Духовна беседа №378

ДУХОВНА БЕСЕДА

ДЕН  СЛЕД  ДЕН.

ДНЕВНИК  НА  ЕДИН  ПРАВОСЛАВЕН СВЕЩЕНИК

         ЗА КАКВО ДА ЖИВЕЕМ? „Тогава намразих живота, понеже ми станаха отвратителни работите, що се вършат под слънцето; защото всичко е суета и гонене на вятъра.” /Екл. 2:17/ Няма човек, който в течение на живота си да не е бил подложен на изкушението да повтори тези думи на цар Соломон и по отношение на себе си. Независимо, че в същото време съзнава, колко те са неправилни и греховни. Това наистина е изкушение. Със своята адска светлина злият дух осветява цялата мръсотия и мерзост, които се срещат в живота, от което ни завладява отвращение към целия свят. Тогава неволно питаме себе си – струва ли си да се живее, и за какво? Нима само затова, като се въртиш във водовъртежа на греха и съблазните, да присъединиш и своя плачевен глас към всеобщия вопъл на страдащото човечество?

         Християнинът не трябва да ненавижда живота. Като съзнава доколко той е несъвършен, мрачен, понякога жесток, въпреки това трябва да го обича като най-велик Божий дар. Трябва също да разбере, че всеки който поиска, може да извлече много поучения от него. Живота е поприще, на което се борим против лъжата - за правда, и против злото - за добро. Това съкровище твърде често с лекота се разпилява от хората. Ние сме длъжни да извлечем от него полза, и когато дойде време – да го върнем в Божиите ръце, от които сме го получили. Живота е почва, която често е подложена на бури и неблагоприятно време, но заедно с това бива оросявана и от благотворни дъждове. Накрая, това е преди всичко Божий дар. Какво право имам да ненавиждам този дар, и да проклинам това, което Бог е благословил?

         За да обичаме живота, не трябва да търсим в него това, което той може да ни даде, а което ние сме длъжни да му принесем. Ако искаш да обикнеш живота – тогава разгледай каква полза можеш да принесеш ти на другите. Нима на твоя път не се намира никой, комуто да е нужна твоята любов, когото можеш да утешиш, да подкрепиш, да приведеш към Господа? Когато се освети от делата на любовта, целият ни живот се преобразява и разцъфтява в светлината на тази любов.

         Някой беше казал – старай се всеки ден да отнемаш, макар и малко, от огромната мъка на човешките страдания, и да прибавяш към малкото хълмче на човешката радост. Не обичай живота си в егоистичен смисъл, а го обикни заради твоя Господ, защото това е бойното поле, на което можеш да отстояваш Христа срещу греха. И помни, че само тогава ще започне истинския живот, когато го предадеш в пълно разпореждане на Този, Който ти го е дал.

         БОГ  ТЕ  ОБИЧА.  „Като я видя Господ, смили се над нея и рече й: не плачи.” /Лк. 7:13/ Не плачи, бедна майко, която погребваш единствения си син, последна утеха в твоя самотен живот! Кой би могъл, като гледа твоята огромна скръб да ти каже: не плачи! Но с тебе говори Този, Който ще изтрие сълзите ти, и ще ги превърне в радост. Виж, Той доближава до смъртния одър, на който е положен синът ти, допира се до него, казва някакви думи, и твоят син става и оживява. Каква утеха ти даде Христос!

         Да, само Този е могъл да каже (в такъв момент) – не плачи, Който има власт да прекрати този горчив плач завинаги.

         Хората често казват: не плачи, без да вникват в чуждата мъка, с което (по-скоро) обиждат страдащите. Понякога на скърбящата душа й става болно от такова повърхностно утешение. Не осъждай хората за тяхното неразбиране и безсилие, а независимо от хорското мнение, ти се стреми към Всемогъщия Учител. Ослушай се – не говори ли Той и на тебе: не плачи. Утешава те не човек, и дори не ангел, а Сам твоят Господ. Той ти състрадава от дълбините на състраданието, говори ти от дълбините на Своята любов: не плачи! Не плачи, защото Той е твоят Утешител, Който знае и те обича. Той ще ти възвърне това, за което тъжиш, но ще те научи да очакваш това с търпение. Повярвай Му, както и на св. апостол Павел, който свидетелства: „както изобилват в нас Христовите страдания, така изобилва и нашата утеха чрез Христа.” /2 Кор. 1:5/ Ще повярваш, и ще повдигнеш глава. Ще престанеш да тъгуваш за себе си, но скръбта си ще помниш, за да утешаваш намиращите се във всякакви скърби с това утешение, с което Бог е утешил тебе самия.

            СТАНИ И ВЪРВИ. „Господ му каза: защо си тук, Илия?” /3 Царств. 19:9/ В този момент Илия се криел в пещерата. След великия подвиг на планината Кармил, той се уморил, временно униние обхванало силния му дух. Дори се молел да умре. Но Господ го повдигнал, ободрил го, подкрепил го с храна, и го изпратил на планината Хорив, където той вървял четиридесет дни и нощи. Като достигнал върха, скрил се в пещерата, и там дошъл до него Гласът от небето, Който го питал: „Защо си тук, какво правиш тук, Илия?”

         Илия се оплаква от своето разочарование, от самотата и тъгата си. Трудил се, грижил се, залягал за Божията слава, всички си сили употребил за това - и какво се получило? Гонят го, и останал сам, вижда пред себе си толкова много разрушени Божии жертвеници, вижда ненавист към пророците, и отстъпничеството на народа. С какво го утешава Господ? – Призовава го към ново служение и послушание. Вместо роптаене и оплакване – на дело! Отмести поглед от себе си и от своето, наглед, неуспешно дело, както и от неверността на хората. Гледай нагоре, към Този, Който е приел и очистил твоя искрен труд, и Който те ободрява като ти дава нови поръчения и ти показва това, което облаците на твоето униние скриват от тебе. Ти мислиш, че си сам, но виж, Аз имам още 7000 верни души в Израиля, които не са се преклонили пред идолите. Аз ги зная кои са, ценя ги, и искам и ти да узнаеш за тях.

         Илия тръгнал към указаното му служение. Скоро след това, небесен вихър го отнесъл при Бога, но не преди бодро и ревностно да е изпълнил поръчаното му дело. Бог не му дал да губи време в оплаквания – Той го изпратил да служи (в послушание).

         А ти какво правиш тук (на земята?) Може би униваш и се оплакваш, гледаш в себе си и около себе си, тъгуваш от обстоятелствата в живота си, като не повдигаш поглед към Господа, Който е отмерил всички твои стъпки. Той иска, и може - дори най-тягостното и безнадеждното да обърне в твоя полза и Своя слава. Той и на теб говори: „Стани, и върви!”

         ДА ВЪЗЛОЖИМ ВСИЧКО НА ГОСПОДА. „ Всичките си грижи Нему възложете, защото Той се грижи за вас.” /1 Петр. 5:7/ Апостолът не казва: възложете на Него само големите си грижи, а всички грижи. Този, Който може всичко, може да извърши и малкото и голямото. Господ, Който ни избавя от най-дълбоките ни скърби и тежки грехове, Той носи и всяко наше бреме, независимо дали е голямо или малко.  

         Често, повтарящите се житейски грижи от ежедневието, които ни омръзват и угнетяват със своята нескончаемост, с времето се превръщат в истински изпитания за нас. Подобно на това, както една прашинка, попаднала в окото, за известно време ни лишава от зрение и ни причинява болка.

         Животът не е едно неразделно цяло - той се състои от различни части, всяка от които има свое значение и полза за общата (крайна) равносметка. Животът е тъкан от различни нишки – памучни, копринени, златни и хартиени. Всяка от тях е необходима за здравината и красотата на тази тъкан. Щом някоя от тях се скъса, нарушава се баланса, и ние страдаме.

         Както майката не се отнася с пренебрежение към сълзите на своето дете, което й поверява тъгата си за счупената играчка и пропуснатия успех, така и нашият Небесен Отец с любов приема от нас бремето на гнетящите ни грижи, дори ако те са от маловажните неща.

         За християнското съзнание е особено ценно, че може всичко да възнася (отправя) в молитва към Този, чието дълготърпение е неизчерпаемо. Срещаме ли някакво препятствие в жизнения си път, боим ли се за утрешния ден, разстройва ли ни семейния живот, или трудът ни е станал непосилен – нека всичко да възложим на Господа с пълна вяра, че ще получим от Него помощ и поддръжка, защото по думите на апостола: Той се грижи за вас.

         БЪДИ МЪЖЕСТВЕНО, МАЛКО СТАДО! „ И аз плаках много, че никой се не намери достоен да разгърне и прочете тая книга, нито да я гледа.” /Откр. 5:4/ Св. ев. Иоан плаче не за себе си, а за целия свят, който се лишава от Изкупителя. Той плаче за човечеството, както Христос плакал за Иерусалим. Той не скърби за материалните нужди на своите братя, а защото не се намерил никой достоен да изпълни ангелския зов „да разгърне книгата” и да снеме печата от нея.

         Тази книга на Божието Откровение, на Божията любов, проявила се в изкуплението на човечеството, е затворена и запечатана за тези от хората, които живеят по плът, и само за този свят. Докато остават покрити от неразкаяните и неомити грехове, те дори не могат, а и не искат, да прогледнат. Лукавият я закрива от тях, и те остават слепи и безсилни.

         Но слава Богу, когато дойде съзнанието за тази духовна слепота, тогава Дух Светий открива вътрешните очи, и показва на съкрушената душа заклания и непорочен Агнец, Който като победител над греха и смъртта, взима книгата в ръцете си и я разтваря. Душата вижда Единствено Достойния, Комуто пее нова хвалебна песен, и приема от устата Му дума след дума, написаното в тази съкровена книга, която грехът е затворил.

         Ти може би оплакваш заедно с св. ев. Иоан, че прогледналите са толкова малко! Ако ти е жал да виждаш толкова незагрижени, мними християни, то призовавай ги към Христа с живо, смирено слово, както и с примера на целия си живот, посветен на Него.

         ЗА ПОСТА. „Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост.” /Мат. 17:21/ Сам Спасителят ни заповядва да постим. Всеки пост в Свещеното писание е тясно свързан със Самия Бог. Всеки народен пост е изразявал съкрушение за греха, който го отделил от Бога, и го призовавал да се върне отново при Него. Няма да възразяваме, като мнозина, че Мойсей и Илия били необикновени хора, съвсем неприличащи на нас, и това, което те извършили е недостъпно за нас. Въпреки че не сме святи като тях, и не ни е отредено някакво особено служение, но призивът на Иисуса Христа за среща с Бога, за послушание и общение с Него е насочен към всички нас. Бог възлюбил света, не само някои от света, а целият свят – и този свят сме ние. Печатът на смъртта и жертвата на Христа лежи върху всички нас, без изключение, защото у Бога няма лицеприятие.

         Това е наше единно и общо право. Христос умря, за да ни направи участници в Своето царство и Своята слава. Той сподели с нас Своето синовство при Бог Отец, като каза: „при Моя Отец и вашия Отец”. С този призив към Бог Отец, Той откри нашия път и достъп до Него. Постът и молитва са тясно свързани помежду си, и взимно се допълват – те ни помагат и подкрепят по този път (към небето). Дълбоки са нашите рани, упорити са нашите нравствени недъзи, непрестанни са нашите изкушения – затова, нека и ние бъдем упорити в постоянната борба с този род (на падналите духове), който са прогонва само с пост и молитва.

            Превод с незначителни обяснителни допълнения от: „ДЕНЬ ЗА ДНЕМ …” Лествица, Москва, 1998 г., по издание от 1909 г.  стр. 73 - 80