Духовна беседа №384

 ДУХОВНА БЕСЕДА

КЪМ ДУШАТА, УГНЕТЯВАНА ОТ ДУХА НА УНИНИЕТО

архимандрит Лазар (Абашидзе)

   Защо за нас, днешните християни, нашето християнство е толкова нерадостно? Нима не са ни дадени, като на (всички) християни, сили да противостоим на съблазните на света? – Дадени са ни. Иисус Христос казва: „дерзайте: Аз победих света.” /Ин. 16:33/ При това, дадени са ни огромни сили – такива, че ако ние вярваме, ще можем и планини да преместваме. Нима нямаме оръжия да се сражаваме? Имаме, и при това най-надеждното, от което дяволските мрежи ще се разлетят като паяжина, ще се разтопят като восък от огън – стига да се възползваме от това оръжие. Имаме и щит за защита от врага – такъв, че никой не би посмял да ни доближи, ако сами не откриваме себе си за стрелите на врага. Тогава, в какво се състои проблема? Какво сме загубили, каква вредна непредпазливост и немарливост допускаме, че християнската сила се отдалечава от нас, напуска ни цялата живост на християнския (живот) и ние заприличваме на разкрасени гробове, на празна черупка, изядена отвътре от червеи.

   Може би пролемът е в следното. Пред нас се намират два свята, подобно на две планини, на два града, на две царства. Светът на суетата, на земната човешка дейност, един свят, езически по дух, основан на увлеченията и заробването от земната материя, от вещественото, от това, което е прах. И другия, Божия свят, който ни зове „горе”, към вечното и духовното; света, невидим с плътските очи, но видим с очите на вярата. Повечето хора изцяло са обърнати с лице към веществения свят, малцина гледат към Небето, към Божия свят, с желание да се доберат до него. Но светът на плътта е като нагла и разгорещена блудница, която се прилепва към човека, който се стреми да се отскубне от нейните обятия, дърпа го към себе си, упоява го със силно вино и се стaрае да го увлече в блуд, да го задържи завинаги в своето блудилище. И ето – точно тук, всичко зависи от решимостта на християнина, от неговата самоотверженост, от свободното движение на волята, от твърдостта и устойчивостта да следва избрания път. И Божията помощ се проявява веднага - само се реши да следваш след Него, и повече да не бъдеш двоедушен. Никой не може да каже, че за това не са му били дадени сила на вярата и свобода на произволението, че му е била отнета възможността да се отскубне от пътя на греха и да се устреми по пътя на спасението. Един от светите отци казва: „На нас ни е заповядано да имаме вяра, която е начало на спасението, но във властта на всеки от нас е как да постъпва – какво да отхвърля и какво да изпълнява.Да се вярва - означава съгласие с предлаганата от вярата истина (за всичко), а самото съгласие принадлежи на волята.” … И така, всичко зависи от нашата решителност. Бог ни е дал пълна свобода да избираме и приемаме това, което намерим най-желано и най-полезно за себе си. Никой, освен нас самите, не е виновен за това, че ние отхвърляме доброто и спасителното, и избираме злото и гибелното.

   И ето, макар да знаем колко спасително и благодатно е християнството, все по някакви причини не можем да се решим до край да следваме след Христа като отхвърлим себе си, своя предишен живот по плът. Изглежда за това не се налага изобщо да говорим? Ако човек вярва в Бога, в безсмъртието на душата, във вечното блаженство на праведниците и несвършващата мъка на грешниците, след като знае, че живота на земята е само подготовка за бъдещата вечност, че е само „изпит”, само срок за изпитания, само „чистилище” – тогава как такъв човек да не бъде строг и внимателен към себе си? Как може ревностно да не се упражнява в благочестие, в християнските добродетели; как да не се потруди в това кратко време на земния си живот, след като в сравнение с вечността всички наши векове и хилядолетия са като един отминаващ миг – като живота на еднодневна пеперуда? Налага се нашите свещеници да говорят и повтарят тези прости истини без край, във всички тоналности, като ползват множество силни слова – както за устрашаване, така и за обнадеждаване; ту като умоляват, ту като подбират всевъзможни ярки образни сравнения – и всичко това за да потвърждават и внушават на своите чеда елементарни неща, които са ясни сами по себе си. Въпреки това, те все не успяват да трогнат сърцата ни, минават край тях без да успеят да променят хода на нашия уродлив живот. Но дори когато почтено изслушваме такива проповеди, понякога с вълнение и сълзи, ние отново се стремим бързо да се върнем в рутината на земния си живот, отново се потапяме с главата надолу, като налагаме върху себе си мрачния хомот на пустите и безсмислени грижи, предизвиквани от нашите самоугодливи и тщеславни пожелания, от нашите многообразни страсти и похоти.

   Откъде у нас се установява това вкаменено сърдечно безчувствие? Нима не знаем и не съзнаваме колко низък, мерзък и измамен е грехът? Разбира се, че съзнаваме. Нима не разбираме величието, привлекателността и спасителността на добродетелния живот? Разбираме го. Или пък не желаем да се утвърдим във вярата, да бъдем Христови и да се спасим? Не само желаем, но го искаме твърде много, често скърбим и се молим да имаме такава вяра. Но защо не ни се дава вярата? – По-скоро, вяра ни се дава, но ние самите не я приемаме, веднага я губим сред множеството житейски дребнавости. Сякаш желаем духовното, молим Бог да ни го даде, а когато то докосва душата ни, ние не го разбираме и го отблъскваме – защото цялото ни внимание е насочено към земното.

   Двоедушието – ето го нашият главен враг! У нас постоянно протича малодушното колебание между любовта към Бога и любовта към греха. Ние сме готови да се възхищаваме от християнските добродетели, да украсяваме речите си с мъдри християнски изречения, да се любуваме на православното богослужение, но в същото време си позволяваме да почитаме и светската езическа музика, литература, поезия. Да се увличаме от спортни страсти и състезания, да се предаваме на хазарт, да наблюдаваме различни зрелища и забавления, с които безбожния свят се утешава. Да се смеем на пошлите му шеги и анекдоти, да се опечаляваме от неговата малодушна печал, произтичаща от незнанието на Бога. Да съчувстваме на съвременните търсения в областта на мъглявата светска философия. Считаме нормално за себе си да търсим и да намираме смисъл и дълбочина в съвременното абстрактно изкуство, което (най-често) е толкова плоско и безсмислено. Или в самонадеяните лозунги на съвременното човечество за мир и любов. Считаме за възможно заедно с този затънал в грехове свят за очакваме и да се надяваме да намерим щастие и благоденствие в някакво близко земно „възраждане”. Боим се да не би да се окажем встрани от безсмислената игра в света – модата, като искаме да вървим в крак с цялото това общество, да имаме с него еднакъв ритъм и пулс, да живеем неговия живот, да пием с него вода от един извор. Всичко това ни изглежда толкова безобидно, дори правилно и уместно. Ако все пак, сега отведнъж се възпротивим на светския дух, ако отхвърлим неговите интереси, забави, вкусове, и започнем да отстояваме и да пазим във всичко това някаква нравствена обособеност (различие), насоченост към други ценности – това от болшинството (дори и от нашите братя „християни”) се възприема като отклонение от „реалния живот”, като неразбиране „духа на времето” или като „прелест”. Ще кажат: „Брат, сега времето не е такова, сега трябва да бъдеш по-обикновен. Главното е да не падаш в тежки грехове, а в сравнение с това, което се върши в света, такива грешки са напълно безобидни.” Но нима заради (допускането на) такива „безобидни” дребнавости, след това не се случват и сериозните и тежки падения на християните? Не принуждават ли точно те, вече омитите в тайнствата Кръщение и Изповед, вече вкусилите от Божествената Трапеза в тайнството Евхаристия, отново, скоро след това, да започнат да се валят във вече изоставените от тях кални локви? Как да се съхраним от извършването на грехове на дело, ако не се пазим от всичко, което оживява греховния вкус в сърцето?

   Кой не знае, че в светското общество всичко се гради върху основата на най-дълбоки и низки страсти? Как може светът, който не почита Бога, в основните си пътища не се ръководи от Неговите заповеди, не пости и не се моли, не се кае за греховете си; как може такъв свят да не бъде най-любимото гнездо за демоните? Как може неговото изкуство, наука, философия, неговите „добродетели”, неговата „любов”, и разните му „свободи” и „жертвености”, както и другите подобни на тези достойнства, да не бъдат просто една сквернота, фалш и злосмрадие? Може ли ние, като християни, да търсим в тази объркана и хаотична светска жизнедеятелност нещо действително възвишено, прекрасно и справедливо? Как може доверчиво да се отнасяме към идеалите на съвременното изкуство, да се проникваме от неговата чувствителност и преживявания, от неговите възторзи и печали, след като (почти) цялото това изкуство е отражение на уродливия и болничав живот на отстъпническото общество. Отражение, преминало през болните, изнурени, отегчени от неразкаяни грехове, изморени, объркани души (защото такова е вътрешното състояние на почти всички художници от съвременния езически свят, откъдето идва събрано всичко това най-душевредно и отровно за човешките души.)

   Топлата дружба със света и почитането на неговите ценности захранва душата с отровата на неверието, въвлича в нея сладострастието, похотливостта, една особена изнервеност, хистерична възторженост и маниакалност, заразява с тщеславни, самодоволни и псевдогероични настроения. Всичко това толкова мощно се усвоява от душата, толкова дълбоко прониква и се прилепва към нея, че за духовните впечатления вече не остава никакво свободно място. А и откъде да дойдат? Страстните впечатления влизат ту чрез налудничавата, оглушаваща и оглупяваща съвременна музика, която от всички страни се врязва в нашия слух, ту чрез всевъзможните, кои от кои, по-нелепи рекламни картинки, или пробягващите по екрана на телевизора претрупани едни върху други отрязъци от световния житейски хаос. Съвременният езически бит нагло ни се натрапва като отпечатва в съзнанието ни образите на хиляди и хиляди лица, тела, жестове, нечии дела и думи, мнения, разсъждения, и какво ли не още. Подобно на пълен с мръсотия поток, той се стоварва върху бедната душа на съвременния християнин още със ставането от сън и започване на деня. Сега духовни неща се срещат съвсем рядко, но ако все пак се появят пред душата, те от всички страни се оказват заградени от фалшивия блясък на светското, така че впечатлението от тях веднага се стопява като рисунка на пясък, отмивана от достигащите до нея морски вълни. Духовни впечатления могат да прилепнат към душата най-вече в храма, по време на богослужение. Но сега и нашите храмове са толкова бедни на хубави икони и фрески, толкова слабо е поставено пеенето и четенето, толкова са упростени много от принадлежностите на богослужението. Освен това, и богомолците стоят на молитва хладно и неблагоговейно, така че душата, която е все още неспособна да отхвърля всичко външно и второстепенно и да се съсредоточи върху главното, вътрешното, върху тайнственото съдържание на всичко, което се извършва в храма - такава немощна душа и тук отвсякъде намира повод за смущение и охладняване. Откъде да черпи възвишени впечатления? Духовни наставници, дълбоко вярващи и всецяло устремени към вечността, способни и на другите да предадат този огън на вярата, да бъдат пример на самоотречение – такива вече едва ли ще срещнеш някъде. Остават книгите, но голяма част от духовните книги са трудноразбираеми, а и не умеем да ги приложим в живота си. Така че, за да запази ревността и бодрия християнски дух, постоянната устременост към горното – съвременният християнин трябва сериозно да се потруди. Отново и отново трябва да съживява в паметта си, да оживява в ума и сърцето си всички въодушевителни истини, които като крила могат да въздигнат душата над света – над това море на хаоса и безумието. При забравата на тези истини душата на християнина натежава и става тромава. Свт. Теофан Затворник пише: „Не изпускай от мислите си християнските надежди и обещания, както определените за този живот, така и отложените за бъдещия. Това вседействено ще оживява и поддържа енергията на твоите нравствени сили.”

       Превод от: Архимандрит Лазарь, ДУШЕ, ОТЯГОЩЕННОЙ ДУХОМ УНЬІНИЯ, М. 2000 г., стр. 15 - 20