Духовна беседа №420

ДУХОВНА БЕСЕДА

Свщмчк.  А Р С Е Н И Й  /Жадановски/

/1874 г. – 1937 г./

ДУХОВЕН   ДНЕВНИК

            По време на изповед е недостатъчно просто да изреждаш греховете си, защото по този начин е възможно в съзнанието ти да се таи помисъл за тяхното оправдаване и извиняване – настина греховете са извършени от мен, но за това способстваха ред причини и обстоятелства. Това е нередно. Едновременно с изказване на греховете си, у тебе непременно трябва да има и дълбоко чувство на разкаяние, обвинение и самоосъждане. Преди изповедта се моли: „Не давай да се отклони сърцето ми към думи лукави за извиняване на грешни дела.” /Пс. 140:4/ Тогава от изповедта ще започнеш да получаваш душевно облекчение, но най-важното е, че твоята изповед ще бъде угодна  Богу.

         Не допускай да си мислиш, че твоите грехове са толкова тежки, че не си заслужва (че е безсмислено) да се каеш. Кой приема нашето покаяние, кой лекува нашите греховни рани? - Всемогъщият Бог. Забележи – Всемогъщият Бог, Всемогъщият Лекар! И като такъв, Той прави възможно прощението на всички най-тежки грехове. Покаянието – това е лечение, което ни се дава от Всемогъщият Лекар – нашият Бог.

         На изповед често казват: вече сме изповядвали греховете си, но продължава да ни безпокои мисълта, че те са твърде тежки, че няма да ни се простят, и затова изобщо не можем да ги предадем на забрава. Какво да се направи? Да бъдат ли отново повтаряни на изповед или не?  - На изповед казвай всичко, което те безпокои и което те измъчва, затова не се стеснявай за пореден път да кажеш и за своите предишни грехове. Това е хубаво, и свидетелства че постоянно ходиш с чувство за своето окаянство, като побеждаваш всякакъв срам от това, че откриваш своите греховни рани.

         Неизповядваните грехове са като наш дълг, който постоянно чувстваме и постоянно ни обременява. Затова, има ли нещо по-добро, ако изплатим дълга си - тогава и душата ще се успокои. Същото е и с греховете – тези наши духовни дългове. Изповядваш ги пред духовника, и на сърцето ти става леко.

         Ние, християните се нуждаем от честа изповед и свето Причащение. Божията благодат, която действа в светите Тайнства, осезателно води до това, християнинът да става по-чувствителен към своите грехове и немощи, по-трудно да пристъпва към греха, да укрепва във вярата. За такива християни вярата, Църквата, и всички нейни установления се превръщат в родни и близки на сърцето.

         Установено е, че до известна степен върху сънищата влияе състоянието на душата в момента на заспиването. Така, похотливото състояние на тялото произвежда блудни съновидения; раздразнителното и гневно настроение води до неспокоен и размирен сън. Като знаеш това, ако искаш съня ти да е мирен – когато си лягаш за сън, кай се, съкрушавай се духом, и се моли на Господа. Когато заспиш с молитва, ще привлечеш към себе си ангела-хранител, който ще те пази до твоето събуждане.

         Унинието се дължи на различни причини, и преди всичко на нашите телесни недъзи. В този случай трябва да го подтискаме с духовно съживяване и (събуждане на) духовни интереси. Словото Божие говори: „Духът е бодър, а плътта – немощна.” /Мат. 26:41/ Св. ап. Павел имал телесен недъг, за който пише: „даде ми се жило в плътта, да ме бие по лицето.” /2 Кор. 12:7/ Св. Иоан Златоуст под думите жило в плътта подразбира силно главоболие, от което вероятно страдал светият апостол. При това, същият апостол Павел свидетелства: „кога съм немощен, тогава съм силен.” /2 Кор. 12:10/ И това било резултат на неговото предано служение на Господа Иисуса Христа. Нашите телесни недъзи, и произтичащото от тях униние, могат да бъдат победени само с действието на укрепващата Божия благодат.

         Унинието може да се дължи и на оскъдняване на душевните сили, на загуба на вярата, на нравствени падения, на нашата греховност.  В тези случаи съветът може да бъде – с каквото си се излъгал, с това се и лекувай. Ако неверието и нравствените падения са те довели до униние – замени неверието с твърда вяра в Господа, а лошия си неизправен живот замени с благочестив. Обнови се нравствено, изправи се духом, възроди се духовно, покай се и приеми светите Христови Тайни – така ще премахнеш от себе си унинието. Към втория вид униние може да се отнесат и случаите, когато то произтича от скърби, несгоди и нещастия. В това също може да се види недостатъчна вяра в Господа и Неговия Промисъл, както и излишна привързаност към земните неща.

         Има и друг вид униние, което поразява хората, разстроени от плътските грехове. В случая то се дължи от една страна на някакво болезнено състояние, на телесна слабост, а от друга – на духовно малодушие и душевна пустота. Частично изцеление в този случай може да се получи от физическото укрепване на организма. Но този вид униние е особено упорит, като може да се превърне в постоянно настроение, по всяка вероятност защото причините, които го предизвикват водят до разстройство на цялата ни психична сфера, притъпяват паметта, отслабват волята. Ето защо, страдащите от този вид униние трябва да се молят много усърдно, за да могат да привлекат над себе си всеизцеляващата Божия благодат, която единствено е в състояние да извърши над тях чудото на възстановяване на душевните и физическите им сили.

         Унинието може да бъде и вид изпитание на пътя ни към Господа. В духовния живот такъв вид униние не е рядкост. В този случай, според обясненията на светите отци-подвижници, Божията благодат за известно време се скрива с възпитателна цел – за да приучи човека самостоятелно да укрепва духовните си сили, а заедно с това да го застави по-силно, по-пламенно да търси и да обича Господа, защото само с Него бива леко и отрадно на душата. Този род униние се побеждава с духовни усилия и занимания, с вътрешна борба. С унинието трябва да се борим, да го прогонваме от себе си, да не му се поддаваме, трябва да са молим, независимо от силата на принуждението към това, защото самото униние отхвърля всяко желание за молитва. Трябва да молим Сам Господ да отгони, да отдалечи от нас унинието „униние бесовское далече от мене отгнано быти сотвори Твоими ангели – далече прогони чрез Твоите ангели унинието, с което бесовете ме нападат. /4-та молитва преди сън/ Този вид униние се случва предимно с хора, неутвърдени в духовния живот. Но то поразява и тези, които са се прославили с духовния си опит, и това става – когато ги обхване дух на самомнение и духовна гордост. Унинието в случая се явява вече не изпитание, а по-скоро Божие наказание. Често такова униние завършва с тежки последици – с пълно отпадане от Господа, с отчаяние, а понякога и със самоубийство. Не може да не се види, че във всеки вид униние нашият лекар е единствено Господ – защото Той е нашето утешение, нашата отрада и успокоение.

         С тъгата и унинието трябва да се борим без отлагане, защото следващата степен след унинието е отчаянието, от което се стига до гибел. Тъгата и унинието, които понякога ни посещават са предвестници на тази тъга, която ще настъпи в последните времена на този свят. За нея говори Словото Божие: „тогава ще бъде голяма скръб, каквато не е била открай свят до сега, и няма да бъде.” /Мат. 24:21/ Затова, представи си какво ще бъде душевното състояние на хората в тези последни времена!

         Казват, че има невярващи, които в същото време са добри хора, както и обратно – порочни, които често биват вярващи. Това основателно ли е? – Преди всичко, „кой човек знае, какво има у човека, освен човешкия дух, който живее у него?” /2 Кор. 2:11/ Външно трудно може да се съди за човека – отвън може да изглежда добър, а отвътре да е изпълнен с гордост, тщеславие, блуд и всяка сквернота. А знаем също, че който е неверен в малкото, той нарушава (като цяло) Закона. Можем ли да знаем, дали невярващия човек, който в нашите очи е добър човек, няма невидими за нас нравствени недостатъци, които се явяват причина за духовно отпадане, каквото е неверието. Колкото до това, да бъдеш вярващ, или по-точно – да се правиш на такъв, и в същото време да не си с безупречна нравственост – това е обичайно явление. По думите на апостола „и бесовете вярват, и треперят.” /Иак. 2:19/ Известна ни е също и показната и лицемерна праведност на фарисеите. Ето какво все пак остава без съмнеение – безукорно нравствения човек не може да бъде невярващ. Както нравствения живот води към вярата, така и искрената вяра възпитава добра нравственост. Това е несъмнена истина.

         За достигане на съвършена чистота и любов към Бога не бива да имаш никакви привързаности, включително и т. нар. духовни привързаности, нито към човек, нито към вещи. Обичай всеки ближен със съвършена любов като самия себе си, но без пристрастия, т.е. не трябва да желаеш постоянно да виждаш или да бъдеш в присъствие на любимия човек, не бива да се измъчваш или да се услаждаш от мисли за него.

         Понякога помислите силно ни безпокоят, като ни причиняват особени страдания, неотлъчно се движат в главата, досаждат като мухи през лятото. Какво да правим в такива случаи, как да ги премахнем?  - Трябва да се приучим да отхвърляме помислите при самото им появяване, като в никакъв случай не следва да  влизаме в спор или да беседваме с тях. Помислите отслабват и се отстраняват също от Иисусовата молитва, както и от тяхното разкриване пред духовния наставник.

         С различните видове лоши помисли и натрапливости трябва да се борим спокойно и с търпение. Не бива да излизаме извън себе си, да се вълнуваме и да изпадаме в малодушие по време на вътрешна борба, защото това може да навреди на успеха ни в нея. А самото това вълнение откъде идва? – Не произлиза ли от нашето самомнение, че след като сме толкова добри (изправни), защо тази сквернота се явява в нас? Не, проникни се с разбирането, че ти си изпълнен с всяка немощ и нечистота, и цял живот ти предстои да я чистиш и да се поправяш.

         Как да гледаме на лечението? – Да се лекуваме може, но така че това да не бъде в ущърб на вярата в Господа, да не бъде пристрастие към лечението. Затова, когато боледуваш, установи в себе си такова сърдечно разположение – всичко е в Божии ръце, и смъртта ми, и живота ми. Но Ти, Господи си предоставил всичко в служба на човека, Ти си дал и лечебната наука и лекарите. Благослови, Господи, да се обърна към такъв лекар и го умъдри да ми помогне! Твърдо вярвам, че ако Ти, Господи не благословиш, то никакъв лекар няма да може да ми помогне.

         От дневника на о. Иоан Кронщадски може да се види колко е бил внимателен той към своето сърце. Той постоянно внимавал над себе си, следил за наплива на човешките помисли, чувства и желания, и незабавно давал отпор на всичко това. Не приемал нищо лошо, и не просто не го приемал, но постояннно се каел за своите слабости и недостатъци, съкрушавал се за своето несъвършенство. За такова съзнателно и постоянно изповядване Господ обвеселявал сърцето му. О. Иоан видимо се успокоявал духом, чувствал, че му се прощават всички прегрешения, за което по-нататък той благодарял на Господа.

Превод от: Епископ АРСЕНИЙ /Жадановский/, „ДУХОВНЬІЙ ДНЕВНИК”, Москва, 2008 г. стр. 101 – 117.