Духовна беседа №411

ДУХОВНА БЕСЕДА

Преподобни  Н И Л   С И Н А Й С К И

ПОУЧЕНИЯ  ЗА  МОЛИТВАТА И  ДУХОВНИЯ  ЖИВОТ

            Молитвата е беседа на ума с Бога. Затова, какво (благоговейно) състояние на ума е нужно, за да може човек с пълно и неразсеяно внимание да застане и стои пред своя Владика (и Създател), като беседва с Него без всякакъв посредник?

         След като на Мойсей, който се изкусил да се доближи до горящата на земята Къпина, това му било забранено, как тогава ти, който искаш да видиш Този, Който стои над всяко понятие и чувство, и искаш да беседваш с Него - как да не отделиш (да изолираш) себе си от всякакъв страстен помисъл, който те изкушава?

         Преди всичко се моли да придобиеш сълзи, та чрез плача да се смекчи у тебе грубостта на душата, и като изповядаш беззаконията си на Господа, да получиш от Него прощение на греховете.

         Ползвай се от сълзите (истинското душевно съкрушение, а не емоционално размекчение – б.м.) за да бъде успешно всяко твое прошение, защото Владиката с велика радост приема молитвата, която Му принасяме със сълзи. Ако по време на молитва проливаш много сълзи (имаш умиление), не се превъзнасяй от това, като си мислиш, че си по-горен от мнозина.  

Когато демоните видят разположение за искрена молитва, често в такива моменти влагат мисли за ненужни неща, а скоро след това съживяват тези мисли и умът вместо да се моли, се впуска в пространни разсъждения и размисли. И след като при такава разсеяна молитва душата не получава търсеното, тя силно се опечалява и унива. Когато човек отново застане на молитва, демоните му напомнят как не е получил това, към което се е домогвал, и така го обезкуражават да се заеме с труда за придобиване на истинската, неразсеяната молитва.

         Старай се да направиш ума си по време на молитва глух и ням (за всичко извън молитвата), и тогава ще можеш да се молиш истински.

         Каквото си сторил като отмъщение за причинено оскърбление, всичко това по време на молитва ще ти служи за съблазън (смущение).

         Молитвата е лъч на кротостта и негневливостта.

         Молитвата е лечение (на душата) от печал и униние.

         Казано е : „остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си.” /Мат. 5:24/. Само тогава (когато простиш изцяло и забравиш причиненото ти зло) ще можеш да се молиш безметежно (без смущение), защото помненето на причинено зло помрачава молитвата.

         Моли се не за това, да се изпълнят твоите желания, защото те не винаги са съгласни с Божията воля. По-добре привикни да се молиш, както си научен от самия Господ: „да бъде Твоята воля.” /Мат. 6:10/ Така и във всяко дело, моли от Бога доброто и полезното за душата, което ти самият не си в състояние правилно да разбереш. Често в молитва съм просил за себе си това, което ми се е струвало добро, като съм упорствал в прошенията си. Така неразумно съм принуждавал Божията воля, и не съм предоставял Сам Бог да устрои за мен по-доброто, това, което Той признава за полезно. Едва след като съм получавал измолваното, силно съм скърбял защо (така настойчиво) съм молил да бъде изпълнена като нещо по-добро моята воля. Защото делото се оказваше (в крайна сметка) не такова, за каквото аз (го) мислех (в началото).

         Нима съществува някакво добро извън Бога? Затова всичко, което ни засяга, нека да предоставим на Него, и тогава ще ни бъде добре, защото Той като (съвършено) Благ, без съмнение е Подател (само) на добри дарове.

         Не се домогвай незабавно да получиш просимото. На Бога е угодно да пребъдваш продължително в молитва, заради което Той ще ти окаже и по-голямо благодеяние. А няма нищо по-високо от това – да беседваш с Бога и да бъдеш привличан в общение с Него!

         Преди всичко се моли за очистване от страстите, след което – за избавление от неведение (неразбиране), и трето – за спасение от всяко изкушение, за избавяне от изкушенията и тяхното отстраняване.

Моли се изключително и преди всичко за Божията правда и (Неговото) царство, т.е. добродетелите и (духовния) разум, и тогава всичко останало ще ти се придаде /ср. Мат. 6:33/

Справедливо е да се молим не само за нашето собствено очистване (от греха), но и за очистването на всеки ближен (особено по вяра), и така да подражаваме на нрава на ангелите.

Независимо дали се молиш с братята (на обществено богослужение) или в уединение – старай се да се молиш не по навик, а с (живо) чувство.

За (умната, сърдечна) молитва е присъщо да протича с благоговейни размисли и болезнено преживяване на изповядваните (пред Господа) грехове с безмълвни въздишки.

Демоните силно завиждат на молещия се човек и употребяват всички средства да затруднят изпълнението на молитвените му намерения. Затова не престават чрез паметта да възбуждат мисли за различни неща, а чрез плътта - да привеждат в движение всички страсти. Всичко това вършат с цел да попречат на душата в нейното въздигане и преселение при Бога.

Когато вселукавият демон не успее с многото си усилия да възпрепятства молитвата на старателния, тогава за известно, непродължително време отслабва нападенията си. След това обикновено отмъщава на молещия се, или като разпалва у него гняв, с което унищожава прекрасното душевно състояние, достигнато от молитвата, или като го възбужда към някакво неразумно наслаждение и така омрачава ума.

Когато се помолиш както трябва, очаквай нещо, което дори не можеш да предполагаш. Затова запази мъжество (твърдост и решимост), за да успееш да опазиш плода на молитвата. Защото още отначало ти е поръчано (от Твореца) - да обработваш и да пазиш /ср. Бит. 2:15/. Това което си постигнал след като си се трудил, не оставяй неохранявано. В противен случай, когато отново се молиш, няма  да получиш никаква полза. /Това се отнася за духовната трезвост, за пазенето на сетивата, както и за борбата с греховните помисли/.

Ако искаш да се молиш, не прави нищо, което е противно на молитвата, за да се доближи до теб Бог, и да ходи заедно с теб.

Когато си вързан, не можеш да бягаш, така и умът, когато раболепства на страстите, няма как да вижда там, където е духовната молитва, защото се увлича и се носи навсякъде (разпилява се) от страстните помисли, а не стои непоколебимо (с внимание в молитвата).

Когато след продължителни усилия в молитвения труд, умът (вече) се моли чисто и неразсеяно, истински, тогава демоните пристъпват към него вече не от лявата, а от дясната му страна. Представят му някакъв вид и облик на Божията слава, който създава приятни чувства, така че на ума му се струва, че напълно е достигнал целта на молитвата. Но по думите на един духовно просветлен подвижник, това произтича от страстта на тщеславието, от това, че демонът непосредствено въздейства върху мисловните процеси.

Ако все още не си приел дара на молитвата, или псалмопението, неуморно (и търпеливо) очаквай това да стане – и то наистина ще се случи.

Както хлябът служи за храна на тялото, а добродетелта – за храна на душата, така и духовната молитва е храна за ума.

Когато по време на молитва усещаш радост, по-висока от всяка друга радост (която ти е позната), тогава действително си намерил молитвата.

ЗА УНИНИЕТО. Унинието преставлява изнемога (безсилие) на душата, при което тя не притежава естественото (за своето устроение) и затова не издържа мъжествено на изкушенията … Както болният не е в състояние да понесе по-тежко натоварване, така и предаденият на униние, не може да върши прилежно божиите дела, защото или телесните му сили са разстроени, или душевните са отслабнали. Унинието се лекува с постоянство, когато вършим всичко с огромно внимание и страх Божий. Затова, във всичките си дела си определи мярка, и не се отказвай преди да си изпълнил вече установеното като норма. А също – моли се разумно и усилено, и духът на унинието ще те напусне.

Вярвай, че Бог присъства при всяко твое дело.

При боледуване, преди лекарите и лекарствата се възползвай от молитвата.

Обичай Божиите домове (храмовете), но и самия себе си устройвай като Божий дом.

Не считай нищо за равно по достойнство с добродетелите, защото те утвърждават в нас Божия образ, който е непроменим като самия Бог.

         Не ставай защитник на лошите хора, защото с това ги поощряваш в лошото, а себе си оскверняваш като навлизаш в общение с техните дела.

         Тогава ще можеш да възненавидиш порока, когато свикнеш да разсъждаваш, че той е (постоянно) надвесения над нас меч на демоните.

         Радвай се, когато те безчестят, защото ако това е несправедливо, придобиваш голяма награда (от Господа). Ако пък е справедливо, това може да те подтикне да се поправиш, и така да се избавиш от (заслужено) наказание.      

         Прекрасен е хлябът на поста, защото в него няма от кваса на удоволствието.

         Който не е намразил греха, дори и да не върши грях, все още се причислява към грешниците.

         Според произхода им, преп. Нил различава нашите помисли на ангелски, човешки и бесовски. Демоните воюват с човешката душа чрез помислите, като възбуждат в нея представите за чувствени предмети, които се отпечатват в ума. Според образите на тези предмети може да се разбере кой бяс е въздействал на душата. Ако, например, на ума се представя (и настойчиво се натрапва) лицето на някого, който ни е обидил, това идва от внушаващите злопаметност бесове. Но не е необходимо спомените за такива предмети (непременно) да се приписват на внушението на бесовете, защото умът може естествено, сам по себе си, да възобновява всякакви представи от миналото … Понякога бесовете внушават и чисти помисли, чрез които влагат в сърцето на глед добри мисли, като веднага притворно започват да им противодействат, за да оставят впечатление, че знаят ставащото в човешкото сърце. В действителност, те не познават нашето сърце. То е открито единствено на сърцеведеца Бог. Докато бесовете, само от произнасяните от нас думи и от движенията на тялото (и по други косвени белези на нашето поведение) узнават какво се крие в сърцето. Въз основа на това търсят начин да ни въздействат (с различни изкушения) … Особено опасно състояние за душата преп. Нил счита нейното безчувствие. В това състояние човек забравя Божия страх и благочестието, а грехът не счита за грях. Вечните мъчения и Страшния съд помни само като обикновени думи, надсмива се над описанията (за тяхната реалност). Признава Бога, но не знае Неговите заповеди. „Биеш се в гръдите, когато душата се устремява към греха, пише подвижникът, а тя не усеща нищо; разсъждаваш върху Писанията (Божието откровение), а тя е напълно окаменяла и не слуша; представяш и безчестието пред хората, а тя не мисли за хорския срам. Този бяс (на безчувствието) влиза в душата чрез продължителните тщеславни помисли.”

Адаптиран превод от:  „Подвижники благочестия Синайской горы”, СПб. 1860 г. стр. 35 – 62

.........................