Духовна беседа №355

ДУХОВНА БЕСЕДА

ИЗ  ПИСМАТА  НА  ВЕЛИКИТЕ  ОПТИНСКИ  СТАРЦИ

Преподобни  М А К А Р И Й   О П Т И Н С К И

/1788 – 1860 г./

… Веригата на моите дни е верига от по-големи или по-малки страдания. Всеки нов ден от живота ми е нова стъпка, която ме приближава към изтлението. Идват болести и разтрепераното сърце ги пита: вие само предвестници ли сте за моя край или ви е дадена власт да разделите тялото от душата ми, раздяла тъжна и страшна? Понякога умствения ми взор, увлечен в разсеяност от суетата, изоставя съзерцаването на моята печална участ. Но още с появата на някакъв случай за скръб отново бързо прибягва към моето любимо поучение, като младенец към гърдите на майка си – поучението за смъртта. Защото в истинската печал е скрито и истинското утешение, а благоразумните размисли и помненето на смъртта разкъсват веригите на смъртта.

         Ти, Който Си ни създал заради неизразимата Си доброта, кажи ни защо си разтворил живота ни с горчивини? Нима Твоето милосърдие не се трогва от нашите страдания? Защо ми даваш битие (да съществувам), а след това ми го отнемаш с мъчителна смърт?

         Аз не се услаждам, от твоите болести, човече, възвестява Бог! Но от семената на твоите скърби и печал желая да произрастнат за тебе плодовете на вечното и най-велико наслаждение. Не само в твоето тяло Аз Съм запечатал закона на смъртта и разрушението – той е запечатан във всеки предмет от този видим свят. Аз Съм заповядал на целия свят заедно с твоето тяло да вика (и стене), че този живот не е истинският живот, че в този свят няма нищо постоянно (непроменимо), към което да се привърже сърцето ти с непредосъдителна любов! Когато ти не приемаш с (необходимото) внимание гръмкия глас на цялата вселена, тогава Моето бащинско благоутробие Ме заставя да взема жезъла на наказанието, тъй като Аз непрестанно желая да придобиеш неограничените блага. Тогава те измъчвам с изкушения, изнурявам те с недъзи, наранявам те със скърби, за да оставиш безумието си, да станеш премъдър и да напуснеш сенките, които преследваш, да се наклониш към стъпките на истината, които са и стъпки и път на спасението. Моята неизказана благост и неизразимо човеколюбие Ме заставиха да приема плът. Със Своето унижение Аз предоставих на човешкия род величието на Божеството /Ин. 14:9/. Като претърпях кръст заради спасението на човеците, тези, които искам да привлека съм Себе Си, тях първо поразявам със скърби и с техните стрели умъртвявам сърцето им за временните сладости. Жезълът на наказанията е знаме на Моята любов към човека. Така някога със страдания Аз нараних сърцето на Моя раб Давид, и когато потокът на изкушенията го отдели от света, тогава в ума му се яви и го завладя една необикновена равносметка. Той пише: „Размислям за стародавните дни, за годините на минали времена.” /Пс. 76:6/, т.е. като погледнах към изминалите дни на живота си, те ми изглеждат като мигновен сън, като бързо изчезнало явление, като мъртъв живот! След това помислих за вечността и започнах да я сравнявам с краткостта на преминалия мой живот. Като съпоставях безкрайното с кратковременното, видях резултата от това сравнение – и какъв беше този резултат? – „Наистина човек ходи като привидение; напразно се лута.” /Пс. 38:7/, т.е. колкото и да се суети човек, колкото и да се грижи за разни временни придобивки, в крайна сметка това се оказва напразно, защото той не може да бъде на земята нещо друго, освен едно кратко явление, гост и странник на нея! Тези чувства и размисли го отдалечили от света на страстите и той започнал да се поучава в Закона Господен ден и нощ. Започнал да се стреми към познание на себе си и на Бога, както жадният елен се стреми към изворите с прохладна вода. Като цар той имал възможност за всички временни наслади, но когато вкусил сладостта на вътрешните (духовните) блага, тогава забравил дори и хляб да яде. /Пс. 101:5/ … Самата печал за починалите, озарена от светлината на истинския разум, започва да угасва, а на нейно място започва да израства доброто упование, което утешава и весели душата. Фанатизмът стеснява начина на мислене на човека, докато истинската вяра му дава свобода. Тази свобода се изразява външно с твърдостта на човека да устоява при всички възможни щастливи и нещастни обстоятелства. Мечът, който разсича нашите окови е очистеният (просветлен) ум – той вижда във всеки случай неговата истинска, съкровена (скрита), тайнствена причина. Тази цел (т.е. очистения ум) достига всеки, който се стреми към нея с разглеждане (и осъзнаване) на своята нищожност, с трепетно измолване на Божието покровителство и помощ … За всичко - слава на Премилосърдния Бог, Който във всеки случай (от живота ни) излива върху нас неизказани блага, тъй като бидейки Източник на доброто, Той може да дава само добри дарования. Но човек често роптае против Бога, когато не разбира това.

         … Човешкото тяло е съставено от това, което се намира и в света около него. От множество външни причини то получава различни увреди (разрушаване) и по естество чувства болки, и страда от това. В душата протичат други (по-различни) процеси. Ние сме надарени от Бога с разум и свободна воля, оградени сме от Неговия свят закон, като със своите душевни сили сме длъжни да приемем и следваме този закон. Длъжни сме да се отклоняваме от всичко, което е противно на Божията воля, изразена в Неговия закон. Затова скоро след като човек наруши някоя Божия заповед, той вече получава и духовно наказание от Бога – лишава се от Божията благодат. В резултат на това изнемогва (чувства се безсилен) в желанието си да избира доброто, неговото желание не клони към доброто. Освен това се стига и до помрачение на разума; така човек става роб на страстите и неволно бива влачен към тях. А вместо удоволствия, от тях получава наказание. Нашите страсти (по същество) са само безмилостни наши мъчители. Те измъчват и наказват всеки човек който им служи, или пък в миналото е бил в тяхна власт. Дори след като човек е познал (от опита си) че те са едно омрачение и затова ги е изоставил, те продължават да го измъчват, докато споменът за тях не бъде напълно изчистен в сърцето чрез покаяние и съпротива на техните нападения … Така, преп. Мария Египетска след своето духовно преобръщане сама в пустинята 17 години се борила със страстите си като със зверове, докато Божията благодат не изчистила напълно спомена за тях в сърцето й. Освен това, за да очисти още тук (на земята) човеците от греховете, Божието правосъдие им изпраща чрез разни хора като свои оръдия, и многообразни външни скърби – за да могат да дойдат в чувство (на трезвост) и за да се уверят, че ние, съгрешилите пред Господа, заслужаваме и по-големи наказания, а чрез търпението можем да се очистим (от греховната си вина). Не бива да изследваме причините дали справедливо или невинно ни обиждат хората. След като грешим пред Бога, това е важната (достатъчна) причина за Неговия промисъл да ни изпрати бурята от скърби. Дълг на каещия се християнин е да благодари на Бога за това, че го наказва тук на земята, за да не бъде наказан вечно в бъдещия век (след смъртта). Затова и на оскърбяващите трябва да прощаваме, при това не само заради заповедите: „обичайте враговете си” /Мат. 5:44/, прощавайте и простени ще бъдете. Трябва да ги считаме (дори) за наши благодетели, защото чрез тях се удостояваме да получим опрощение на греховете. Това не е светска философия, а духовно учение, заимствано от светото Евангелие, апостолските послания, учението на пастирите и учителите на Църквата. За това Сам Спасителят – Предвечната Мъдрост, ни учи: „Изследвайте Писанията, и в тях ще намерите живот вечен.” /Ин. 5:39/ Докато светските книги, особено романите, не само не научават сърцето (на Истината), а го разслабват, като прогонват от него страха Божий.

         … Забелязвам, че главното във вашето вътрешно устроение е липсата на душевен мир и спокойствие, при цялата ви мнима висока изправност. Висока изправност аз считам любовта към Бога, за която вие нееднократно споменавате. За това пишете с такава увереност: „толкова много обичам Бога, че дори не мога да опиша това чувство.” Но вие забравяте, че любовта е върхът на съвършенството и че се придобива чрез изпълнение и на всички останали Господни заповеди. За това нашият Спасител казва: „Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; Който Ме не люби, не спазва словата Ми.” /Ин. 14:21, 24/. Свети апостол Павел описва свойствата на любовта: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада.” /1 Кор. 13:4-8/ Ако възразите, че тези свойства се отнасят за любовта към хората, а Бога аз Го обичам (като Бог), това няма как да е вярно, защото без любов към хората не можем да обичаме и Бога! За това свидетелства свети евангелист Иоан Богослов: „Който каже: „любя Бога”, а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял? И ние имаме от Него тази заповед: който люби Бога, да люби и брата си.” /1 Ин. 4:20-21/ Сред Господните заповеди има и една, която казва: „кога изпълните всичко, вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим.” /Лк. 17:10/ Това е смирението, без което всичките ни добродетели се оказват неугодни пред Господа. Но и самата любов има много тясна връзка със смирението, така че тези добродетели са невъзможни една без друга. Във вашето устроение се виждат страх, съмнение и смущение, които няма как да ги има при благоуханието на любовта и смирението, защото Господ ни е заповядал: „поучете се от Мене, понеже Съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си.” /Мат. 11:29/. Нали никой не може да се похвали, че е безгрешен! Самите апостоли също съзнавали себе си като грешници. Апостол Павел пише: „Христос Иисус дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз.” /1 Тим. 1:15/. Апостол Петър винаги помнел своя грях (на отречението от Христа). Така и мнозина от живеещите духовен (добродетелен) живот, дори достигналите святост, считали себе си за грешници. Но това не ги смущавало, защото не възлагали спасението си на своите добродетели, а на заслугите и милосърдието на нашия Господ Иисус Христос. Вие считате себе си за грешна, но виждате (оценявате) и своите добродетели, смущавате се духом, и всичко това образува във вас един тъмен хаос, който ви пречи да придобиете светлината на разсъдителността. Ще ви кажа и относно това, което твърде много ви смущава – че не можете да се молите мирно заедно с всички богомолци в църква, а като излезете оттам, чувствате сякаш изобщо не сте присъствали, докато в къщи се молите по-добре и възнасяте молитвите си с умиление. Явно не разбирате, че силната прелест ви лишава от спокойствие. Когато се молите уединено и мислите, че добре се молите, бъдете уверена че такава (самодоволна) молитва е неприятна на Господа, дори да протича със сълзи и чувство на умиление. Когато във всичко това липсва дълбокото смирение – това е прелест. В църковната молитва търсите същите чувства, и като не ги намирате, мислите че не сте се молила и се смущавате от това. Това е всъщност последица и плод на вашите домашни молитви. Врагът (дяволът) ви издига до небесата и ви сваля в бездната; вкъщи ви въздига, а в църква ви сваля и довежда до смущение, което доказва, че вашата молитва се гради на високоумието. Затова - молете се просто, без да търсите високи дарования (в себе си), считайте че сте недостойна за тях и ще получите спокойствие. Макар да виждате, че молитвата ви е хладна, утвърждавайте в себе си чувството на смирение за своето недостойнство, но без да се смущавате. Такава молитва ще бъде приета по-добре от Господа, отколкото тази, с която вие мислите, че се молите добре.

Превод от: „ПИСЬМА ВЕЛИКИХ ОПТИНСКИХ СТАРЦЕВ”,

Москва, 2003 г. стр.  243 - 250.