Духовна беседа №410

ДУХОВНА БЕСЕДА

Свщмчк  А Р С Е Н И Й  /Жадановски/

/1874 г. – 1937 г./

ДУХОВЕН   ДНЕВНИК

            „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата … И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две.” /Мат. 5:39, 41/ Тук се говори за вътрешното разположение на нашето сърце, т.е. да не помним никое зло, да прощаваме всичко на ближния, и никаква злоба да нямаме към него. Но това не означава злото да не бъде унищожавано, да не му се противим и да не се борим с него. Всяко зло изисква да бъде унищожено, но само като „надвиваме злото с добро.” /ср. Рим. 12:21/ Когато в сърцето си нямаме зло към ближния, това вече представлява неговото скрито унищожаване. Но кой може да определи какво е доброто и какво е злото? Съвпадат ли определенията на всички хора за добро и зло? Доброто се познава от непоквареното сърце, като всеки поотделно го вижда с духовните си очи. Но нали знаем, че всеки човек (в някаква степен) е грешен. Затова тук е важен авторитета на Църквата, непорочната Христова невеста. Сам не (винаги) можеш да се оправиш кое е зло и кое добро, кое е позволено, и кое – не. Затова се вслушвай в гласа на светата Църква, както и в мнението на светите Божии човеци, ръководени от Светия Дух!

         Нашият Господ Иисус Христос често се уединявал на молитва, като оставял народа. /вж. Лк. 5:16/ Уединението има голямо значение в духовния живот. Нашата крайна цел е покоя в Бога. И ето, в уединение, когато оставаме сами със себе си, нестеснявани от никакви външни ангажименти, най-добре започваме да разпознаваме своя вътрешен свят, своята вътрешна същност, в която е отобразен Божият образ. Безпрепятствено можем да влезем в беседа с нашия Творец и Първообраз. А какво да кажем относно Господ Иисус Христос, в Когото се съдържа вечният Божествен живот, в единението Му с Бог Отец и Дух Свети? Колко изключително важно е било за Него уединението!

         Помазването в името на Светия Дух, което всеки получава при Кръщението, особено силно помага на християнина да пребивава в истината. Остава обаче потребността чрез нашето усърдие да не заглушаваме, а да поддържаме неговата сила с вярата си в Божия Син, дошъл в плът, с любовта си един към друг, и с изпълнението на Божиите заповеди. Тогава действието на това помазване ще остане да пребивава в нас, и ние лесно ще разпознаваме истината.

         Може да четеш Словото Божие както за знание, така и за назидание. Но само тогава ще можеш безпогрешно да го разбираш, когато го четеш и в единия, и в другия смисъл – да го възприемаш с ума, и да го преживяваш със сърцето. Затова, какво може да бъде доверието ни в хладното академично богословие? Ако то произтича единствено от прочита на Словото Божие с ума, неговите тълкувания не могат да бъдат авторитетни.

         Когато Господ те призове към покаяние, тогава ще можеш да видиш цялата сквернота на своите грехопадения, и да осъзнаеш цялата си нищожност. Възползвай се от този момент, като разпалиш в себе си силна вяра и любов към Господа, моли Го да те помилва, като разтваряш това моление с надежда в Божието милосърдие. Но ще отмине този момент, Господ ще приеме твоето покаяние, и ти ще заживееш по-изправно. Тогава нерядко започват да изплуват помисли – защо си допускал в живота си тежки грехове, и ако не бяха те, Господ може би щеше да те въздигне в друго, по-високо духовно достойнство. Постарай се да не допускаш тези помисли! Вгледай се в себе си, и ще забележиш, че с това започват проявите на превъзнасяне и мечтания. Не скърби, че не можеш да бъдеш във високите небесни обители, а само умолявай Господа - да даде и на теб, недостойния и многогрешния, макар и най-последното място в Царството небесно! Достатъчно е само да не те лиши да гледаш Него, Милосърдния Господ, в блаженството на вечността.

         Не се удивлявай и не осъждай, ако хората не устояват на изкушенията и падат в грях. На теб ти е добре когато сам си освободен и не изпитваш тези изкушения. Но сигурен ли си,  ако и ти беше подложен на същите, дали щеше да ги понесеш?

         Какво е смирението? - Преп. Симеон Нови Богослов пише, че то е неприкосновена и сигурна съкровищница, която се изгражда в този ум, който носи убеждението, че в него има добри качества единствено по силата на благодатта.     Какво е кротостта? Отново, според преп. Симеон Нови Богослов: „Кротък е този, който пази себе си безстрастен, като нито от похвалите се превъзнася, нито от порицанията се огорчава.”

         Често неловкостите, недостатъците и грешките на околните събуждат у нас присмех и надсмиване. Трябва да се въздържаме от това с мисълта, че ние самите може би сме достойни за още по-голям присмех. А нали знаем, колко е неприятно, когато ни се присмиват.

         Ако се вгледаме внимателно в сърцето си, ще видим, че в него няма (достатъчно) топла, умилителна и чиста любов към Господа. Проблясъци на такава любов понякога се случват, но общото разположение на сърцето ни (най-често) е хладно. Трябва да знаем, че пълната любов към Господа е дар, който се придобива с дълъг молитвен подвиг. Един от известните подвижници придобил тази дар едва след 30-годишно усилено търсене (стремеж) към него. Той постоянно молел Господ да му даде поне една минута да се наслади на тази любов. И ето, веднъж, по време на болест, след светото Причащение, той бил обхванат от пламъка на тази любов към Господа. В сърцето му се появило такова разположение, че той бил готов на всякаква болест, скръб и страдание, стига да не се лиши от тази любов. Който има тази любов към Господа, той е благодушен, спокоен, умиротворен, добър, кротък, назидателен и приятен (за околните).

         Безсрамието започва да се проявява и установява у този, който нравствено се е развратил, и е престанал да се съобразява с всякакви изисквания за нравствено приличие. Ако обърнем внимание на живота в съвременното общество, ще забележим, че безсрамието у нас силно нараства. Безнравствени песни, безнравствени картини и т.н., днес прелъстяват съвременното общество, а това означава, че то силно се е развратило. Някой ще каже, нали срамът е признак на развратеното сърце, докато чистите по сърце не се смущават от нищо лошо. Наистина, може в някаква степен да се достигне и до такова безстрастие. Когато го има, сърцето се освобождава от сквернотата, и дотолкова отвиква от нея, че дори да забележи около себе си нещо безсрамно, това не го дразни. При това, самото безстрастие никога не дава повод за нещо, което може да предизвика срам. Ние сами вършим безсрамни постъпки, интересуваме се от безсрамни зрелища, търсим ги и ги одобряваме. А това е явен признак, че затъваме в калта на безнравствеността.

         В аскетическите книги и беседи често се употребява израза – да имаш (да си в състояние на) духовно безчувствие. Това означава да имаш духовно разленение и разслабление, заедно с чувство на разочарование (отегчение от духовни занимания). В частност означава - да престанеш да забелязваш своите грехове и недостатъци, както и да не се стараеш да ги поправиш. Обратно, да дойдеш в чувство (възчувстване), означава духовно бодърстване, живо да се интересуваш от духовния живот, да боледуваш за  греховете си.

Понякога се случва добрите хора да се смущават, когато в отговор на своите честни и добросъвестни дела и постъпки, при изпълнението на своя дълг, срещат от страна на злите хора недоволство и проклятия. Това толкова ги оскърбява, че са готови да отстъпят пред своите зложелатели. Не бива, честни хора, да са боите от никакви проклятия! Знайте, че отправянето на проклятие е недостойно (и недопустимо) за християнина. Апостолът увещава: „Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв. Защото писано е: „отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ.” /Рим. 12:19/ За всяко проклятие човек ще трябва да дава отговор пред Господа. Освен това, запомни че произнесеното срещу теб проклятие се връща върху този, който е дръзнал да го изрече. Ти само от сърце се обърни към Господа с молитва – Той да те запази от всякакво зло! Ако от боязън заради проклятието тръгнеш против съвестта си, против своя дълг и справедливостта, с това ще отстъпиш от Господа и ще дадеш храна на злото, което следва да бъде прекъсвано при всички случаи.

         Вярата, както и любовта, не се дава на човека лесно и отведнъж. Тя трябва да се търси, да се стремим към нея, и едва след време, след усилени духовни старания, вярата завладява цялото ни вътрешно същество и се превръща в постоянна цел на нашето битие.

         Когато станеш свидетел на пороците и греховете на ближните, не си изработвай нагласа - да чувстваш себе си напълно изолиран от тези порочни хора … Не си въобразявай, че между теб и тях съществува някаква голяма пропаст -  те са порочни, а ти си свят. По-скоро мисли за себе си като за един от такива грешници, и плачи за греховете на другите, като за свои собствени. По време на земния живот на Спасителя, според св. ев. Лука, в Иерусалим се случило такова нещастие: Силоамската кула се срутила и убила 18 човека. Друг път, разгневеният Пилат заповядал да убият някои галилейци на мястото за принасяне на жертви, и така кръвта им се смесила с тази на жертвите. Когато някои дошли и разказали за станалото на Господа, с очевидна цел да представят себе си като праведни, в противоположност на загиналите, които заради тази тяхна гибел те считали за тежки грешници. Но Господ, за назидание на всички бъдещи поколения изрекъл следните сурови думи: ”мислите ли, че тия галилейци бяха по-грешни от всички галилейци, че тъй пострадаха? Не, казвам ви; но ако се не покаете, всички тъй ще загинете. Или мислите, че ония осемнайсет души, върху които падна Силоамската кула и ги изби, бяха по-виновни от всички живеещи в Иерусалим? Не, казвам ви; но ако се не покаете, всички тъй ще загинете.” /Лк. 13:2-5/

         Преп. Симеон Нови Богослов пише: „Това, което е написано за различните светски дела, четящите могат и сами да разбират, докато божествените и спасителни неща, никой не може да разбере или да осмисли без просвещението на Светия Дух.”

         Обикновено различаваме три вида хора – плътски, душевни и духовни. Кои са плътски – това е разбираемо, просто защото те живеят по плът, предават се на плътски (телесни) страсти, в тях затъват и се омърсяват. Душевните са тези, които се ръководят от ума и сърцето си, но в тяхното естествено състояние, както те се проявяват в нашето греховно същество. Такива са мнозина съвременни учени, различни изобретатели, социалисти, хуманисти и голямо множество от съвременните хора. Духовните са всички, които според св. ап. Павел са „водени от Духа Божий.” /Рим. 8:15/ Такива хора поверяват ума и сърцето си на светлината на Христовото учение и са озарени от Всесветия Божий Дух.

         Съществуват така наречените неизповядани грехове, с които мнозина живеят дълги години, дори през целия си живот. Иска им се понякога да ги открият пред изповедника, но чувстват твърде голям срам да ги изкажат. Така, година след година, те теготят душата и й готвят вечно осъждане. Някои от тези хора се оказват щастливи. Идва време, Господ им изпраща духовник, устата и сърцето се отварят, и те успяват да изповядат затаените грехове. Така гнойника се пробива и душата получава облекчение, чувства се оздравяла. Независимо от това, колко много трябва да се страхуваме от неразкаяните (неизповядани) грехове, защото според апостола, нашият живот е „пара, която се явява за малко време, па изчезва.” /Иак. 4:14/ Днес сме живи, а утре може да бъде краят на тукашния ни живот? Къде тогава ще скрием греховете си?

         Превод от: Епископ АРСЕНИЙ /Жадановский/, „ДУХОВНЬІЙ ДНЕВНИК”, Москва, 2008 г. стр. 72 - 90