от Бога. И точно „в немощите”, в суетата и измъчването (томлението) на емпирическото същестуване се проявява Божията сила.