Духовна беседа №352

ДУХОВНА БЕСЕДА

ИЗ ПИСМАТА НА ВЕЛИКИТЕ ОПТИНСКИ СТАРЦИ

Преподобни Макарий Оптински

/1788 – 1860 г./

            Божията благодат, която „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината” /1 Тим.2:4/ е отворила и вашия ум за разбиране на казаното в Писанието колко е важно да съединяваме вярата с делата (на вярата) … Но у вас възниква недоумението - как се получава че не изпълнявате това което разбирате и знаете? И това ви смущава. Дори ви се струва, че вървите срещу всичко необходимо за изпълнение. Такова мислене е твърде погрешно, защото когато действително сте вървяли срещу всичко необходимо (за постъпване), тогава сте мислели че така трябва и това не ви е смущавало. Но когато (вече) разбирате това като неправилно, но неволно и без да го желаете все още постъпвате по същия (неправилен) начин, увличан от силата на страстите на които в миналото сте робували, същото (сега вече) поражда у вас скръб – и това е белег за вашето нежелание да вършите нередни неща. На всички, които искат да изпълняват Божията воля предстои да водят борба с невидимите духове на злобата, което виждате да се случва и с вас. Отсичане на собствената воля и невслушване в собствения разум (като главен критерий) – това са първите средства за придобиване на смирение, от което се ражда разсъдителността. Като не иска да достигнете до това, врагът ви представя тези спасителни средства в най-ужасен вид. И като се установявате само върху това (което демоните ви внушават), започвате да се смущавате в ума и сърцето си (че се налага да вършите несправедливи неща) – в действителност коренът на всичко това са самолюбието и гордостта. Досега пътя на своето изправление и спасение определяхте по свои преценки и свой разум, по своя воля – затова и силите ви (сам) да се противите (вече) изнемогват. Причината за всичко това е вашето самомнение чрез което врагът има свобода и сила да ви въздейства. Размислете, не е ли наистина така? Уверихте се от опит, че когато вършите нещо от послушание, без да разсъждате (доколко е правилно) – тогава изпълнението е твърде леко, спокойно и с полза … Пишете: трябва по-малко да се разсъждава, а да се стараем мисълта ни да бъде заета с молитвата. Въпреки че знаете това, не го изпълнявате, дори като чувствате че нямате никакво оправдание. Това силно ви смущава, но и тук причина са вражеските мрежи и вашата гордост. Като съзнавате себе си грешен, не трябва да се отчайвате, а преди всичко да се смирявате и да се удивлявате на Божието човеколюбие, което ви търпи и очаква вашето обръщане и покаяние … В 8-мо слово (за покаянието) св. Иоан Златоуст пише: „Покаянието е пластир за прегрешенията, заличаване на беззаконията, спиране на плача, дръзновение пред Бога, оръжие срещу дявола, меч, който му отсича главата, надежда за спасение, премахване на отчаянието. То отваря небето за човека, въвежда го в рая, побеждава дявола – затова често говоря за покаянието защото то ни дава надежда да го победим. Грешен ли си? – Не се отчайвай, защото това е силно оръжие против дявола. Ако имаш грехове – не се отчайвай! Няма да спра да говоря – ако всеки ден съгрешаваш, всеки ден трябва да се каеш. Чувстваш ли се притиснат (смазан) от греха – ободри се с покаянието. Ще попиташ, възможно ли е за каещия се да се спаси? – Напълно е възможно. Дори когато целия си живот си прекарал в грехове, ако се покаеш - ще бъдаш спасен. Има ли доказателство, че това е възможно? – Да, това е човеколюбието на твоя Господ. Ако беше само покаянието, с основание може да се опасяваш. Но с покаянието е спрегната Божията милост, а Божието човеколюбие е безмерно и Негова благост не може да бъде изразена с думи. Твоята злоба все пак има някаква мяра, а твоят грях, какъвто и да е той – е грях на човек, докато Божието милосърдие е неизразимо велико. Затова трябва да се надяваш, че то ще преодолее твоята злост. Представи си (това подобно на) една искра падаща в морето – може ли да продължава да гори в него? Колкото нищожна е искрата спрямо морето, толкова нищожен е човешкия грях по отношение на Божието човеколюбие. Дори много повече – защото морето, колкото и да е голямо, все пак има определена мярка, докато Божието човеколюбие е безпределно.” … Длъжни сме да се молим за всичко, защото това е наш дълг, както според Божиите и апостолските заповеди, така и според учението на светите Отци – да ни опази Господ, за нашето спасение, за прошка на греховете ни, за нашите близки и за много други неща. Но това трябва да вършим с огромно смирение, а не да търсим в себе си (непременно) дар за това. Този дар (на молитвата) го дава само Господ, но на достойните за него. За това преп. Исаак Сирин пише: „Което е от Бога, то идва неусетно. Но това става, само когато у теб мястото е чисто, а не скверно. Ако зеницата на душевните ти очи не е чиста – не си позволявай да гледаш направо към слънцето (към неговия блясък), за да не се лишиш и от тази светлина която имаш от простата вяра, смирението и сърдечното изповядване, както и малките дела (подвизи) които вършиш според силите си. Да не се окажеш във външната тъмнина, място извън Бога, и затова напомнящо за ада, тъй като си се осмелил на влезеш на брачното тържество без празнична премяна.” Много от светите отци са ни оставили образци на молитви, в които е отразен личния опит на всеки от тях. Св. Макарий Египетски пише: „Глава на всяка добродетел и връх на изправните дела е непрестанното пребиваване в молитва - чрез него можем да изпросим от Бога получаването и на всички останали добродетели. Но ако не сме украсени със смиреномъдрие, простодушие и благост, начина на молитва с нищо няма да ни е от полза. Заедно с необходимостта от постоянна молитва трябва да се започне и с (утвърждаване) на твърда вяра в Господа и пълно предаване себе си в изпълнение словата на Неговите заповеди. Трябва пълно отречение от света, за да не се занимава (и така да се разсейва) умът с нищо от видимите неща, а винаги непоколебимо да пребивава в молитва, без да се отчайва, в очакване по всяко време Господ да погледне към него и да му помогне. Когато някой насилва себе си в молитва за получаване на някакво дарование от Бога, като смиреномъдрие, любов, кротост или друга някаква добродетел, но не насилва себе се да живее така, че да запази тези добродетели, а се предава на леност - на такъв, въпреки че според молитвата му Бог му дава благодат поради Своята благост, но тъй като не е подготвил себе си и не се е привързал към споменатите добродетели – той или загубва благодатта, или след като я приеме отново пада, или пък в нищо не успява като изпада във високоумие. Вселяването и покоя в Светия Дух са възможни само при придобиване и опазване на състоянието на смиреномъдрие, любов, кротост, както и в изпълнение на останалите Божии заповеди.” … Св. Григорий Синаит разяснява, че постоянното помнене на Бога (вътрешната трезвост), което представява умната молитва, стои над всички останали духовни дейности и затова е опасно (рисковано) човек самочинно (без ръководство) да пристъпва към него. Пиша ви това, не за да ви отклоня от молитвата, а да ви покажа колко опасно е да се търси дарът на молитвата преждевременно и самочинно, когато той се намира над мярата на духовното ни израстване. Това може да доведе до опасна самоизмама. Св. Макарий пише: „Колкото към по-голям дар някой се стреми, толкова по-големи са усилията и нападенията на лукавия към него. Затова е (особено) необходимо да се грижим за плодовете на любовта, смиреномъдрието и другите добродетели.” Доколкото разбирам, вие съзнавате че нямате смирение, което прави още по-опасно търсенето на висшите духовни упражнения. Сега просто се молете в определено време, с определеното правило в смирение. От това (с времето) ще се роди и качеството, а докато се налага - принуждайвате себе си към молитва. Когато се молите, като се принуждавате и търпите, от това (след време) ще се роди и молитвата в покой. Когато се молим с принуда – това се дължи на нашето произволение, а когато се молим с покой – това е действие на благодатта. Преп. Петър Дамаскин пише: „Бог дава (дара)  на умната (сърдечна) молитва на този, който добре (старателно и усърдно) се моли с телесната молитва.” Когато изпаднем в разсеяност на мислите по време на молитва, не бива да се смущаваме, а най-вече да се смиряваме и окайваме, което може да ни успокои. Във връзка с това преп. Иоан Лествичник пише: „Старай се винаги да събираш бродещите си мисли. Бог не изисква от теб по време на молитва да нямаш съвършено никакви други мисли. Не се отчайвай когато мислите се разпръсват, но запази спокойствие, като винаги (отново) събираш помислите си – спомни си, че само за ангелите е присъщо никога да не се разсейват.” Въпреки че много отци пишат за молитвата и нейните действия, но това се отнася за тези, които са достигнали мярата на (истинската) молитвеност, изминали са пътя за нейното достигане. Но забележете и за каква предпазливост предупреждават, тъй като са знаели множеството капани на врага в които се улавят пристъпващите с дързост към това свещено умно занимание. Св. Исаак Сирин съветва един от желаещите и търсещи в себе си молитвения дар: „Моля те, да не ти идват и на ум такива мисли, но най-вече запази търпение във всичко, което ти се случва. С огромно смирение и сърдечно съкрушение, в делата и помислите си, трябва (непрестанно) да просим от Господа да ни даде прощение на греховете и смирение на душите. Който не счита себе си за грешник, неговата молитва не е благоприятна пред Господа. Ако ми кажеш – нали някои от отците са писали какво е чистотата на душата и (душевното) здраве, какво е безстрастие, какво е видение (просветление на ума), но те са написали - не да търсим това преди време (преди да му е дошло времето), а с очакване (когато Бог благоизволи). Затова е и написано: „царството Божие няма да дойде забелязано.” /Лк. 17:20/ Които са живяли с такива очаквания са били постигани от гордост и падение. А ние да поставим в сърцата си делата на покаянието, като живеем благоугодно пред Бога. Което е от Господа (благодатните дарове), само ще дойде (в нас), ако намери сърцето ни неосквернено.”                                                                          2 юли 1840 г.

         … Добре е да осъзнаете, че чувството което ви смущава е вражеско нападение. Въпреки че не виждате в себе си нищо добро, а се намирате в плен на греха, което би трябвало да ви смирява, вместо това изпадате в смут. А в състояние на смущение е невъзможно да имате (истински) чувства на разкаяние. Дори ако се избавите от грехове и застанете на пътя на добродетелите, и тогава ако нямате смирение, а мислите за себе си високо и се осланяте на делата си – и тогава няма да имате спокойствие. Доколкото мога да преценя вашето устроение, врагът (дявола) има силен достъп до вас, като или ви възнася до небесата, или ви сваля в бездната – това си е вид духовна гордост, като отчаянието е неин плод. Затова се допуска да падаме, защото нямаме смирение. За да се успокоите е потребно смирение и надежда на Господа, защото Той гледа на смирените и им изпраща Своята милост … Преп. Петър Дамаскин пише: „Не трябва да се отчайваме, дори и много да сме съгрешили. Защото това е зло - след като си съгрешил, защо прогневяваш Бога и от неразумие Го считаш за неспособен (да ти прости). Нима не може да спаси душата ти Този, Който е сътворил заради тебе целия свят, който те заобикаля?”

            Превод от: „ПИСЬМА ВЕЛИКИХ ОПТИНСКИХ СТАРЦЕВ”, Москва, 2003 г. стр. 213 - 222.