Духовна беседа №385

ДУХОВНА БЕСЕДА

КЪМ ДУШАТА, УГНЕТЯВАНА ОТ ДУХА НА УНИНИЕТО 

архимандрит Лазар (Абашидзе)

         У много от светите отци се срещат мисли за нуждата душата да се укрепва с размисли за християнските надежди и обещания, както за този, така и за бъдещия живот. Това е важно и действено средство за пробуждане на ревността. Преп. Иоан Касиян пише: „Желанията за придобивки в този живот не могат да бъдат подтиснати или отхвърлени, ако вместо тях не бъдат възприети други (спасителни) желания и цели. Затова, ако искаме да изтребим плътските въжделения от сърцата си, вместо тях, без отлагане трябва да насадим духовни желания, така че нашият дух винаги да се стреми към тях, и така да няма нито желание, нито време да обръща внимание на прелестите на преходните земни радости.”  Св. Исаак Сирин поучава: „За отвръщане на душата от разположенията към непотребство, които се намират в нея, както и за отстраняване от надигащите се в плътта тревожни спомени, предизвикващи метежен пламък, нищо не е толкова ефективно както потапянето ни в любовта за изучаване на Божественото писание и постигане дълбините на Неговия смисъл. Когато помислите се потапят в насладата от постигане на съкровената премъдрост на словата (на Писанието), тогава човек, в каквато степен извлича изяснение, в такава степен оставя зад себе си света, забравя за това което е в света, и изглажда в душата си всички спомени, всички действени образи на материалния свят, а нерядко унищожава самата потребност от обичайните помисли, посещаващи човешката природа. Самата душа пребивава във възторг от новите представи, които среща в морето от тайни на Божественото писание.

         И отново – дори ако ума се движи по повърхността на написаното в Писанието, и мисълта не може да проникне до тяхната дълбина и да разбере всички съкровища които се крият там, тогава, дори само това, че умът е устремен към разбиране на Писанието може да се окаже достатъчно да остане единствено с размислите за досточудното, което намира там. Така може здраво да овладее своите помисли и да им попречи … да се устремяват към телесното (плътското) естество.” Един от по-новите подвижници пише: „Душата не може да има мир в себе си, ако тя ден и нощ не се поучава в Божия закон, защото този Закон е написан от Божия Дух, а Божият Дух от Писанието преминава в душата. В това душата чувства услаждане и приятност, и вече няма желание да обича земното.”

         Според свт. Теофан Затворник: „Трябва да приемем, че както всеки човек има свое лично настроение, то и за всекиго трябва да има и изключително (конкретно) за него (особено) подходящи добри помисли, които точно върху него имат поразително и съживяващо действие. Това може да бъде дори само една господстваща мисъл в ума му … Един бива силно поразен от Божията благост, друг от строгостта на Неговото правосъдие, трети – от висотата и превъзходствата на добродетелите, или пък – от низостта на порока. Някои се поразяват от неща, които за останалите не изглеждат толкова важни … Стреми се да подбираш всякакви подобни представи, които възбуждат волята, като най-много задържаш това, което от пръв път като стрела преминава през сърцето ти. Това е лично и дълбоко твое (за тебе изпратено като най-подходящо) – развивай го в себе си с цялата му живост, то ще ти съдейства да вървиш по пътя на спасението”

         Обещаните блага, които ни разкри Христос Бог, благата обещани на вярващите в Него и следващи след Него, са толкова велики, че със своята привлекателност превъзхождат всички съблазни – необходимо е само да ги съживяваме в нашата памет.Но ние обикновено твърде много сме увлечени от начина на живот на заобикалящите ни езичници. Живеем почти същия живот като тях, като се различаваме само по някои възгледи и разсъждения, само по някои от постъпките си, както и изпълнението на някои религиозни обряди – но не и с цялостния си живот, своите действия и сърдечни нагласи, със своята (различна от тяхната) целенасоченост. Ние имаме същите интереси, същите възгледи за светските ценности, същия маниер на общуване с околните, същия маниер на труд, същите способи за отдих от труда, същите развлечения. Независимо че нашите взаимоотношения, интереси, вкусове, маниери, тон на разговаряне и жестове, дори походката и външността, без да говорим дори за отношението ни към политиката, светската култура и нейните ценности – всичко това трябва да е различно. Нека само помислим - колко различни са нашите понятия за предназначението на човешкия живот и неговите цели!

         За езичниците земния живот е всичко което имат, повече от това те и не очакват. Те са уверени, че смъртта прекратява всичко, че само наслаждението в този кратък живот представлява цел за човешкото съществуване. Ето, казват те, дадено ни е само едно лято да попеем и поиграем тук, след това „сбогом на всичко”. Що за срок е това време на земния ни живот? Веднага след детството усещаш как набираш сили, политаш за кратко време, и незебелязано идва твоята есен. Като един ден цъфти младостта в цялата си красота, и веднага следва повяхването. Явяват се болести, безсилие, изчезва всяка красота и свежест на лицето, то се покрива с бръчки, идва и старостта, която за много от невярващите е по-ужасна от самата смърт, като едно начало на адските мъки и страдания. Идва самотата, отхвърлянето, а понякога и нищета, и глад … Така, преди земната си кончина, човек често бива изхвърлен встрани от пътя на живота. Удивително, как при такъв възглед за живота си (а нали някои мислят, че човек и произхода си дължи на хаоса и случайността, и се намира близо до маймуните и другите животни), как такива хора не са си загубили ума и не са започнали взаимно да се изяждат? Как при такива понятия за безсмислието на живота си още живеят, работят, нещо строят, на нещо се радват, на нещо се надяват, и въобще – все още имат човешки вид!

         Но ние като християни знаем, че главното в човека не е тялото, а душата, знаем че тя е безсмъртна. Тялото е само обвивка на душата, а целият ни временен живот на земята е само подготовка за вечността. Знаем, че душата в момента на смъртта не изчезва, а само напуска тялото, което макар да умира и да се разлага, но в свое време, по зова на ангелската тръба преди началото на Страшния съд, ще възкръсне. Отново ще се събере в своята цялост, но вече обновено, и ще се съедини с душата, и така отново ще се създаде целия човек – тяло и душа, но вече безсмъртен. Така и ще пребъде в блаженството на вечността, ако с живота си на земята умилостиви Бога. Ако в този си живот се отдалечи от Бога и не се покае, вечно ще се измъчва в бездната на ада.Знаем също, че който придобие блажената радост на вечността, той вечно ще се наслаждава на такова щастие и духовна радост, за каквито ние тук не смеем, а и не е по нашите възможности дори да помислим. За това е казаното от апостола: „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил, за ония които Го обичат.” /1 Кор. 2:9/ И това блаженство не само няма да намалява, но ще расте във вечността. За тези, които се наслаждават от тези блага радостта никога няма да оскъднее, тъй като цялото това блаженство ще се ражда от богопознанието, богосъзерцанието и богообщението – защото Сам Бог е висшата Благост и Източник на всяко истинско добро и чиста радост. И както Той е безкраен, така и приобщаването към Неговата благост и вкусването на нейната сладост няма да има предел …

         Ако ние наистина вярваме във всичко това и го изповядваме в сърцата си, възможно ли е животът ни да бъде подобен на живота на невярващите, да имаме с тях еднакви интереси, еднакви вкусове и настроения? Това не означава, че трябва да гледаме на всички нецърковни хора отвисоко, или като фарисеите, да ги презираме и да се боим да се допираме до невярващите. Но в духовно отношение - трябва да се боим и да се опасяваме от близко съприкосновение с техните емоции, разсъждения, вкусове, интереси, културни търсения, и други подобни болничави проявления на техния душевен живот и дейност. Длъжни сме да обичаме, да съжаляваме и да почитаме тези заблуждаващи се езичници, длъжни сме да им желаем доброто и ако е възможно да ги привлечем към христински живот. Но трябва да бъдем много внимателни, да не би те да ни завлекат в тинята на своя живот.

         И така, ако по-често си припомняме всичко онова, което ни очаква в близко бъдеще – в часа на смъртта и на Страшния съд, а след това и във вечността, ако трезво размисляме за суетността (празнотата) и безсмислието на човешките дела на земята, които се извършват в безбожния свят, тогава ще можем да се освободим от тази вредна привързаност и дружба с този свят, от симпатии към неговите греховни увеселения. Ще охладнеем за неговата лъжлива красота и доброта, и ще се разпалим според силите си, от ревността и любовта към всичко, което е от Бога. Ще се въодушевим за трудове и подвизи, за да можем да станем причастници на истинските блага и вечния живот …

         Свт. Игнатий Брянчанинов пише: „Светото Евангелие, повтаряно и разкривано в Писанията на апостолите, като поучава за крайната цел на човешкия живот, на първи план поставя вечния живот. Според евангелското учение, човешкият живот не прекъсва изцяло тук, на земята, гроба и ковчега не са неговия край. Земният живот е само първи стадий на живота въобще, който продължава и след гроба навеки, при което съзнанието, личността на всеки човек, остават неприкосновени. И точно там, след гроба, се намира крайната цел на човешкия живот, и там тя бива изцяло постигната. Каква е тази цел? – Това е преискреното и най-тясно общение и единение с живия и личен Бог, Същество – безкрайно, премъдро и благо, Бог на истината и любовта. Но дали това учение не е твърде отвлечено и твърде високо? – Да, това учение е действително възвишено, то едва ли е по силите дори на философския ум, но в същото време, когато философския ум се затруднява да го изясни и възприеме, това учение е просто, и неговата правда непосредствено се разкрива и става напълно разбираема на най-простите и смирени души, които с радост я приемат.Същността е в това, че евангелското учение за крайната цел на човешкия живот отговаря на най-дълбоките търсежи и потребности на човешкия дух. Затова той може да намери в него пълно удовлетворение, а заедно с това – отрада и покой. Св. Василий Велики пише: „Ти, който си благоустроен съсъд, получил битие от Бога, прославяй своя Създател! Защото само за това си и създаден, за да бъдеш достойно оръдие на Божията слава. И целият този свят за теб е като жива книга, която проповядва Божията слава, и възвестява на тебе, който имаш разум, за съкровеното и невидимо Божие величие – за да познаеш Бога на истината.” Св. Григорий Богослов пише: „Било необходимо поклонението на Бог да не остане ограничено единствено с поклонението на горните (ангелските сили), но да има покланящи се и от долното (вещественото творение) – така всичко да се изпълни с Божията слава (защото всичко е Божие). За това е създаден човека, почетен да бъде сътворен от Божиите ръце и да носи Божия образ.” Св. Иоан Златоуст разсъждава: „Бог ни е дал зрение, уста и слух, за да Му служим с всички наши членове. Да говорим и вършим това, което Му е угодно, да Го възпяваме непрестанно и да Му възнасяме нашите благодарения. Бог не ни е въвел в този живот и ни е вдъхнал душа, за да се ползваме единствено от настоящето, а да вършим всичко заради бъдещия живот. Единствено безсловесните са създадени само за земния си живот.”

            Превод от: Архимандрит Лазарь, ДУШЕ, ОТЯГОЩЕННОЙ ДУХОМ УНЬІНИЯ, М. 2000 г., стр. 20 - 32