Духовна беседа №381

ДУХОВНА БЕСЕДА

Светител  Ф И Л А Р Е Т   М О С К О В С К И

1782 г. – 1867 г.  

НАЗИДАТЕЛНИ  РАЗМИСЛИ ВЪРХУ СТАРОЗАВЕТНИ  И  НОВОЗАВЕТНИ СЪБИТИЯ

            ИОВ. Иов се родил в страната Хус, между Идумея и Арабия, 1700 години преди Христа. Той бил праведник, който и децата си възпитавал в благочестие. За да изпита вярата му, Господ допуснал да бъде лишен от всичко което притежавал. Дори децата му загинали, затиснати под развалините на дома му. Всички тези нещастия се случили по едно и също време. Иов приел известието за тях с удивително търпение. „Господ даде, Господ и взе – казал праведникът, (както беше угодно Господу, тъй и стана) да бъде благословено името Господне!” /Иов 1:21/ Накрая, по Божие допущение, дяволът поразил и самият Иов с тежка болест – тялото му се покрило със струпеи от главата до нозете. Той седял на гноището (вън от града), и с чирепче чистел гнойта от раните си. Жена му не само не го утешавала, но още повече усилвала странията му с ропота и упреците си. Тя се надсмивала над вярата му, и го ругаела за търпението му. Но Иов отговарял: „Ти говориш като безумна. Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понясяме?” /Иов 2:10/ Така и приятелите му, които дошли да го посетят, не му донесли утешение, а изразили подозрение, че заради греховете си той заслужил и нещастията си. Накрая Бог се умилостивил над Своя верен раб, върнал му здравето, и му дал двойно повече от това което имал. Дал му и деца, повече от преди – имал седем сина и три дъщери. Той преживял още 140 години, и имал утешението да види потомство до четвърто поколение.

         НАЗИДАТЕЛНИ РАЗМИСЛИ. Бл. Августин пише: Не може да се отрича, че сред езическите народи имало верни (на Господа), които биха могли да бъдат причислени към истинските иудеи, към гражданите на небесния Иерусалим. Който отрича това, негово опровержение е примера на праведния Иов, този толкова свят и удивителен мъж, който не принадлежал към числото на израилтяните, а произхождал от идумейските народи, където се родил и умрял. Самото слово Божие толкова високо превъзнася този праведник, че като говори за неговото благочестие и правота, казва, че като него не е имало друг сред хората на земята. Въпреки че хронологията на еврейския народ не посочва времето, когато този праведник е живял, но като четем книгата, която носи неговото име, приета в числото на техните канонични книги, може да се заключи че той е живял във времето на третото поколение след Иаков. Без съмнение, Божественото провидение е устроило това, за да ни убеди с примера на този праведник, че и между езическите народи е могло да има светии, живеещи по Божия закон, угодили на Бога и принадлежащи на горния Иерусалим. Но заедно с това, трябва да вярваме, че с това се удостоили само тези, чрез които бил предвъзвестен Единствения Ходатай за човеците пред Бога – Богочовекът Иисус Христос.

         Бог въздигнал Иова да служи през всички времена като пример за търпение, както говори Свещеното писание в книга Товит. Господ го въздигнал сред чуждите на Стария Завет народи, като своеобразен залог за бъдещото присъединяване на езичниците към Църквата на Иисуса Христа. В лицето на Иов виждаме могъща и непоколебима добродетел, както сред най-бляскаво щастие, така и сред най-тежки бедствия. Праведникът, както в щастието, така и сред изпитанията на нещастията, които приема с непоколебима твърдост, представлява пример за хората от всички състояния. В своето щастие Иов ни учи да не се надяваме на богатството, чието притежание е толкова несигурно. Учи ни да не презираме  нито беден, нито странник, да отсъждаме (да преценяваме) без лицеприятие, непрестанно да се трудим за делото на нашето спасение. В нещастието си Иов е пример за покорност и търпение, когато трябва да понесем дори най-тежките страдания. Загубил имотите си, лишен от децата си, оскърбяван с упреците на тези, които най-много би трябвало да участват в неговата скръб – той дори с една дума не показва нетърпение. Поразен от най-ужасна болест, станал жертва на всички злини, каквито може да измисли злобата на дявола, и каквито изобщо биха могли да постигнат човека, той запазва съвършена преданост на волята на своя Творец. Благославя Неговата могъща десница, прославя Неговото величие и благоговее пред Неговите съдби (пред Неговия промисъл). Ако по време на мъката от него се откъсват все пак някакви жалби и думи като израз на силната скръб - той незабавно се смирява пред Бога и принася покаяние. Приятелите му искат да му докажат, че е грешник и лицемер, но неговото благочестие, неговото смирение и разбиране на Божиите пътища, както и самият Божий съд, стават негова защита срещу тези упреци. Като се обръща към Божия Промисъл, който в този свят се явява съдба както на добрите, така и на злите, той доказва че след края на временния живот има вечни мъки за нечестивите и вечна награда за праведниците. Доказва, че чрез Своята безпределна власт над всичко съществуващо, Бог може да изпрати кратковременни страдания в този свят по причини, непостижими за човешката мъдрост. Накрая, той доказва, че Всемогъщият Бог понякога изпраща на Своите раби бедствия, за да изпита тяхната добродетелност и да увеличи заслугите им.

         ИИСУС ИЗЦЕЛЯВА РАЗСЛАБЛЕНИЯ. Няколко дни след изцеленето на прокажения, Иисус отново идва в Капернаум. Щом чули, че Той се намира в един дом, където обикновено отсядал, събрали се много от хората в този град, така че къщата се препълнила, и достъпа до Богочовека бил невъзможен. Затова, четиримата, които носели на носилка един разслаблен, разкрили покрива и оттам го спуснали в къщата. Като видял вярата им, Иисус казал на разслабления: чедо, прощават ти се греховете. Книжниците, които присъствали там, размисляли в себе си – защо Той богохулства, нали само Бог може да прощава грехове? Като разбрал с духа Си техните помисли, Спасителят ги попитал – кое е по-лесно, да каже на разслабления – прощават ти се греховете, или да каже – стани, вземи си одъра и ходи. Но за да знаете, че Син човеческий има власт на земята да прощава грехове, казва: стани, вземи си одъра и върви! Той веднага станал, и пред очите на всички излязъл от къщата. Всички се изумили от станалото, прославили Бога, и казвали: никога не сме виждали да стават подобни неща.

         НАЗИДАТЕЛНИ РАЗМИСЛИ. Целият плод на въплъщението и смъртта на Иисуса Христа се състоят в това – Господ да прогони дявола от нашите души и мирно да царува в тях със Своята благодат. Станалото с разслабления, който лежал неподвижен на носилка, донесен при Божия Син за изцеление, ни дава двояко назидание. Преди всичко, това е пример как трябва да идваме при Иисуса Христа и да се обръщаме към Него, когато при нещастия, чрез своите грехове сме се отдалечили от Него. Никакви препятствия не бива да ни плашат, дори след като установим, че те ни очакват на всяка крачка по пътя към Господа. Измамите на света, прелестта на удоволствията, опасенията от съблазните, страхът от присъдите и срамът от насмешките – всичко това употребява врагът на нашето спасение за да ни възпре по пътя ни към Господа. Той усилва своите нападения според мярката на нашето желание да променим живота си. Но най-опасните неприятели се намират в нас самите. Това са избухванията на страстите, които трябва да укротяваме. Склонността към приятното, която трябва да изоставим, примамливите удоволствия, които трябва да променим. Връзките, които са ни скъпи, а трябва да ги прекъснем, както и вкоренените привички, които трябва да преодолеем и изоставим. Въображението още повече усилва тези трудности, и често само една мисъл за усилията, които трябва да употребим за всичко това ни спира още на първата крачка. Уви! Колко много този пагубен страх от борбата със самите нас е разпръсвал святите мисли и е унищожавал спасителните намерения! Колко обръщания към Господа, започнали щастливо (успешно), а понякога дори твърде продължително, нещастно се проваляли от едно изкушение, от някаква (недооценена) случайност, от лош пример, от човекоугодие. Ако бедният разслаблен беше започнал да унива и да отстъпва пред трудностите, да спре пред тях, ако беше се отчаял да достигне до Иисуса Христа, и беше изоставил своите усилия - тогава нещастникът цял живот щеше да си остане болен. И което е още по-печално – щеше да умре, обременен от тежестта на греховете си. Такава е участта на грешниците, удържани от леността да встъпят по пътя на покаянието, или загубили сили по този път, нямащи бодрост да продължат да вървят по този път, треперещи от мисълта за препятствията по него, или отстъпващи, когато те се появят. Без съмнение, ние не трябва да се надяваме на себе си, но можем ли да не се надяваме на Бога, Който ни е обещал Своята помощ? Трябва да умоляваме за тази помощ, с която непременно ще възтържествуваме. Но заедно с това, не трябва да забравяме, че тя ще бъде съразмерна с нашите реални усилия.

         Ако поради своята слабост сами не можем да вървим към Иисуса Христа, длъжни сме да молим приятели, които имат богоугоден живот, да ни заведат при Него. Или в краен случай, да не се противим на тяхната ревностна загриженост да ни отведат при Него. О, вие, чийто души са разслабени от множеството грехове, които нямате сили да отхвърлите тази тежест, и които изразявате само напразни и безполезни желания - поверете себе си на добродетелните водачи на вашите души. Те ще ви поведат, а ако е нужно, и ще ви понесат към Иисуса Христа. Тяхното знание ще ви просвети, тяхната опитност ще ви настави, а любовта им ще ви подкрепя. Те ще ви научат да вършите дори това, което вие считате за невъзможно. Техните молитви, които са приятни пред Бога, ще принесат при Него и вашите молитви. Те ще бъдат за вас и благодетелни посредници, които ще измолят за вас прощение, както и щастливи съдии на вашата съвест.

         Когато Иисус Христос видял такава вяра, вместо едно, Той извършил три чудеса. Преди всичко, Той простил греховете, за да ни научи, че всички човешки болести произлизат от греховете. Да ни научи, че най-голямата наша болест, от която най-вече и преди всичко трябва да молим да бъдем избавени - това е грехът. Второто чудо, макар и тайно, било поразително – Иисус проникнал в най-тайните мисли на фарисеите и изобличил тяхната упорита злоба. И ние не бива да забравяме, че нашият Върховен съдия вижда всички наши мисли и всичките ни подбудителни причини за нашите действия. Последното чудо било явно, и то потвърждавало първите две. Само един Бог може да прощава грехове, това съзнавали дори враговете на Спасителя, както и само един Бог може да чете в човешките сърца. И така, за да ги посрами, Иисус Христос явил видимия и неоспорим знак на Своето Божествено всемогъщество на тялото и душата – Той изцелил разслабления в един миг и с една дума! Сега, когато Иисус чрез устата на Своите служители (свещениците) ни преподава прощение на греховете, нашият живот доказва ли (полученото) изцеление и благодарност? Ставаме ли (от греховната си немощ) след (изцелението на прощението)? Изоставяме ли лошите си привички, безгрижието, нерадението, леността, духовното разслабление? Твърди ли сме в своите намерения? Не се ли подхвърляме на предишните болести, на предишните привързаности към тварното? Имаме ли мъжество да преодолеем, да се отдалечим и да унищожим всички причини, които ни водят към греха? Имаме ли благородството да тържествуваме над тях, и да въздигнем от това паметник на победата на нашия Освободител? Занимаваме ли се в уединение с богомислие и с молитва? Целият ни живот, всичките ни действия, прославят ли Господа и съдействат ли за нашето спасение?

            Превод от: „ИЗБРАННЬІЕ МЕСТА ИЗ СВЯЩЕННОЙ ИСТОРИИ СТАРОГО И НОВОГО ЗАВЕТА С НАЗИДАТЕЛЬНЬІМИ РАЗМИШЛЕНИЯМИ” СВТ. ФИЛАРЕТА МОСКОВСКОГО, САМАРА, 2010 г., стр. 60 – 63, 225 - 228.