Духовна беседа №349

ДУХОВНА БЕСЕДА

 Преподобни  М А К А Р И Й   О П Т И Н С К И

/1788 – 1860 г./

             … Ако вярваме в Господа, това означава, че вярваме в Неговото учение, както и в Неговия промисъл – всеблаг, премъдър и вездесъщ. Той ни е заповядал да обичаме не само тези, които нас обичат, но дори враговете си. Вярваме, че без Неговата воля никой не може да ни стори никакво зло или оскърбление. Той ни уверява, че Неговият промисъл се отнася до всичко, дори и птица не пада без Неговата воля /вж. Мат. 10:29/, а също: „и косъм от главата ви няма да погине” /Лк. 21:18/, ако Той не допусне това. Ако някой ни оскърбява, това очевидно е по Негово допущение – за наше наказание или изпитване на нашата вяра, защото ни е заповядал да обичаме и тези, които ни обиждат /вж. Мат. 5:44/ Когато не изпълняваме това, се явяваме нарушители на Неговите заповеди, а когато роптаем и обвиняваме другите, с това само увеличаваме скърбите си. За съжаление това виждам у тебе – ти постоянно обвиняваш другите и не виждаш, че Бог допуска да бъде така. Затова и по отношение на тебе се сбъдват думите на св. пророк Давид: „Твоите (т.е. Господните) съдби са далеч от него (от всеки, който не разбира, че всичко става по Божия воля). /Пс. 9:26/ Ти роптаеш и с това само увеличаваш скърбите си, а когато наведеш смирено главата си под Божията ръка, и започнеш да обвиняваш себе си, освен за всички други вини, и за ропота и нетърпението си – тогава ще получиш облекчение и утеха в скърбите си. Зная, че ще се оскърбиш за всичко това, но друго не мога да ти кажа. Ако започна да ти пиша в твоя угода, като обвинявам другите, ще постъпя против съвестта си, а и тебе ще предам в ръцете на враговете (демоните) и ще те обрека на още по-големи скърби. В уверение на това, че не от своя разум ти говоря, затова ти изпращам извадка от книгата на преп. Исаак Сирин. „Когато заради нашите съгрешения биваме предадени от Божията милост на жезъла (ударите) на изкушенията, за да бъдем избавени от бъдещите (във вечния живот) мъки, тогава ако с приближаване на този жезъл на Съдията, ние се смирим, спомним си нашите неправди (в миналото) и ги изповядаме (със съкрушение) пред Бога, скоро ще се избавим чрез малки изкушения. Ако се ожесточим от скърбите и не се изповядаме (пред Господа) като наистина виновни (за греховете си от миналото) и като заслужаващи много повече да пострадаме (отколкото Господ сега е допуснал), а вместо това започнем да обвиняваме хората, понякога бесовете, а на моменти дори и Божията правда, като твърдим, че нямаме вина за такива дела – това мислим и говорим, а не мислим че Бог най-добре ни знае и познава. Също – че по цялата земя ставащо е според Неговите съдби (промисъл) и без Негова заповед човек не бива наказван – от това биваме изоставени (от Господа), от което пък ставащото с нас ни държи в постоянна печал, а скърбите ни стават особено големи. Така от едното (скърбите в изкушенията) и другото (ропота и непокаянието, което само засилват скърбите) като с въже се оказваме вързани, докато познаем себе си (вината си), смирим се и усетим нашите беззакония. Освен това – докато не усетим това, е невъзможно да стигнем до изправление.” /Слово 51/ Нека това боговдъхновено учение да ти покаже каква е истината и съзнанието - от какво се увеличават и утежняват скърбите ни (за които говорихме), за да тръгнеш по истинския път на вечния живот.                                               4 януари 1851 г.

         … В края на писмото си пишеш, че в теб настава ужасна вътрешна угнетеност и скука, че ако не се притесняваш, от това ти идва да крещиш. И това става без никакви видими причини. Във връзка с това ще ти кажа, че нашият живот трябва да бъде скръбен, а не отраден. „Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят.” /Мат. 11:12/ „През много скърби трябва да влезем в царството Божие.” /Деян. 14:22/ Когато не понасяме външни скърби, т.е. унижения, притеснения, укори, злословия, пренебрежения и др. подобни, които очистват и изцеляват нашите душевни страсти, тогава Бог ни изпраща вътрешен духовен кръст – мрак, мъчително чувство, досада (притеснение), разпри и др., за каквито и ти споменаваш. Погледни своя живот и го съпостави с живота и учението на свв. отци. Те преминали страдалческия път на живота си, завършили го със смирение и любов, и получили духовни плодове. Докато ние, не говоря дори само за теб, търсим само покоя в живота си, упреци и притеснения не търпим, а ги отхвърляме. И при такова бедно устроение се увличаме от самомнение, укоряваме другите, осъждаме ги и ги презираме. Какви духовни плодове при такъв живот можем да очакваме? Каквото сеем – това и жънем. Когато искаш да получиш истински душевен покой, послушай какво ни заповядва Господ: „поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си.” /Мат. 11:29/ Виждаш ли на какво най-вече заповядва Господ да се научим - смирение и кротост, защото само те могат да ни успокоят. Но това е наука, която не отведнъж и не за един ден или година се придобива. Нужно е продължително време, подвизи, самопринуда и Божия помощ. Свв. отци учат, че без това съкровище цялото ни богатство от добродетели не струва нищо, докато дори и без дела, само смирението има силата да ходатайства за нас пред Господа да ни бъдат простени съгрешенията. А делата без него няма да ни донесат никаква полза. Затова, нека се погрижим чрез случващото се през всеки ден,  да познаем своята душевна немощ и да се смиряваме, а не да укоряваме другите. Да четем светоотеческите книги, които подбуждат към това. И така, с течение на времето страстите ще утихнат и ще получим успокоение. При случващите се сега с тебе душевни томления и притеснения, трябва да укоряваш себе си, да се смиряваш и да считаш, че си заслужаваш изпитанието на тази тегота. Припадай пред Господа, като просиш Неговото помилване и се предаваш на Неговата воля, като успокояваш себе си с това, че носиш този духовен кръст. Покоят, дори душевния, не ни е от полза преди да сме се очистили от страстите, а най-вече от тщеславието и високоумието. Св. Исаак Сирин пише: „когато намериш непроменим (постоянен) мир по своя (духовен) път – опасявай се от това.” … Трябва да помним, че: „царството Божие е не в думи, а в сила” /1 Кор. 4:20/ т.е. в дела. Ако ние молим Бога за тези, които ни ненавиждат – това е дело на любовта, но трябва и на дело да покажем тази любов, съгласно Божията заповед: „обичайте враговете си … добро правете на ония, които ви мразят.” /Мат. 5:44/ Ако аз се моля за тях, но заедно с това изпитвам злоба, ненавиждам ги и ги осъждам – каква полза от такава молитва? Ние вършим не само това с ненавиждащите ни, но не отстъпваме и пред тези, които само с думи или с вида си ни оскърбяват. Затова, трябва да се молим за ненавиждащите ни, но и нещо повече от това  - трябва да изтребим собствената си ненавист (към тях), и като се смирим пред тях, да успокоим себе си – първо вътрешно, а когато е нужно – и явно (с думи и действия).         23 януари 1851 г.

         … От вашето писмо разбирам, че вече 45 години се намирате в манастир, укрепвана от Божията сила, и досега живота ви протича в (спокойно) постоянство. В течение на цялото това време сте се наслаждавали на душевно спокойствие, като ежедневно сте имали в молитвите си топлота и сълзи (умиление). Големи изкушения или оскърбления от началството не сте имали. От тази година чувствате вътрешна тревога, страх и униние. А съвършено спокойствие нямате вече от пет години. Молите ме за духовно лечение … Преп. авва Доротей пише в кратките си поучения, че „всяко добро бива или предшествано, или последвано от изкушение. (Това добро) което е от Бога остава неустойчиво, докато не бъде изпитано от някаква напаст (изпитание, беда)” И преп. Макарий пише, че пристъпващите да работят (да служат, да се подвизават) на Господа непременно ги очакват изкушения, каквито той най-общо описва, и привежда думите на Свещеното Писание: „Кога пристъпваш да служиш Господу Богу, приготви душата си за изкушение, оправи сърцето си и бъди твърд (търпелив) … приемай на драго сърце всичко, що и да ти се случи и в промените на твоето унижение (смирение) бъди търпелив.” /Сир. 2:1, 2, 4/ По същия начин ни окуражават и други от свв. отци, които сами са извървяли този тесен и скръбен път, но най-вече Сам Господ ни учи на същото: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.” /Мат. 16:24/ С това Той ни предлага не нещо друго, а именно търпение в скърбите. Вас Божията благодат ви е пазила да преминете живота си без големи изкушения, а освен това сте получавала и духовни утешения чрез (вътрешната, сърдечната) топлота и сълзите (умилението) – всичко това би могло да се окаже много опасно, ако останете съвсем без изкушения. В своето 34-то слово св. Исаак Сирин пише: „който се окаже в добродетели без скърби, за него се отварят вратите на гордостта.” Вие сте имали дарованието на сълзите и топлотата, които са ви успокоявали, но те не са били очистени от огъня на изкушенията, които ни смиряват. А без това, само с утешителните чувства, е много опасно (за духовния живот), защото както виждаме от поученията и примерите на отците, измамени от такива чувства, мнозина са изпадали в нелечима прелест. Затова постоянният мир, без сътресения, не само не е полезен, но е и вреден. В 78-мо слово, св. Исаак Сирин учи: „Когато се намираш в непроменим мир в живота си, убой се от това, защото си далеч от правия път, по който със страдания са ходели светиите. Когато изминаваш царския път (на духовното израстване) и се приближаваш до Божия град (до обожението), това да ти служи за знамение (че си в правия път) – посреща те силата на изкушенията, и колкото повече се приближаваш и преуспяваш, толкова повече и те се умножават … По време на тези изкушения трябва да се погрижим винаги да имаме в себе си две наглед напълно противоположни състояния – радост и страх. Радост, защото се намираме по пътя, който са изминали светиите, и най-вече Този, Който животвори всичко. Страх трябва да имаме да не би да сме изкушавани заради някаква наша вина поради гордост.” Всички наши действия са недостатъчни (непълноценни), ако не се освещават от разсъждението, което по думите на св. Иоан Касиян и св. Петър Дамаскин се ражда от смирението, а смирението идва от скърбите. Аз не познавам вашето душевно устроение, дали имате смирение, но се вижда, че надежда за спасението сте възлагали на споменатите ваши утешителни чувства, а това е много несигурно. Знаем, че въпреки всичката си велика изправност, свв. отци считали за себе си, като че ли нищо добро не са сторили, мислели се за прах и пепел – затова, самото смирение ги опазило от прелестта на самомнението. Докато тези, които се подлъгали от самомнението за своите дела, те окаяно отпаднали и се подхлъзнали или в страсти, или в смущения и разстройване, като се лишили от душевния мир … Като разсъждавам за сегашните ви изкушения, предполагам, че те са ви изпратени за смирение не без Божията воля. И тъй като не сте имали никакви външни изкушения и оскърбления, този духовен кръст е допуснат за ваше духовно преуспяване. Затова, не се смущавайте от тягостното си състояние и не скърбете за това, че след като сте имали утешения, сега се намирате в противоположно състояние, а само се смирявайте и предайте себе си на волята Божия.

/продължение в следващия брой/

            Превод от: „ПИСЬМА ВЕЛИКИХ ОПТИНСКИХ СТАРЦЕВ”, Москва, 2003 г.  стр. 169 – 175.