ДУХОВНА БЕСЕДА
|
24.ХІ./11.ХІ.2013 г.
Неделя 22-та след Петдесетница |
Издание на православния катедрален храм “Успение на Пресвета Богородица” - София |
ИЗ ПИСМАТА НА ВЕЛИКИТЕ ОПТИНСКИ СТАРЦИ
Преподобни М А К А Р И Й О П Т И Н С К И
/1788 – 1860 г./
… Заедно с неизразимата благодарност към Господа заради Неговите щедрости, трябва да се стараем да изпълняваме и святите Му заповеди. Трябва да придобиваме любов към Него, която по Неговите думи се състои в това: „ако някой Ме люби, ще спази словото Ми.” /Ин. 14:23/ От вашето писмо разбирам, че се оплаквате от липса на достатъчно време, от вълните на житейското море и невъзможност както трябва да се заемете с грижи за душата си. Струва ми се, че и в самите житейски вълни и обвързаности със света, има начин човек да се заеме с такива грижи, т.е. да започне да изпълнява Божиите заповеди. Как бихме могли да ги изпълняваме, ако нямаме (никакво) общение с хората? Вие още не притежавате тази мяра (на духовно израстване), че да водите напълно отшелнически и уединен живот, да се борите само с бесовете, или да се наслаждавате умозрително на съкровените тайнства… Ще кажете, че в света е трудно да бъдат изпълнени Божиите заповеди. Напълно безспорно и известно е, че за изпълнение на Божиите заповеди трябва много да се изтърпи от света, плътта и дявола. Светият апостол пише: „Всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Иисуса, ще бъдат гонени.” /2 Тим. 3:12/. „Който, прочее, поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога.” /Иак. 4:4/ „Плътското мъдруване е вражда против Бога: на закона Божий то се не покорява, нито пък може. А ония, които живеят по плът, не могат да угодят на Бога.” /Рим. 8:7-8/ „Дяволът като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне.” /1 Петр. 5:8/ Ето ви малко от многото свидетелства на Писанието за препятствията, които тези наши врагове ни поставят по пътя за изпълняване на Божиите заповеди. Не само в света, но и в манастира те ни пречат да изпълняваме Божията воля. Света – това са страстите, ние сме в плътта, а дявола не престава да се бори с нас… Преценявате, че засега не можете да изоставите житейските грижи. Какво да се прави в такъв случай? – Подражавайте на св. Петър, който „като взе да потъва, извика: Господи, избави ме!” /Мат. 14:30/. Също и на св. цар Давид, който вика към Господа: „Посочи ми (Господи) пътя, по който да вървя." /Пс. 142:8/ и „Отдалечи от мене пътя на лъжата (на неправдата).” /Пс. 118:29/ … От всичко, което пишете се вижда, че причина и корен за всичките ви падения е гордостта. Също и нейните израстъци – превъзнасяне, високо самомнение, презиране, унижаване и осъждане на другите. Колкото и да се стараем да вършим добродетели, но при наличието на тези действия те се оказват омрачени и не принасят полза. Причината е, че по същество те представляват нарушаване и съпротивяване на Божията воля. Неговото свято учение и самият Му живот са кротост и смирение, на тях ни заповядва да се научим от Него, за да намерим покой за душите си /Мат. 11:29/. Гордостта е причина за всички наши злини, докато смирението е ходатай за всички добрини. След като при изпълнение на добрите дела сме длъжни да имаме сърце съкрушено и смирено, дух съкрушен, който Бог няма да презре /Пс. 50:19/, колко повече трябва да предаваме себе си на най-дълбоко смирение, когато се намираме (и съзнаваме) нищетата на нашето (греховно) устроение… Затова, дори целия разум на Писанието да притежавате, но – със самомнение, от това няма да получите никаква полза, защото врагът умее да устройва засади и да измамва такива хора с мними (неистински, въображаеми) утешения. Знаем, че „не е за чудене: защото сам сатаната се преобразява в ангел на светлината.” /2 Кор. 11:14/, като и в човешките мисловни и душевни процеси (може да) предизвиква свои действия. Да Ви избави Господ от всичко това, тъй като Той „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината.” /2 Тим. 2:4/. 8 март 1841 год.
… Пишете ми, че се упражнявате в четене на духовни книги. Също, че ви обзема униние, защото си мислите, че поста, бденията и молитвата, на които се принуждавате, вършите без да знаете защо. А би трябвало да вършите това от любов към Бога, каквато не усещате в себе си. Когато тази мисъл премине, мястото й заема друга – така страстите изпълват сърцето ви, като се редуват една след друга… Четенето на светоотеческите книги е много необходимо и полезно за разбиране на Божията воля. Така светите отци, като четяли Словото Божие, което ни е предадено в Свещеното писание, сами го изпълнявали и с това преминали деятелния живот, оставяйки ни своя пример в поученията си. Когато не четете тези поучения, няма как да знаете техния начин на живот и борбата която са водили. Започвате да си мислите, че като сам четете Словото Божие, ще можете (да разбирате и как) да го изпълнявате - така не стигате до смирение. А когато четете и поученията, разбирате какъв е пътя, стараете се да изпълнявате (по същия изпитан и доказан начин), но като не можете да достигнете тяхната мяра (на праведност) узнавате от опит своята немощ и се смирявате. Затова получавате Божията милост, която се простира най-вече над смирените. В Отечника пише: „един брат попитал стареца си – какво да направя, защото чета писанията на отците, но не ги изпълнявам? Старецът му отговорил: който чете светоотеческите слова и не ги изпълнява, той се смирява и получава Божията милост. А който не ги чете – не се смирява и не получава Божията милост.” Затова, не малка полза има (дори само) от четенето на техните деятелни поучения.
Телесните действия които вършите, не може да се каже че ги вършите без сам да знаете защо. Правите ги точно от любов към Бога, но любов – идваща от малък зародиш, който носите в сърцето си в резултат на вярата. Когато четем Словото Божие и примерите на светите отци, победили страстите и достигнали (заживяли) в Божията любов, вярваме на всичко това и се принуждаваме да изпълняваме преди всичко телесните подвизи, както и да покажем на дело любовта си към ближните. Когато изпълняваме това правилно и със смирение, преминаваме към ведение или умозрение, получаваме душевно утешение и тогава Божията любов ни се разкрива явно. По този начин са живяли светите отци и този път са ни завещали… Вземете за пример малките деца, които се учат на грамотност. Започват от А, и продължават, без нищо да разбират, но продължават да се трудят и се научават да сричат, после да четат и да разбират смисъла. Така и в нашето (духовно) обучение – не можем отведнъж, още щом започнем, да излетим високо в духовния свят. Необходим е труд, нужни са подвизи. Но и те не завършват с желания успех, ако не се вършат със смирение. Много още подобни примери можем да представим. Един от тях – на всякакъв вид умения също не се научаваме отведнъж, а след продължително обучение и вложени старания. При постъпване на служба в най-низшия чин, невъзможно е отведнъж да станеш генерал. А посятото семе не израства в един миг, нужно е време докато добие завършен вид и даде плод. При изпълнение на телесните правила и подвизи не бива да мислим че вършим някакво значимо дело, защото те са само подготовка на почвата и засяването, които след време, с Божия помощ, могат да дадат плодове. Св. Петър Дамаскин пише за една девица, която мислела че е придобила нещо чрез такива подвизи, но когато духовникът я попитал за безстрастието, търпението и любовта, тя се оказала напълно чужда на тези (най-важни духовни) плодове.
Безпокои ви, разбира се, че не виждате в себе си духовна награда за подвига, който изпълнявате. Както вие се изразявате – не чувствате помазанието (милостта), която да ви утеши и увери, че имате Божията любов. Това е нещо още по-опасно – да се търси (утехата) с (изострено самонаблюдение) и преди време. Св. Исаак Сирин пише: „Което е наистина от Бога, то идва само по себе си, без да се насилваш да го усетиш (дали го имаш). Но това става само когато мястото (в душата) е чисто, а не скверно. Ако зеницата на твоето душевно око е нечиста, не се осмелявай да гледаш направо в слънцето, за да не се лишиш и от малкото светлина, която представляват простата вяра и смирението, сърдечното изповядване и скромните дела (на вярата), които са ти по силите. Може да се окажеш отхвърлен и да се намериш в мястото на мисловната външна тъмнина, външна на Бога, която прилича на ада.”
Свещеното въздаяние (отплата) за трудовете си някои получават преди да са завършили своите подвизи, други – по време на тези подвизи, трети – когато са ги приключили. Има и такива, при които това се получава при самата им смърт. Времето на въздаянието зависи от мярката на смирението, като по-смирените по-бързо биват удостоявани с духовна награда, от каквато гордите биват лишени. Ако те биха получили наградата си преди време, това щеше да послужи за (тяхна) гибел… Свт. Филарет Московски пише: „когато търсим духовни утешения, търсим себе си, а не Бога.” А в Господнята проповед за блаженството на вярващите „блажени които не се видяли, а са повярвали” /Ин. 20:29/ той изяснява, че това са тези, които и при лишаване от благодатните утешения, не изоставят подвизите на благочестието. От всички приведени свидетелства виждате, че не бива да изпадате в униние при извършване на подвизите, не трябва да ги изоставяте, а да ги вършите според силите и възможностите си, като се укрепвате и имате (жива) надеждата в Божията благост. Очевидно врагът ви напада с помислите, че не получавате никаква полза от подвизите и трудовете, за да ги прекратите и така да започнат да израстват горчивите плевели – различните помисли и страсти. Във връзка с това преп. Исаак Сирин пише: „Не заради (самите) правила (на духовния живот) ще ни иска отчет Господ в деня на Съда, а заради вината ни за тяхното изоставяне, което става причина за влизането на нечистите помисли в нас.” Нашият живот е духовна борба. В тази борба ние сме войните, които се сражават против поднебесните духове на злобата. Необходимо ни е оръжие против тях, и това оръжие е смирението, с него успешно можем да им се противопоставяме. Затова точно за смирението трябва най-много да се грижим във всички наши трудове и подвизи, както и в общуването с ближните. Самата (християнска) любов е неразделна от смирението. 12 април 1841 год.
Описаната от вас немощ ви безпокои и тежи на съвестта ви. Постарайте се с покаяние да унищожите вече станалото, а с внимание да следите предстоящото. Действието на това (лесно разпалване, разгорещяване) влияе и на целия телесен организъм, както яростната сила (прогневяването) разстойва душевното устроение и (също) вреди на телесното здраве. Съгласно учението на светите отци трябва да ни е ясно, че където се е случило падение (в грях), там преди него се е настанила гордостта. Затова трябва много да внимаваме над себе си и да не допускаме тази змия да се укрие в сърцето ни. Нашите падения ни смиряват – поучавайте се от това и ще получите свобода от страстите, ако достатъчно се стараете и (така заслужите за това) Божията помощ. Но най-вече - старайте се да се удържате от разгорещяване. Нищо не струва толкова, че да се лишите (заради него) от спокойствието и здравето си.
Превод от: „ПИСЬМА ВЕЛИКИХ ОПТИНСКИХ СТАРЦЕВ”, Москва, 2003 г. стр. 223 - 231.
.....................................