Духовна беседа №383

ДУХОВНА БЕСЕДА

КЪМ ДУШАТА, УГНЕТЯВАНА ОТ ДУХА НА УНИНИЕТО

архимандрит Лазар (Абашидзе)

   ... Може да се каже, че едно от главните преживявания на човека в земния му живот, първото, което трябва дълбоко да го докосне и да го порази при встъпването му в този свят, при запознаването му с него – това е силното и ярко усещане за най-грандиозното и най-красивото чудо, с което тук (на земята) той се сблъсква - чувството за една велика и многозначителна тайна, в която той встъпва едновременно с идването си на този свят. Може да се каже, че това удивление и възхищение при съзерцаване на видимите твари е първата степен по пътя към познанието на Бога – Творец. Затова, съвсем логично е този свят да бъде наречен отворена свещена книга, написана от Самия Бог, дадена още на първия Адам, книга, съдържаща в себе си словата на Духа, подобно на Божественото Писание. В тази книга Бог е описан неописано (не с думи, а чрез делата на творението), възпят е с гръмките песнопения на Духа, изящни, свещенни, поразяващи слуха на душата. „Защото вечната Му сила и Божеството” /Рим. 1:20/, невидимото с плътските очи, се вижда когато то се разглежда в Неговото творение – във видимата природа. В своите „Беседи върху Шестоднев” св. Василий Велики призовава: „Да прославим най-добрия Художник, премъдро и изкусно сътворил света, като от красотата на видимото познаем Този, Който превъзхожда всяка красота. От величието на тези чувствени (достъпни за сетивно възприемане) и ограничени тела, да направим заключение за Безкрайния, Превишаващия всяко величие, Този, Който превъзхожда всяко разбиране поради неизмеримостта на Своите сили.”

   Някои хора, без да са чели Свещеното Писание и без да са слушали от някого за Истинния Бог – Творецът на вселената, само от съзерцаване на стройния порядък и дивната красота на небето и земята, стигали до ясното и твърдо познание на Единия Бог. Така се обърнала към истинната вяра св. мъченица Варвара. Но всичко това е само началната степен на пътя към познание на Непостижимия Бог. Оказва се, че цялата тази обширна и толкова красива книга на природата, изпълнена с неизброимо множество ярки и впечатляващи илюстрации, представлява само едва приблизителна и неясна сянка на това величие, което действително трябва да се разкрие пред душата (на човека). А цялото това блестящо великолепие, което виждаме тук, в този свят, представлява само слаб отблясък на славния и ослепителен Ден, който ще се разкрие след края на този свят, в началото на вечността.

   Но както на земята има толкова много неща достойни за възхищение, удивление, радост и възторг, така също има и много неща достойни за скърби, печал, ужас и плач. Както прекрасното в този живот понякога ни дава възможност да изпитваме най-утешителните усещания за радост и щастие, така, още по-често се срещаме със злото, от което се налага да изпиваме чашата, пълна с непоносима скръб и парализиращо отчаяние. Но такъв е този живот – той е образ на идващата вечност, в която ще се разкрие в пълна мяра както вечното блаженство, така и вечната мъка, рая и ада, вечното пребиваване в радостта при Небесния Отец, както и вечното отдалечаване в мрака, в забравата, в пълната безизходност. Затова земния ни живот е един вид пребиваване в едно предверие – което е както на рая, така и на ада. Затова всичко, което ни заобикаля, постоянно ни говори както за едното, така и за другото – за доброто и за злото, за хубавото и за пагубното. Ярко, живо, без да се скъпи на краски и образи, земната книга ни учи как да намерим вратата на спасението, как да преживеем този си живот целесъобразно, към какво да се насочваме, за да намерим доброто; какво е полезно да развиваме в себе си и какво трябва да изкореняваме. Наистина, всичко в този свят е наука за човека, цялото това видимо творение, цялата тази пространна картина, която се разкрива пред погледа на нашия ум е изтъкана за наше вразумление, отрезвяване, за наше спасение. Всяка тревичка, цветче, всеки ручей и всяко насекомо - това са все слова, които ни учат и ни призовават да познаем Великия Творец на света и Подател на живота – да познаем Бога …

   Така е и със света на животните - друга една книга, която изобразява ярко, дори гротескно, нашите нрави - показва колко отвратителни са едни, и колко прекрасни са други. Понякога животните сякаш ни дразнят с това, че ни представят нашите страсти и уродливост, когато живеем бездуховно. Често човек не забелязва в себе си някаква страст, или ако я забелязва – не се гнуси от нея, докато не види у някое животно отчетливия силует на същите низки плътски наклонности. Тогава отведнъж срам и омерзение изпълват душата, човек започва да се отвращава от своята слабост и бърза да се поправи. Неслучайно и нашият Господ Иисус Христос често изобличавал лошите човешки черти, напомняйки им гнусните нрави на някои животни - коварството на змията, жестокостта на хиената, нечистоплътността на свинята и ненаситността на псето. Учил и на добрите нрави, като давал за пример кротостта на агнето, или простотата на гълъба, мъдростта на змията и безгрижието и покорността на Божията воля на птиците. Така, от всички страни сме заобиколени от нагледни способи за придобиване на душеспасителни навици и разположения. Целият видим свят на своя приказен език (настойчиво) ни наставлява по пътя на добродетелите, водещ в царството Божие. Думите от книга Битие: „И изгони (Бог) Адама, и постави на изток при Едемската градина Херувим ...” /Бит. 3:24/ много от отците обясняват така: вселяването (заселването) срещу рая, означава такова устройство на земната природа, на целия видим човешки свят, че като съзерцава непрестанно неговата дивна красота, като вижда как всичко е премъдро и прекрасно създадено, вкусвайки неговата сладост и утешение, човек винаги да си спомня за загубения рай, да чувства, че всичко прекрасно в този свят не може да насити душата му, а само разпалва някаква особено дълбока вътрешна жажда, някаква „носталгия” по далечното и въжделено, загубено отечество.”(вж. Слово за човека на свт. Игнатий Брянчанинов)

   Много по-ясно науката за спасението, за познанието на Бога, се разкрива в Свещеното писание на Ветхия завет. Там тайните на Небето се проясняват за човешкия разум чрез дивните съдби на богоизбрания Израилски народ, чрез страшните пророчества на праотците, чрез образите на сложното, дълбоко символично ветхозаветно богослужение. Но всичко това е все още сянка на великите бъдещи блага.

   И ето – разтваря се още по-висшата, по-блажена и по-страшна Книга – светото Евангелие. Тя вече ни разкрива Бога, по същество Единен и Триипостасен, … открива ни и ни благовести за Изкупителя, привежда човека не само към поклонение на Истинния Бог, но и към богоусиновление и единение с Бога. Колко удивително, възвишено и досега напълно незнайно се разкрива Той пред човечеството с тази Книга. Чрез Нея видимият свят потъмнял и загубил всякаква привлекателност за тези, които с цялата си душа приели това ново Откровение. Едва сега става възможно с очите на вярата, ясно и дълбоко, да разгледаме Божия Промисъл за човека, за света и за всички твари, Неговата отеческа любов, Неговата безконечна благост и височайша Премъдрост, намерила непостижимите и неизмерими по своето величие и благост способи за спасението на човека. Само сега, и именно в Христовата Църква, можем духовно да предвкусваме тези блаженства, това щастие и радост, които постепенно се разкриват в своето пълно изобилие пред човека. В началото, когато встъпваме в християнството и започваме да вникваме с ум и сърце в този нов живот, ние много по-повърхностно и безчувствено усещаме това духовно съкровище, което започва да се разкрива пред нас. Но тези, които са се очистили от страстите и умъртвили множеството си привързаности към суетния свят, които ревностно са се задълбочавали в познанието на божественото – те повече не искали дори да гледат на този веществен свят. Такива се светите Божии угодници, някои от които се стараели да не гледат не само дърветата, но и небето, някои от тях прекарвали дълги години затворени в една килия, без да поглеждат дори през прозореца. И всичко това - да не омрачат духовните си впечатления със земни. Те живеели на земята, единствено като подготовка за вечността; всичко от този свят считали чуждо за себе си. Само за едно се скъпели в този живот – времето за покаяние, за очистване на душевните одежди, затова с благоговеен трепет се подготвяли за срещата си с Идващия небесен Цар. Някои от тези блажени човеци още в земните си дни били въздигани от Божия Дух до „трето небе”, където слушали неизказани слова, които човек не може да предаде. /вж. 2 Кор. 12:2 - 4/ За други се откривало Царството небесно, дошло в сила, те го виждали като ослепителна светлина, като слънчево сияние, и така се устрашавали, че падали по лице … Великите праведници, след като очиствали душите си от страстите, с молитва и плач умивали всяка сквернота в тях, и така ставали способни да виждат Божествената Светлина … Един праведен старец споделя: „От детство обичах света и неговата красота. Обичах горите и градините, обичах полята и целия Божий свят, създаден толкова красив. Обичах да гледам как в сините висини се носят светлите облаци. Но след като познах моя Господ, и Той плени душата ми, всичко в мен се измени. Вече не искам да гледам този свят, а душата ми непрестанно се стреми към другия (невидимия) свят, където живее Господ. Подобно на птица в клетка, така и душата ми се измъчва на тази земя.”

   Може ли нашият ум да вмести всичко, което Бог върши по отношение на човека? Бог, Който сътворил целия този свят, небето и звездите (космоса), както и още по-пространния и по-прекрасен невидим духовен свят; Творецът на всички твари, Невместимия Безкраен Бог - Той (Самият) се въплъти заради нас, като се облече в човешка плът. Живя сред хората, труди се, страда, гладува като другите хора, дори претърпя ужасни смъртни мъки от Своите твари, умря и слезе в ада, както всички човешки души. Но като Бог, Той разруши властта на смъртта и ада, възкръсна и съвъзкреси и нас, възнесе се с плът на небето, като основа на земята Своята свята Църква – този надежден кораб на спасението, който сега плува по вълните на бушуващото житейско море, събира всички вярващи и жадуващи за спасение, и ги носи към царството на блаженствата. Всеки ден в Църквата се извършват велики Тайнства, в които се разкрива такова изобилие на тайнствено, чудесно, удивително и непостижимо преобразяване, че дори цялата, сътворена от Бога вселена, не превъзхожда със своята чудесност това, което тайнствено се извършва в Божиите храмове. Ставали са, и продължават да стават в Божия свят предивни събития, които не могат да бъдат изброени …

   Християнският храм – иконите, и всичко в него, са така устроени, че символически да отразяват, да напомнят и изобразяват премъдрото и преславно Божие домостроителство. Затова в православния храм всичко е като една величествена музика, като една стройна, мелодична и многогласна песен, която се пее от всички в него. В него пее както всяка християнска душа, така и иконите със своите цветове, стените – с фреските си, особеностите на строителните линии и форми. Архитектурата на целия храм е дълбоко символична. Тук всичко е подчинено на ритъм, на порядък и строга последователност. Във всичко има свое правило – канон, мяра, чин. Във всичко има послушание и строга йерархия, съгласуваност, устременост към Небето, смирение и красота. Православният храм олицетворява една друга действителност – това небесно бъдеще, когато цялата вселена ще стане един Божий храм, в който ще влязат всички хора, ангелите, както и низшата твар.

   Точно тук се открива истинския и славен смисъл на човешкия живот, неговата целенасоченост – да се настрои духовно и да се влее в този божествен порядък, да влезе в Божия храм, който в бъдещето трябва да обхване целия космос. Да стане съзвучен с всичко, което в него се възхвалява, пее се и се славослови; със съдействието на Божията благодат да се възроди за този строен живот, като отхвърли своята поробеност от хаоса и безпорядъка. Цар Давид възпява тази блажена участ: „Едно само молих от Господа, само това искам: да пребъдвам в дома Господен през всички дни на живота си, да гледам Господнята красота и да посещавам Неговия (свети) храм.”/Пс. 26:4/ Целият Псалтир е изпълнен с удивление и ликуване от съзерцаване на преславните Божии дела. Затова Църквата толкова обича да ги пее, като след няколко псалома възклицава: „Алилуиа, алилуиа, алилуиа, слава Тебе Боже!”

   ... Но виждат ли всичко това днешните християни? Ако те виждат всичко това, размислят за него, и живеят с него – колко щастливи, радостни и ликуващи трябва да са те! Колко весело трябва да пеят и прославят своя Творец, като непрестанно се ободряват и подвизават да Му бъдат угодни, подобно на мъдрите девици от евангелската притча. Колко би трябвало да ги подтиска този суетен земен живот, и с какво нетърпение би трябвало да очакват настъпването на бъдещия век!

   За голямо съжаление, почти нищо подобно, сред нас, днешните християни не се наблюдава. Ние често сме унили и мрачни, печално въздишаме като от някакво тежко робство от игото и бремето на Христа. Имаме изморен, измъчен вид, трудно ни е да живеем по християнски … Откъде е това?

   Може би затова, че както никога досега около нас бурно се пени, мята се, и безумно се бунтува като в агония неспокойното море на безчислено нарасналите греховни съблазни. Сега те са особено нагли, кресливи, разкрасени, и по най-безсрамен начин се вмъкват право в душата, гъделичкат я и я измъчват, насила я влачат към упояване с отровните сласти. Сякаш вече целият свят окончателно си е загубил ума. Всичко и всички в него жадуват и търсят само безсмисленото, абсурдното, извратеното, духовната разруха и опустошение. Изглежда цялата енергия на днешния свят, която той нарича духовна и прогресивна, всички съвременни изкуства и гръмки човешки деяния се изхранват от същите разрушителни сили, които като от разпадащ се атом се освобождават от разложението на малкото недоунищожени дълбоки и важни взаимовръзки на човешката душа и дух. Когато и те бъдат загубени, човек пропада по-ниско и от животните, става по-гнусен от самите демони. Днес, духът на този свят, а зад неговия гръб дявола, търси какво все още е останало в човека неразложено, за да го разложи, да го оскверни и унизи. От всичко, което все още се намира в човека, се старае да създаде нови форми на греха, да развие нови оттенъци на страстите, да заложи нови мрежи и още по-дълбоко да подчини човека на плътското скотоподобно робство. Ние вече сме се родили в това робство, защото от ранно детство, както майка с млякото си, така и този свят е хранил душите ни със своите греховни сокове, насаждал е в душите ни вкус към всичко греховно. Затова съблазните на света толкова много ни харесват, толкова много ни увличат и веселят болното ни сърце. У нас е развита някаква духовна токсикомания, ние страстно обичаме и желаем това, което (духовно) ни убива …

    Превод от: Архимандрит Лазарь, ДУШЕ, ОТЯГОЩЕННОЙ ДУХОМ УНЬІНИЯ, М. 2000 г., стр. 5 - 15