ДУХОВНА БЕСЕДА
| 01.V.2016 / 18.ІV.2016 год. |
Издание на православния катедрален храм |
| ПАСХА, Възкресение Христово | “Успение на Пресвета Богородица” - София |
Светител Ф И Л А Р Е Т М О С К О В С К И
СЛОВО НА ПАСХА
/1827 г./
Христос воскресе!
Бог отново ни приведе (през времето) да видим този царствен ден (на Неговото възкресение), който е глава на празниците. Благословен е Бог, Който е положил времената и годините в своя власт! Действително, денят на Христовото Възкресение е цар на дните, защото както чрез благотворната власт на царя, неговите поданици получават безопасност, мир и достойнство, така и от благотворната сила на деня на Христовото Възкресение, всички останали дни приемат безопасност и мир. Защото без това (Възкресението), от страх пред смъртта, ние през целия си живот щяхме да бъдем подложени на робство /ср. Евр. 2:15/. Всички дни приемат достойнство от този ден, защото както денят на раждането и денят на смъртта ни, така и всички дни от живота ни, биха били достойни за проклятие, ако те нямаха благословението на деня на Христовото възкресение. Може би затова, в мига на Христовата смърт, угасна светлината на неблагословените дни, така че от Неговата смърт и възкресение, да възсияе новата светлина на благословените дни, която по чудесен начин освещава както всички бъдещи, така и всички отминали векове. Казвам и миналите векове, защото Авраам, толкова векове преди деня на Христовото възкресение се наслаждава не на дните, които виждаше (през живота си), а на този ден, който по вяра очакваше. Както Сам Иисус Христос казва на иудеите: „Авраам, вашият баща, би се зарадвал да види Моя ден, и видя, и се възрадва.” /Ин. 8:56/ Този въжделен ден той виждал най-вече, когато в продължение на три дни подготвял сърцето си да принесе в жертва сина си Исаак. И накрая, вече на самия жертвеник, когато издигнал ръката си с жертвения нож над лежащия върху дървата на всесъжението, по думите на апостола, той „го прие назад като предобраз на възкресението” /Евр. 11:19/ т.е. отново го получил жив, в предзнаменование на бъдещото Христово възкресение от мъртвите, тридневен, след видяното на кръста заколение и вътрешно всесъжение. А за да освещава денят на Христовото възкресение, и идващите след нас дни и векове, вижте каква светлина му дава за това незалязващата светлина, самото Слънце на правдата – Иисус Христос. Той казва на синовете на светлината, апостолите: „Аз пак ще ви видя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме.” /Ин. 16:22/ След като никой не може да отнеме тази радост, очевидно, че тя ще сияе през всички идващи дни и векове.
Може би християните, като синове на светлината са по-малки (в сравнение с апостолите)! О, (колко е радостно) ако този ден, който Авраам е бил радостен да види, и който донесе неотнимана от нищо радост на апостолите, с всяко свое ежегодно идване, би носил и за нас нова привързаност към духовния свят, ново утвърждаване в радостта на спасението!
На някои може да се стори, че аз (призовавам) прекалено много да се проси – твърде много желая и изисквам, така че светлината и радостта от Христовото възкресение винаги да възрастват в нас. Между това, тяхното начало винаги е едно и също, затова действа и по еднакъв начин. Дори наглед, действа върху нас не с цялата пълнота на силата си, както е действало върху апостолите, доколкото те самите са слушали обещанието за радостта, и сами са видяли Възкръсналия, съобразно с тези обещания. В тази връзка, изслушайте моето оправдание за това.
Вникнете в обещанието за радостта, дадено на апостолите, а в тяхно лице, и на всички нас: Аз пак ще ви видя, и ще се зарадва сърцето ви. По нашите понятия, би следвало да се каже: вие ще Ме видите, и сърцето ви ще се зарадва - защото ние се радваме когато видим този когото обичаме. А дали той ще ни види, това може да е без никакво значение за нас, защото когато не го видим, няма от какво сърцето ни да се зарадва. Въпреки това, Господ казва: Аз ще ви видя, и ще се зарадва сърцето ви, сякаш всичко зависи само от това, че Той ще види Своите ученици, без значение дали те ще Го видят или не. Какво иска да ни каже с това Божията Премъдрост? – Казва ни, че както светлината в този видим свят изхожда от слънцето, което е един вид око на този свят, така и светлината на душата и радостта на сърцето, изхождат от очите на Божия Син Иисус Христос, Който е Слънце за невидимия (духовен) свят. Казва ни, че както слънцето, когато изгрява и озарява земята, с това вече дава и благотворната светлина на земните същества, доколкото всяко от тях е способно да я възприеме. Така и Богочовекът Иисус, когато поглежда в душите и сърцата, особено след като Той в истинската пролет и новото утро на света, се въздигна от земята във вече приетата от Него и препрославена човешка (природа и) плът, която бидейки въздигната чрез страдания, придоби един вид особена прозрачност за живеещата в Него пълнота на Божеството, а раните на тази плът стават отворени врати за Божествената светлина – с такова Свое присъствие дарува благодатна светлина на душите и радост на сърцата, според мярката на тяхната духовна годност да ги приемат т.е. според мярката на вярата и любовта. Както наслаждението от слънчевата светлина не зависи от това, дали някой вижда над себе си слънчевия кръг или не, но както този, който не се напряга да го види, също се ползва от неговата светлина, включително и когато стои на сянка или когато слънцето е зад облак. Така и наслаждението от Христовата светлина и радостта в Господа, не са задължително обвързани дали някой гледа към Христа, Който може дори образно да се явява пред очите, но то (се дава) и на този, който от смирение не дръзва да вдигне очи към висотата на Неговата слава, както и на този, който стои под облака на вярата, и този, които се покои в сянката на надеждата – те също могат да се наслаждават на духовната светлина и на небесната радост, дори още по-безопасно отколкото виждащите необикновени явления, за които е нужно да имаш орлов поглед. Така че, няма особена разлика дали сме видели възкръсналия Господ с телесните си очи, или не. По-важно от всичко е Господ да ни види, и то не само с неомрачаваното око на Своето вездесъщие и всеведение, с което Той прониква във всичко, и от което дори в най-потайната дълбина на ада не може да се утаи най-мрачната мисъл – но да може Той да ни види със светлото и светодателно око на благодатта, с пламенното и възпламеняващо око на любовта, с каквото Той не гледа без разлика към всички, а по избор, както погледна след Своето възкресение към Мироносиците и Апостолите. Впрочем, по силата на Своето милосърдие, от този избор Той не изключва никого, ако някой сам себе си не изключи от него. Той не очаква (сами, напрегнато) да търсим погледа на Неговата благодат, но като ни изпреварва (в това), Сам търси между нас на кого би могъл да погледне с погледа на благодатта – и Сам ни посочва това състояние, в което трябва да бъдем, за да може Неговият поглед да се установи над нас. Той казва чрез Пророка: „На кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово.” /Ис. 66:2/ Ако не можеш нещо повече, имай поне кротост, съкрушен дух, страх Божий, и тогава Господ ще погледне към теб по закона на избраните, който Той наложи на Самия Себе Си и обяви на всички нас. Затова и към тебе, както към апостолите, ще изпълни даденото в тяхно лице, но отнасящо се и за тебе обещание: „Аз ще ви видя, и ще се зарадва сърцето ви.” /Ин. 16:22/
За да повярваме на тези размисли от несъмнен опит, нека погледнем на първите и най-близки причастници (участници) в радостта от Христовото възкресение, чиито разнообразен опит ни дава толкова твърди доказателства за достоверността на това въжделено събитие, толкова вярни наставления за спасително и блажено участие в него. Била ли е тяхната радост за възкресението задължително свързана с това, да видят Възкръсналия по телесен начин? Лишението от такова виждане било ли е причина радостта им да бъде по-малка? Не говори ли точно обратното станалото с тях? Тук ще ми припомните думите на св. Иоан Богослов: „Учениците се възрадваха, като видяха Господа.” /Ин. 20:20/ Това е вярно, но още преди тях, не се ли радваха с велика радост светите Мироносици, без да са Го видяли? Св. ев. Матей пише: „И като излязоха бързо из гроба, те със страх и радост голяма се затекоха да обадят на учениците Му.” /Мат. 28:8/ Тома мислел, че има право в домогването си да Го види, и успял в това си домогване. Наистина, това му донесло не само радост, но дори възторг, но все пак, дали точно това особено виждане го направило толкова щастлив? Съвсем различно отсъдил Самият Този, Който му дал видението. Той упрекнал Тома за желанието да Го види, и ублажил тези, които са повярвали, без да са Го видели: „Ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали.” /Ин. 20:29/ Без съмнение, да бъдеш блажен е нещо по-висше в сравнение с мигновените възторзи, и по-съвършено от радостта. Също и св. ап. Петър, като очевидец на Възкръсналия, знаейки цената на виждането, все пак приписва най-висока степен на радостта на вярващите без да са видели. Той пише: „Когото обичате, без да сте Го видели, и в Когото вярвате сега, без да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост, като постигате края на вашата вяра – спасението на душите.” /1 Петр. 1:8-9/
Надявам се, че по този начин беше доказано, че началото на вътрешната светлина и на духовната радост, скрити в Христовото възкресение, и за нас, които не сме видели Господа, може да действа с всичката пълнота на силата си, както е действала на очевидците, които са били слуги на Словото. Техният опит ни показва и това, че тази радост не само се запазила у тях, съгласно обещаното, но също, и че никой не може да я отнеме. Освен че не може да бъде отнета, тя би трябвало да нараства и да се усъвършенства – така ще докажем, че не е прекалено, ако желаем и искаме тази радост в нас не само да не намалява, но дори винаги да нараства, както светлината на утрото до пълнотата на деня на вътрешното просвещение от Светия Дух, дори до незалязващия ден на Царството Христово. И така – още един поглед на опита на очевидните свидетели на Христовото възкресение.
Според казаното от светият Евангелист: „Учениците се възрадваха, като видяха Господа.” /Ин. 20:20/, това все още не е било висока степен и съвършенство на радостта, както допълва друг Евангелист, тази радост била смесена в началото с неверие, като за своето утвърждаване търсела и чувствено доказателство за възкресението. „Понеже от радост те още не вярваха и се чудеха, Той им рече: имате ли тука нещо за ядене? И като взе, яде пред тях.” /Лк. 24:41, 43/ Но когато се разделили с Господа, Който се възнасял на небето „те Му се поклониха и се върнаха в Иерусалим с голяма радост.” /Лк. 24:52/ Нали виждате, че тяхната радост станала много по-възвишена и по-силна от преди, дори раздялата с Виновника за тази радост не я намалява, а я прави по-голяма от предишната. Накрая, погледнете по-нататък, как същите тези Апостоли излязоха из синедриона радостни, че са се удостоили да понесат безчестие за името на Господа Иисуса. /Деян. 5:41/ Ето радост, още по-възвишена и силна, наистина неотнимаема, защото ни вражда, ни гонение, ни безчестие, ни рани, не могли да я нарушат.
И така, връщам се към моето желание – нека радостта на днешния ден да стане за нас такава радост на живота ни, която постоянно възраства, както живота в младостта, и никога да не остарява, както небесния живот!
Вероятно ще попитате – как да стане това? Как да направим така, че радостта, която по своето начало е вечна, да не бъде само кратковременна? Как да направим така, че радостта, която по своите последствия е безкрайна и безпределна, да възраства и се увеличава по пътя на своята безкрайност и безпределност? Струва ми се, че не е толкова трудно как това да се направи, но по-трудно е да се разбере - защо се прави противното на това. Необходимо е просто да не препятствате Божествената радост, да не я прогонвате, и да не я подтискате – и тогава тя сама ще продължава, ще възраства, ще се усъвършенства, докато накрая се превърне в блаженство.
В книгата на пророк Иоил има забележително изречение за това, как хората губят радостта и се подлагат на скърби и беди. „Лоза изсъхна, смоковница повяхна; нарът, палмата и ябълката – всички дървета по полето изсъхнаха; поради това и радостта (веселбата) у синовете човешки изчезна.” /Иоил 1:12/ Чистата радост е благородна и целомъдрена девица, която има за неразлъчна спътница чистата съвест. Тя може да общува само с тези, чийто постъпки са непорочни, думите – скромни, намеренията – чисти и възвишени. Веднага щом си позволите порочни дела, празни и лекомислени думи, нечисти и долни намерения, тя тънко (внимателно) забелязва това, и нейното благородство се засрамва, нейното целомъдие се срамува - тогава тя избягва и се скрива от вас. Ако пък грубото и безумно веселие на този свят заеме нейното място, толкова по-зле. Небесното възмездие за оскърбената небесна радост изпраща проклятие и над всички източници на земна радост: „Лоза изсъхна, смоковница повяхна; нарът, палмата и ябълката – всички дървета по полето изсъхнаха; поради това и радостта (веселбата) у синовете човешки изчезна.”/Иоил 1:12/
Синове човешки, или по-добре да кажа, синове Божии в Христа, нека не посрамваме небесната Божествена радост с нечист живот и дела на груба чувственост! Да изпълни Бог сърцата ни с по-добро веселие, отколкото на тези, на които са се намножили жито и вино (и елей) /ср. Пс. 4:8/, така че никой да не може да отнеме нашата радост във възкръсналия и вечно живеещия наш Господ Иисус Христос! Амин.
Превод от: Orthodoxy.ru Святитель Филарет (Дроздов). „Избранные труды, письма, воспоминания.” - М.: Православный Свято-Тихоновский Богословский институт, 2003 г. стр. 253 - 258.
