Духовна беседа №422

ДУХОВНА БЕСЕДА

Свщмчк  А Р С Е Н И Й  /Жадановски/

/1874 г. – 1937 г./

ДУХОВЕН  ДНЕВНИК

Какви са признаците на истинската любов? Преди всичко тя се простира до саможертвеност. „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен.” /Ин. 3:16/ „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели.” /Ин. 15:13/ Добрите християни точно такава любов се стараят да изграждат в сърцата си. В това отношение любовта на първите християни била поразителна. Свещеномъченик Киприан Картагенски /+258 г./ свидетелства, че когато в Александрия се появила чума, и жителите от страх бягали от мъртъвците, единствено християните се грижели за болните и погребвали починалите. С такава саможертвеност удивлявали езичниците, които неволно започнали да прославят християнския Бог. Винаги ли се приема саможертвата, ако някой в името на ближния и заради ближния, се лишава от своя живот? - Да, ако някой е застрашен от смърт и ти жертваш своя живот, като например - спасяваш потъващия удавник, влизаш в огъня да спасиш горящия – всичко това е проява на висока християнска любов, простираща се до саможертва. Но, ако един влюбен се лиши от живота си поради несполука, затова, че бракът се оказва невъзможен, това не е никаква саможертва, а обикновено самоубийство …

Друг признак на истинската любов е, че тя е вечна и никога не престава. Веднъж обикнал света, Господ не престава да го обича. Човекът паднал, и изглежда (естествено) той просто да бъде унищожен, но Господ изпраща за спасение на човешкия род Своя Единороден Син. Благочестивите християни възгряват в сърцата си същата непрестанна любов.

Трети признак на истинската, небесната любов е, че тя напълно изключва отсъствието на любов към когото и да било, т.е. не може някого да обичаш, а друг – не. Който има святата любов, той целият е преизпълнен с нея. Аз мога да скърбя и да съжалявам, че някой е изпълнен със страсти, привързан е към злото, постъпва лошо – но аз не мога да не обичам човека като Божие създание, и съм длъжен при всеки повод да  проявявам любовта си към него.

Четвърти признак на истинската любов е, че тя едновременно е насочена както към Бога, така и към ближния. Поради тази връзка, който обича Бога, той непременно обича и ближния, и обратно – който обича ближния, той непременно обича и Бога, както за това говори св. ап. и еванг. Иоан Богослов.

Виждаме в живота как мнозина са изоставили вярата, забравили са за Бога, а това е сигурен признак, че у тях е оскъдняла любовта към ближните. Наистина, съвременните невярващи често разискват за равните права на всички хора, борят се за бедните, с една дума – дават вид, че обичат братята си (ближните). На това не бива да се вярва! Такива хора обичат само на думи, но не и на дело. Обикновено те увличат ближните към нещастия, загуби, скърби, смутове, разстройване на семейния и обществения живот … Вътрешните (присъщи) свойства на истинската любов са, че тя е свята, спокойна, мирна, безметежна, смирена, по думите на св. ап. Павел: „любовта е дълготърпелива, пълна с благост, не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли” /1 Кор. 13:4-5/. Като такава, тя се възбужда у нас от Светия Дух, докато низката, естествена любов произлиза от плътски движения и ни носи само страдание.

Преп. Симеон Нови Богослов по следния начин говори за нетлението и чудотворната сила на мощите на светиите: „Душата, която се е сподобила да стане причастна на Божествената благодат, бидейки сама осветена, по естеството на своето освещение (като следствие на него) тя освещава и цялото тяло. Защото, бидейки съединена с тялото, тя се намира във всички негови членове, поради което и благодатта на Светия Дух изпълва както душата, така и тялото в което живее осветената душа. Впрочем, докато душата се намира в тялото, Всесветият Дух не проявява в това тяло цялата Своя слава, тъй като все още предстои душата до края на земния живот да продължи да проявява своето добро произволение, т.е. предстои тя да опази благодатта на Светия Дух. Но когато настъпи краят и душата се отдели от тялото, тъй като вече е завършил нейният подвиг (подобно на състезанията при конските надбягвания), тогава душата, удържала победа, излиза от тялото с венеца на нетлението, като успешно извършила своя подвиг - тогава благодатта на Светия Дух проявява своята освещаваща сила и в тялото на тази душа, поради което голите кости, както и целите, запазени мощи на светиите, излъчват изцеления и лекуват всякакви болести. Когато смъртта отдели душата от тялото, тогава тя сама, без участието на своето тяло започва да пребивава (изцяло) с Божеството, т.е. с Божествената благодат. Тялото остава само, без душата, но също (свързано) с Божеството, като проявява по отношение на хората божествената сила в различни чудеса, вече не чрез душата, а направо от Бога.” /Преп. Симеон Нови Богослов, Слово 4-то/

Простотата и смирението са необходимите условия, които ни правят способни за възприемане на вярата. Нашият Спасител и Господ се моли с думите: „Прославям Те, Отче, Господи на небето и земята, задето си укрил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци” /Мат. 11:25/ Като губим простотата и смирението, с това притъпяваме в себе си усета за вярата. Защо сега в нашето общество, особено сред интелигенцията, сред различните учени и учители, има толкова невярващи? – Защото те са загубили простотата и смирението. Погледнете колко научна гордост и самонадеяност има у тях …

Не само хората, предаващи се на пороците и страстите се намират в мрежите на врага, като се явяват съучастници и помагачи на врага на нашето спасение, но също и тези, които си поставят задача да живеят благочестиво - те също не биват оставяни на спокойствие от същия този враг. Той се старае и тях за увлече в своите мрежи, но вече на почвата на тяхното благочестие – въвлича ги чрез така наречената прелест. Прелестта – това е извратено, неправилно вътрешно настроение на душата, което тя възприема като духовно извисено, но в действителност е фалшиво и измамно, имитация и показност (на праведност). Това е същото вътрешно състояние на човешкото сърце, за което св. ап. Павел казва, че може да има само образ (вид, външност) на благочестие, а (в действителност) да е лишено от неговата сила.

Поради своята немощна, греховна природа, всеки човек, повече или по-малко, бива подложен на някаква прелест. Например, преценяваш и си мислиш, че си казал или си направил нещо добро – а това може да е просто начало на прелестта. Размечтал си се за своите дарования и способности – отново прелест. Приел си похвала с особено услаждане – и това също е прелест. По отношение на нейния завършек светите отци различават два вида духовна прелест. Първият вид е когато човек започне да си въобразява, че вижда Господа, Божията Майка, Ангелите и духовете, като счита себе си достоен за такива видения. Вторият вид прелест е когато човек придобие превисоко самочувствие - че води висок духовен живот, че е необикновен постник, прозорливец, чудотворец, че е способен на големи подвизи, че е призван да учи и да ръководи другите. Този вид прелест се нарича – от самомнение, защото при него човек (безкритично и изцяло е изпълнен с това свое собствено) мнение за себе си.

         Всеки вид духовна прелест, независимо в какво се изразява, представлява пагубно състояние на нашия дух. То се основава на духовната гордост на човека, т.е. на същия този грях, чрез който падна (отпадна от Бога) първият ангел (Сатаната). Ето защо, същият той, Сатаната, толкова много се стреми да увлича в духовна гордост всички Божии раби. Духовната гордост - това е грях. Като се възгордял, Сатаната бил отдалечен от Господа и свален в преизподнята. Същото падение очаква и всички нас, ако бъдем въвлечени, което да не дава Бог, в духовната прелест. Жизненият опит и писанията на духовните отци указват за голямо множество такива примери. Обикновено тези, които биват въвлечени в прелест чрез духовни видения стигат до посрамване, а вторите, които високо възмечтават за себе си – до нравствено падение, а нерядко - до самоубийство.

         В една килия се молел монах, комуто започнало да се струва, че от иконите излиза ангел, който му говори: ако искаш да бъдеш безстрастен, с огъня от кандилото изгори очите си, за да не виждаш суетата на света. И измаменият монах започнал да изпълнява това,  като изгорил едното си око. Тогава гласът му заповядал да изгори и другото, при което той дошъл на себе си. В него се пробудила мисълта, че като грешен и немощен човек, дори и без очи, борбата с греха ще продължи, ако Господ не му помогне. Щом с такова смирение помислил за себе си, прелестта за собственото му съвършенство бързо се разсеяла, а заедно с това изчезнало и видението, при което той чул силен смях, идващ отдалеч и усетил необикновено зловоние.

         Твърде много са случаите на нравствено падение и самоубийства поради духовна прелест, когато човек е заживял с високо самочувствие. Така, в сектата на хлистите, които покрай изключително грубите извращения на вярата, отричат брачния живот и умъртвяват плътта, но поради явна бесовска прелест, стигат до тежки нравствени падения, до групов разврат. Една жена сподели с мен, че се намира в силна плътска борба, която започнала след нейното падение, преди което тя била религиозна, често посещавала храма, изповядвала се и се причастявала. Попитах я дали преди падението, когато е била религиозна, не е възмечтавала високо за себе си. Тя потвърди, че нощем, след като дълго се молела, започвала с наслада да си мисли колко е щастлива – моли се и няма грехове, докато в същата тази нощ много други се предават на разврат. Мисълта за нейната чистота я услаждала. Тогава й казах, че вероятната причина за нейното падение е духовната гордост, или както казваме – изпадане в прелест.

         В един манастир живеел схимонах, който се отличавал със строгия си начин на живот, за което бил уважаван от братята. Веднъж отишъл при игумена и му заявил, че бил възнесен в рая, където за съжаление, видял само себе си и никого от братята. Поради своята доверчивост, игуменът не обърнал внимание, че монахът е изпаднал в духовна прелест, повикал братята, предал им за неговото видение, и ги убеждавал да живеят по-добродетелно, за да не се лишат от рая. Не след дълго, намерили схимонаха, който се обесил в килията си. Обзетият от духовна прелест, бидейки лишен от Божията благодат, в определено време изпитва ужасно униние, мъка и отчаяние, които често го влекат към самоубийство, при което взема участие и врагът на човешкия род. Така, един изпаднал в прелест отшелник си въобразил, че за него е добре да разпъне себе си на кръст, по примера на Христа Спасителя. На друг било дадено (измамно) уверение, че над него могат да се изпълнят думите на Свещеното Писание: „ще заповяда на Ангелите Си за тебе … ще те понесат на ръце” /Пс. 90:11-12/. За да докаже правотата на религиозните си убеждения, той се хвърлил от висок прозорец и се самоубил.

         Изключително важно е, желаещите да изминат пътя на духовния живот (на спасението) да се пазят да не изпаднат в прелест. Много често прелестта започва съвсем незебележимо за теб самия. Да не дава Господ да започнеш да се възвеличаваш в себе си - че не си като останалите, а стоиш по-високо, че другите се удивляват на твоите подвизи, че можеш да влияеш на хората и други подобни. Ако се поддадеш на такива нагласи, това означава да отвориш вратата на прелестта, която след това ще започне бързо да се развива, така че скоро може да започнеш да си въобразяваш, че те окръжава сияние, че изгонваш бесове. Така ще въздигнеш себе си в особено достойнство, в посланик на Бога, духоносец, чудотворец и други подобни. За да избегнем духовната прелест, трябва винаги да помним, че само покайното чувство, смирението, съединено със страх Божий, може да изгради у нас здраво духовно настроение за наше спасение.

         Действително, не е лесно да се достигне такова настроение. Знаем как ни напада самомнението, когато пожелаем да се съкрушаваме и смиряваме. Нека ни напада, а ние въпреки това, усилено да търсим покаянието и смирението, да се молим, да привикнем да се самоукоряваме и да плачем, че нямаме истинско покаяние. Да помним, че само с много пот и трудове може да се достигне чувството на смирено самосъзнание. И докато не прекършим стената на гордостта и самомнението, няма да достигнем спасение. Така да възпитаваме сърцето си, че всички наши подвизи да ни изглеждат нищожни, необходими за изглаждане на нашата неимоверна душевна сквернота. Тогава няма да ги забелязваме и да се услаждаме от тях.

         Постарай се да заживееш с чувството, че всичко добро, което вършиш е не за да заслужиш венец от Господа, да застанеш на преден план пред Него, защото тогава може да си въобразиш, че вече достатъчно си се потрудил и заслужаваш награда. Мисли, че си длъжен да се трудиш, за да не огорчиш Господа (от любов към Него), твоя Благодетел, длъжен си да се трудиш за спасението на душата си. Ако придобием такава сърдечна нагласа, у нас се изработва силна чувствителност към собствените грехове, така че всяко греховно петънце ще ни изглежда вече тежко и дълбоко огорчаващо Господа прегрешение. А тъй като никога няма да бъдем в състояние да се избавим от тези греховни петънца – греховните помисли и чувства, то у нас от само себе си ще се развива и укрепва надеждата само на Господа, Който единствен може да очисти цялата ни сквернота. А себе ще чувстваме негодни, слаби и немощни раби.

Превод от: Епископ АРСЕНИЙ /Жадановский/, „ДУХОВНЬІЙ ДНЕВНИК”, Москва, 2008 г. стр. 115 – 129.