…Съветвам Ви да не се превъзнасяте когато Ви бъдат изпратени (духовни) утешения, а да насочвате мислите си към своите грехове. Не бива да се смущавате и от сухотата (която не сте в състояние да преодолеете) по време на молитва - трябва да вярвате, че Господ приема Вашето (молитвено) усърдие. Но не само молитвата е нужна за нашето спасение, нужни са и делата на любовта, за което трябва да молим Господ да ни даде Своята помощ. Когато сторим някаква неизправност, за това сме длъжни да принесем покаяние. Но дори всичко заповядано (от Господа) да изпълним, трябва да считаме себе си за негодни раби, съгласно заповяданото от Него /Лк. 17:10/. Постановеното от Църквата относно постите и другите определения, задължително трябва да изпълняваме… По учението на апостола: „църквата е стълб и крепило на истината.”/ ср. 1 Тим. 3:15/ Същото означават Господните заповеди към апостолите, а чрез тях и към техните приемници, пастирите на Църквата: „Който вас слуша, Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята; а който се отмята от Мене, отмята се от Оногова, Който Ме е пратил.” /Лк. 10:16/ Въпреки, че мнозина знаят тази истина, но се боят от света, че ако я изпълняват ще получат осмиване и осъждане. Но и във връзка с това има Божия заповед: „Който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човеческий ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели.” /Мк. 8:38/. В случай на някаква особена необходимост, водеща до нарушаване на нещо от църковните правила, от немощ или от нещо друго - тогава със съкрушено сърце и съжаление трябва да принесем покаяние пред Господа и да се смирим. В никакъв случай да не мислим че това е нещо маловажно, за да не извършим по такъв начин двоен грях. Колкото до това, че не сте спазили строгия пост с хляб и вода, съветвам Ви да не се смущавате, защото това Ваше обещание е било без разсъдителност. Предприели сте го свръх силите си, а Бог не изисква от нас свръх нашите възможности. 28 юли 1851 год.
…На всеки се налага да положи някакъв труд когато изобличава своите немощи пред другите, което произтича от недостатъчно смирение. А пишеш, че ненавиждаш гордостта. Където липсва светлината на смирението, там се настанява тъмнината на гордостта. Очевидно, под гордост ти разбираш само светската гордост. Тъй като мислиш че нямаш такава, увличаш се от това свое разбиране и по отношение на другия вид гордост, за която не знаеш. А може би точно тя е причина за твоето увлечение, което те безпокои. Не прилича ли твоето мнение за гордостта, която ненавиждаш, на познатите думи на фарисея от Евангелието: „не съм като другите човеци”? Приеми тези изобличения като най-добро желание да опознаеш истински самата себе си. Познай, вникни и разбери, че гордостта е причината за всички наши падения и бедствия. За това св. цар пророк Давид казва: „добре ми е, че си ме смирил.” /Пс. 118:71/
Добре помня описанието на твоя живот, и как съдбата устроила всичко, противно на твоето желание. Като вярваме, че Господните съдби (решения) имат своето неотменимо действие върху цялата земя (цялото творение), и ние като част от него сме подвластни на Божия промисъл. Никой от нас не прави изключение, всички подлежим на този всеобхватен отечески Божий промисъл. Знаеш ли какво би могло да те постигне в живота, ако беше се омъжила по страстни съображения? Твърде често установяваме, че (в такива случаи) последствията са особено лоши. Това лесно се вижда, защото става пред очите на всички. Но теб Господ досега те запази от подобни събития, и продължава да те пази, независимо че преценяваш собствения си живот като печален. Ти самата го правиш още по-тежък, като не виждаш в него Божия промисъл и не му се покоряваш с детска преданост. Не скърби за това че не се намираш на широкия и просторен път на удоволствията, водещ към гибел, а благодари на Бога и се радвай че си отклонена от този път. Макар да не си и на напълно скръбния път, но все пак си някъде по средата, което трябва да считаме по-близо до царството Божие. Споменаваш, че девет години си прекарала особено тъжен живот, но защо не разсъдиш какво би могло да се случи при други обстоятелства?
Не си мисли, че в моите очи изглеждаш престъпна и презряна. Напротив, аз още по-силно ти съчувствам като те виждам да се намираш в борба и в плен. Самата ти съзнаваш своята греховност и молиш за прощение, но едновременно с това се увличаш от греховни удоволствия. Съвестта и чувствата ти казват че това е грях, докато хората те залъгват, придавайки му невинност. Благодари на Бога, че пробужда съвестта ти и те принуждава да търсиш успокоение в разкаяние за увлечението на чувствата, за услаждането от забранения плод, макар и само мислено. На това, че е само мислено (и като степен с по-малка вина) не бива да се осланяш – врагът използва много уловки (за нашата гибел). Мисленото прегрешение вече е престъпление на заповедите и изисква покаяние, макар и в друга степен. В крайна сметка сърцето е било уязвено от мнимото удоволствие. Проси Бога да вземе от сърцето ти този кумир, като покажеш и своето (пълно) съизволение за това. Не се страхувай да обречеш себе си отново на тъжен живот. Бог е силен да ти даде утешение, но го търси само в Бога! Пишеш, че Божията любов в теб не е намаляла, но ми се струва че точно тук се мамиш. Спасителят казва: „Ако Ме любите, опазете Моите заповеди.” /Ин. 14:15/ Но тъй като сме далеч от това, по-добре е да Му изповядаме смиреното съзнание за нашата греховност. Да Го молим да ни освободи от греховете ни, като се опасяваме от високо самомнение. Не се отчайвай в Божията милост и помощта Му за теб. Той е силен да ти даде истинския разум, заедно с който ще получиш и утешението за твоето жизнено поприще. Разбирам, че си още млада и би искала чувствени утешения, но Бог по-добре от тебе знае кое ти е за полза. Твоите задължения да възпитаваш децата си и грижите за домакинството могат да те развличат и утешават, защото си поставена в това положение от Божия промисъл. Чети духовни книги, макар и не много - там ще намериш подкрепа и утешение. Моли се Богу със смирение, защото Бог приема молитвите на смирените. Повери тайната на сърцето си на този, на когото след Господа имаш вяра и разположение. Това ще направи живота ти по-отраден.
Спазването на постните дни и периоди е напълно наложително. Това не е човешка измислица, а постановено и узаконено от Църквата и Съборите чрез съдействието на Светия Дух. А знаем, че основание и Глава на Църквата е Сам нашият Господ Иисус Христос. Той е облякъл Църквата с такава власт, че ако някой не послуша Църквата: „нека ти бъде като езичник и митар.” /Мат. 18:17/ Освен това казва на апостолите, а чрез тях на пастирите на Църквата: „Който вас слуша, Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята; а който се отмята от Мене, отмята се от Оногова, Който Ме е пратил.” /Лк. 17:16/ Единствено покаянието може да ни примири с Господа при подобни нарушения. Но когато и то се изпълнява с пренебрежение – за последиците от такова неразумие не намирам думи. 3 септември 1851 год.
…От писмото ти разбирам, че си осъзнала грешката си да си въобразяваш че нямаш гордост. Открила си гордостта загнездена в тебе чрез уповаване на собствените си заслуги и унижаване на другите. Слава Богу, че очите ти бяха отворени за това, след което ще бъдеш по-смирена, а Бог гледа (и благоволи) към смирените. Ти пишеш: „каква трябва да изглеждам пред Всевишния?” А какво всъщност мислиш за това, нима трябва да изглеждаш праведница? Длъжни сме в чувствата на сърцето си да съзнаваме себе си като грешници и да се смиряваме. Знаем, че „сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре.” /ср. Пс. 50:19/ Нима можем с нашата мнима праведност да заслужим нещо, ако Божието милосърдие не ни помилва и не ни оправдаят Неговите заслуги в кръстната Му смърт за нашето изкупление? Независимо от своята святост, праведниците считали себе си за по-негодни и по-лоши от всички, с което ставали още по-благоугодни Богу. Скърбите, които си имала през това време, трябва да приемеш като изпратени от Бога за изпитание на твоята вяра, или пък за наказание. А ти пишеш, че по време на тях си роптала и скърбяла, че намираш, че те развалят твоя нрав. Трябва да виниш не самите скърби, а себе си, както и да се укоряваш за малодушието си – от това в теб ще се роди смирение. Относно молитвата ти към Бога да нямаш повече деца – с това съгрешаваш. Бог ни дава по наша молба това, което е сродно (близко) на Неговата благост, а не това, което ние искаме за свой покой и сладострастие. Светият апостол учи: „Просите, а не получавате, защото зле просите.” /Иак. 4:3/ Ежедневно се молим и с молитвата: Отче наш като просим – да бъде Твоята воля. Нужно е обаче не просто произнасяне на думите, а с тях да съгласуваме както волята, така и разума си. Раждането на деца е Божие благословение – как може да го отхвърляш или умаловажаваш? Няма съмнение, че грижите за децата те уморяват, но и за това имаш Божията помощ. А този труд и умора ще ти послужат за спасение, съгласно казаното в Писанието: „жената… ще се спаси чрез раждане на деца, ако пребъде във вяра, в любов и в святост с целомъдрие.” /1 Тим. 2:14-15/ Затова е по-добре да се предадеш на Божията воля и да считаш чадородието за Негово благословение, както и да Му благодариш за това, а не да роптаеш. Тогава Господ ще облекчи твоя труд, ако пък Той пожелае, и раждането на деца ще бъде прекратено без всякакви (човешки) средства. Започна да пишеш, без да завършиш, за един свой грях свързан с подозрения. Може би грешиш в неоснователни предположения, за което съществуват множество примери. Особено, свързаните с неоснователни подозрения от ревност. Врагът (дявола) се старае да покаже нещо, което съвсем го няма, и така омрачава погледа, че всякакви движения и думи започват да изглеждат подозрителни. Това той върши за да смути и да създаде раздор – от което да ви избави Господ!... Получих и твоето второ писмо, в което изливаш скърбта си за току-що починалото си дете… Скърбиш за нея, и считаш, че причина за нейните страдания са твоите грехове. Разкайваш се, че си молила Бог да не ти дава повече деца. Вече разбираш, че това е нередно. Но не затова Господ е взел при Себе Си детето, а защото така е било угодно на волята Му - да го пресели във вечното блаженство в такава невинна възраст. Ние не знаем каква би могла да стане като порасне - може би нещастна, или нещо друго. Само Бог знае отнапред дори и неизвършеното от всеки от човеците – за нейно добро е взел дъщеря ти при Себе Си. Така твоята молитва останала неприета и неизпълнена – защото премъдрият Божий промисъл е отредил точно в това време да си отиде от този свят… Вярвай без съмнение в това и благодари на Господа, Който върши всичко за наша полза!...За бъдещото си състояние във вечността не дръзваме да сме сигурни, но сме длъжни да се надяваме на Божието човеколюбие, като изпълняваме според силите си своя християнски дълг със съзнание за своето недостойнство. Смирението е (особено) силно да ходатайства за нас пред престола на Господа за даруваното ни чрез изкуплението на нашия Спасител вечно блаженство.
Превод от: „ПИСЬМА ВЕЛИКИХ ОПТИНСКИХ СТАРЦЕВ“, Москва, 2003 г. стр. 294-300.