Духовна беседа №414

ДУХОВНА БЕСЕДА

МИНУТИ НА ДУХОВНО ТРЕЗВЕНИЕ И СЪЗЕРЦАНИЕ,

НА БЛАГОГОВЕЙНО ЧУВСТВО, НА ДУХОВНО ИЗПРАВЛЕНИЕ И ПОКОЙ В БОГА

Из дневника на св. прав. ИОАН  КРОНЩАДСКИ

“Моят живот в Христа”

         Нашата душа, като същество от духовния свят, е деятелна и не може да остава празна (бездействена). Тя върши или добро или зло, едно от двете; в нея расте или пшеница или растат плевели. Но тъй като всяко добро е от Бога, а средство (начин) за получаване на всяко благо от Бога е молитвата, затова тези, които се молят усърдно и искрено, от дълбочината на душата си, получават от Господа благодат за вършене на добро, а преди всичко благодатта за вярата. Които пък не се молят, съвсем естествено остават без духовните дарования, от които доброволно лишават себе си, поради небрежност и духовно охлаждане. И както в сърцата на тези, които усърдно се молят и работят на Господа, расте пшеницата на добрите помисли, разположения и дела, така в сърцата на немолещите се -растат всякакъв вид плевели и заглушават оскъдното добро, което е останало в тях от благодатта на кръщението, миропомазването, а след това на покаянието и причащението. Затова много внимателно трябва да гледаме нивата на нашето сърце, така че там да не растат плевелите на злото, леността, разнежването, разкоша, безверието, любовта към притежание, скъперничеството, завистта, ненавистта и другите грехове. Ежедневно да плевим нивата на сърцето си, най-малко, по време на утринните и вечерни молитви, да я освежаваме с молитвени въздишки за спасение, като с благоприятен климат за (насадените добродетели); да я оросяваме с обилни сълзи (на искрено и дълбоко покаяние) като с ранен и късен дъжд (еднакво необходими и полезни). Освен това, по всякакъв начин трябва да внедряваме в нивата на сърцата си семената на добродетелите – на вярата, на надеждата в Бога и любовта към Бога и ближния, да я наторяваме и оплодотворяваме с молитвата, търпението, добрите дела. Дори и за час да не оставаме в пълна празнота и бездействие. Защото по време на празност и бездействие врагът усърдно сее своите плевели: „когато човеците спяха, дойде врагът и посея между житото плевели, па си отиде.” /Мат. 13:25/ При това трябва да помним, че без принуждение и без усилия е невъзможно да вършим добри дела. След нашето (на прародителите) волно грехопадение „царството небесно бива насилвано, и насилници (над себе си) го грабят.” /Мат. 11:12/ Защо (само) тесният път и тесните врата водят във вечния живот? Кой стеснява пътя за избраните? Кой прави вратите тесни? -  Прави го светът, прави го дяволът, прави го нашата плът – те стесняват пътя ни към царството небесно.

         Както душата, така и тялото ми Господ е извел от небитие в битие – толкова велико е Неговото всемогъщество! Как бих могъл да не вярвам в Неговото всемогъщество? Какво бих могъл да считам невъзможно за Него, след като самият аз от Него съм получил изцяло своето съществуване. Има ли на света нещо по-висше и по-драгоценно за Бога от мене - човека? Не съм ли аз преди всичко - най-великото чудо на Неговото всемогъщество? Аз съм приет от Самият Бог в единение с Него, аз само малко съм понизен в сравнение с ангелите /ср.Евр.2:7/. Аз, който се съединявам с Него чрез вярата и чистотата на живота си, сам върша чудесата на Божието всемогъщество, като например възкресяването на мъртви, каквито са вършили пророк Илия и апостолите. След като духовете на ангелите и човешките души са приведени от Него от небитие в битие, има ли някакво одушевено или неодушевено тяло, което Той не е сътворил? Нещо повече, след като Сам Бог стана (прие) човешка плът и душа, без да престава да бъде Бог; след като и това невъзможно дело извърши за нас, какво би могло да бъде невъзможно за Него? Има ли нещо по-безконечно от това чудо? Така Бог на дело ни е показал, и (непрестанно продължава да) ни показва Своето всемогъщество.

         Има ли нещо по-твърдо, по-неизменно и по-могъщо от словото? Чрез словото светът е сътворен и се поддържа /неговото съществуване/: „държейки всичко с мощното Си слово” /Евр. 1:3/, а ние грешните се отнасяме със словото толкова лекомислено и небрежно. Има ли нещо, което да се ползва от нас с по-малко уважение, освен словото? Какво у нас е по-изменчиво (по-променливо) от словото? Какво друго ежеминутно хвърляме, като някаква кал, както това правим със словото? – Колко окаяни сме (затова) ние човеците! Колко невнимателно се отнасяме към такава велика драгоценност! Не помисляме, че със словото, излизащо от вярващо и любещо сърце, ние можем да вършим чудесата на живота, както за своята, така и за душите на другите. Като например - по време на молитва, при богослужение, в проповеди, при извършване на тайнствата! Като християни, трябва да ценим всяка дума, да бъдем внимателни към всяко слово. Да бъдем твърди (ясни, категорични и еднозначни) в думите си, да се отнасяме с доверие към Божието слово и словата на святите хора, като към думи на живот.  Да помним, че словото е началото на живота.

         Трябва да имаме изключително голямо уважение към словото и затова, че дори и само в една дума присъства Вездесъщият и всичко изпълващ, Един и Неразделен Господ. Затова е казано: Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог. /Изх. 20:7/, защото в самото това име е Самият Вечносъществуващ Господ, просто Същество, винаги покланяемата Единица (Единство).

         По време на живота Си на земята, Господ Иисус Христос нямало къде глава да подклони /вж. Мат. 8:20/, но (в същото време) имал (съдържал) в Себе Си Своя живот и живота на всички /вж Ин. 3:36; 5:26; 11:25; 14:6/. Богатите хора строят за себе си великолепни дворци, за да живеят в тях, но уви, в такава блестяща обстановка нямат в сърцата си истинския живот, не могат да се наслаждават и на своята суета, защото (обикновено) им е скучно и задушно във великолепните дворци, така че мнозина богаташи и важни сановници биха заменили дворците си за скромните къщички на бедняците, стига да получат тяхното сърдечно спокойствие.

         Съвършеното угождение на Бога се състои в това - да имаме пълно безпристрастие към своето тяло заради Него. Например, когато по време на молитва, без да обръщаме внимание на леността и силното разположение за сън, принуждаваме себе си и не им се поддаваме, с това проявяваме безпристрастност към тялото си. Пълно безпристрастие са имали мъчениците и подвижниците.

         Целият живот на плътския човек, всичко с което се занимава, има плътско направление и плътска цел. Плътска е молитвата му, както и (това, на което) учи и обучава другите, такова е написаното и съчиненото от него. На всяка крачка в живота, почти във всяка дума прозира плътския му живот. Особено силно проявление този живот има по отношение на корема, който се явява седалище (център) на плътския човек. По мярката на това, доколко човек с Божията благодат отхвърля плътския живот, той започва да подтиска и корема си, променя храната си, престава да  живее заради ненаситния си корем. Постепенно в сърцето му се възцаряват вярата, надеждата и любовта. Вместо храна и питие, вместо дрехи и богатство – мислите и вниманието му започват да заемат Бог, душата, вечния живот и вечните мъки. Вместо любов към парите, храната, питието, дрехите и разкоша в жилището, идват любовта към Бога и хората, към небесното съжителство с ангелите и светиите. Вместо храна и питие, вече се установяват силно желание и прилежно четене и слушане на словото Божие и божествените служби. Преди това, негови врагове са били тези, които са възпрепятствали външното му благополучие, докато сега вече се отнася равнодушно към лишенията. Преди е спял много, и в това е намирал удоволствие; сега спи малко и умишлено се лишава от сладкия сън. Преди по всякакъв начин е упокоявал (угаждал) на плътта си, а сега я изнурява и измъчва, за да не (може тя да) воюва силно с духа.

         Пази и себе си, защото врагът изкушава и твоето търпение. Той изпитва двойно тържество, ако успее да те раздразни (да те изведе от вътрешно равновесие), затова като разбереш тези негови (козни) уловки, просто се надсмивай (с пренебрежение) над тях. Когато особено близък до сърцето ти човек се поддава на силна раздразнителност, става ти особено болно да гледаш и слушаш безумните му слова, изразяващи пристрастието на сърцето му към някакви земни неща. Но ти не изпадай в малодушие, не унивай, не избухвай и не излизай от себе си: пази се, да не би и ти да бъдеш изкушен! /ср. Гал. 6:1/ Викай към Спасителя – спаси ме Господи! Не му изменяй при никаква душевна скръб, при никое насилие от страна на дявола и на страстите. Помни какво казва Сам Той: „и Ме призови в скръбен ден; Аз ще те избавя, и ти ще Ме прославиш.” /Пс. 49:15/ Неизчерпаемата и всемогъща Божия сила винаги е готова да ни дойде на помощ. На Господа, Който е Господ на силите и Господ на благостта, (винаги) е приятно да проявява в нас Своята спасителната сила, да ни избавя от видимите и невидими врагове. Затова, толкова по-жалък и по-достоен за състрадание става човек, колкото по-празна (безсмислена) е причината за неговата душевна скръб, защото тогава ясно се вижда, че причина за нея е дявола.

         Светите Божии човеци във своите вътрешни дела (вътрешен живот) изглеждат (изцяло погълнати и) внимаващи към своя вътрешен Посетител и Деятел – Господ, благоговеещи пред Него от (действието в тях на) вътрешна сладост и умиление, усмихващи се и вкусващи пренебесния покой. „Сега се завърнахте при Пастира и Пазителя на вашите души.” /1 Петр. 2:25/

         Господ затова е създал веществото (материалната природа на видимото творение), за да може то да се променя и да се превръща в безчислени видове по волята на Твореца. Такова е предназначението на веществата, че по многообразен начин да се проявява в тях за тварите, както и в самите твари, премъдростта, всемогъществото и благостта на Твореца, чрез (законите за вещественото многообразие и динамика) - да благодетелства одушевените твари, и най-вече разумните и носещи плът.

         Бог е Благост (съвършена доброта), подобно на неизчерпаемо миро.  Духовният свят, (а заедно с него) и веществения, е изпълнен с тази благост, като океан от благовонно миро. Как да не се надяваш, че (можеш) да получиш всяко (истинско) добро от такава Благост! Като миро, Господ (невидимо) се е разлял в своята благост във всички твари, като Сам Той (от това) не е загубил (не се е изтощил) ни най-малко.

         Тъй като Бог е живот, а болестите и недъзите са отклонения от живота, то самото докосване до нас на първичния, началния източник на Живота ни изцелява. Затова и Спасителят, Който е Живота на всички, изцелява хората само с едно докосване. Същото трябва да кажем и относно очистването на всички заразени неща (места) – достатъчно е един знак, едно слово на Твореца и Владетеля на всичко съществуващо – и те престават повече да са заразни (въздух, вода, растения, животни).

         Като човек, трябва да знаеш, че премъдростта, благостта и всемогъществото на Твореца, които се простират над видимия и невидимия свят, са готови да се излеят и над тебе, ако ти се стараеш да бъдеш верно чедо на Небесния си Отец, ако започнеш да изпълняваш Неговите заповеди за любовта към Бога и ближния. Затова, започни да се подвизаваш с добрия подвиг с всички сили, и в постоянна бодрост!

    Адаптиран превод от: „Моя жизнь во Христе”, извлечение из дневника прот. Иоанна Ил. Сергиева …, ч. VІІ , 1894 г. стр. 78 - 84