Духовна беседа №409

ДУХОВНА БЕСЕДА

   Архимандрит   ЛАЗАР /Абашидзе/

КЪМ ДУШАТА, УГНЕТЯВАНА ОТ ДУХА НА УНИНИЕТО

            Какъв страх, трепет и безпокойство е длъжна да преживее душата, виждайки всичко това, което й се случва като преминава през митарствата, докато не бъде произнесена присъдата, която я освобождава. Божествените сили стоят срещу лицата на злите духове и представят добрите помисли, думи и дела, които й принадлежат, а тя стои в страх и трепет по средата между препиращите се ангели и демони. Очаква, или оправдание и освобождение, или осъждане и гибел. Ако е прекарала живота си благочестиво и благоугодно, ще я приемат ангелите, и тя спокойно ще тръгне към Господа. Ако се окаже, че душата е проживяла в небрежност и блуд, тогава ще чуе гневния глас: „Да бъде взет нечестивия, за да не види Божията слава.” Ще го оставят Божиите ангели, и ще го грабнат тъмните демони. Ще започнат да го бият и тъпчат, след което ще го захвърлят в мястото на тъмнината и мрака, където няма никаква светлина, нито живот за човека, но вечна болка и безкрайна печал. Там непрестанно се чува: „Уви, горко ни!” Там призовават, и няма кой да им помогне, молят се, и няма кой да ги избави. Невъзможно е да се опише тамошното бедствие, както и да се изрази болката, на която душите са подложени.”

         Веднъж старецът Зосима се помолил Господ да му даде да познае мъченията на грешниците, та по Неговата милост, никога да не забравя, че е велик грешник. „Скоро след тази молитва, разказва за себе си старецът, изведнъж почувствах неизяснимо страдание в цялото си същество – душевно, телесно и духовно. Това ужасно страдание не може да се изрази с никакви думи, душата беше известена, че това е адското мъчение на грешниците. Аз нищо не виждах и не чувах, но всичко в мен страдаше и се измъчваше ужасно - душата, цялото ми тяло, струваше ми се че дори всеки косъм на главата ми страда … В трепет паднах на молитва пред Господа, но не можех да произнеса нищо, а само със силни вопли призовавах: „Господи помилуй!” Той наистина ме помилва, и всичко отведнъж премина, а сълзите на умиление и благодарност сами обилно се лееха.”

         Свт. Игнатий Брянчанинов пише: „Който има винаги пред очите си смъртта и вечността, които са задължителна и неизбежена съдба на всеки човек, той се надсмива и над скърбите, и над земните радости. От когото врагът (дявола) открадне помненето на смъртта и вечността, за него скърбите израстват като неизмерими и непреборими исполини. Още щом инока (или всеки християнин) си припомни за смъртта – всички тези исполини падат в праха, и завесата, закриваща вечността, се разкъсва – пред него земните събития изглеждат като детски занимания и наказания! ... Дяволът се старае да отвлича нашия поглед, за да ни убягва гледането и виждането на вечността. Когато наистина не я виждаме – тогава човек започва да се мята и се измъчва в мрежите на ловеца (дявола). Духовният разум, който е смиреномъдрието, разсича тези мрежи. „Помни края си, и никога няма да съгрешиш” – нито с ропот срещу блаженото Христово иго, нито с изнемогване във въжделения и преславен монашески подвиг. „Който претърпи до край, той ще бъде спасен.” Който се разколебае, известява ни Бог, към него не благоволи Моята душа.”

         „Какво представлява смъртта? Какви са нейните свойства и действия? Нека да размислим за това, ние, смъртните – пише св. Димитрий Ростовски. Смъртта е раздяла на душата от тялото, разрушение на естествения съюз между тях, разложение на съставните части, от които се състои човешкото естество, бездействие на телесните органи, загуба на чувствата, край на живота, разграждане на целия човешки състав.

         Човек се състои от душа и тяло, а когато умре, тогава вече не е човек, защото, макар пред нас да лежи неговото тяло, макар да пребивава и безсмъртната му душа, но тъй като са разделени помежду си, то – нито душата представлява целият човек, а е просто само душа, нито тялото не е човека, а само труп. Ето защо естеството на земнородните се бои от смъртта – защото смъртта му отнема неговото лично битие, отнема му това, което той е бил. Човекът повече не е човек - по-точно, той се унищожава до деня на Съда и архангелската тръба, която ще събуди всички мъртви от началото на света.

         Свойствено за смъртта е, че тя идва неочаквано, макар за всекиго да е напълно известно, че това е неизбежно. Има ли нещо по-достоверно от това, че ще умрем? По думите на апостола, на всеки човек предстои веднъж да умре. От друга страна, има ли нещо по-неизвестно от идването и часа на смъртта, както и Сам Господ говори в Евангелието – не знаете деня и нощта, в които Синът Човечески, Който владее над живота и смъртта, ще дойде да вземе душата на човека. Смъртта е известна на всички, и на всеки, защото тя неизбежно, неотменимо ще дойде при всекиго, и никой не може да я избегне. Но незнаен остава часът на нейното идване – тя не дава никому предварително да знае, че идва, не определя времето, не изчислява дните и годините, не очаква старостта, не щади младостта, не пита – готов ли си? А когато дойде и завари човека неготов, не му дава и минута отсрочка да се подготви за нея. Известно ни е, че душата ще се отдели от тялото, но не ни е известно как ще се случи това – дали по общите закони на естествената смърт, или по някакъв насилствен начин? Всеки знае, че ще умре, но начина на своята смърт, как и по какъв начин ще умре, това никой не може да знае. Смъртта ни е известна, защото тя е отредена от Божието правосъдие като наказание за целия човешки род, като последица на прародителския грях. Но не ни е известен смъртния час, защото Бог не ни е открил Своето определение за продължителността на живота на един или друг човек, а е скрил това в Своите неведоми съдби. Добре ни увещава Господ: „Бъдете готови, бдете и се молете, защото не знаете кога ще  настъпи времето (на смъртта).

         Действията на смъртта са в това, че тя отнема от човека всичко, напълно всичко, което той има в този свят -  богатство, почести, слава, красота, всякакъв вид наслаждения. Защото когато човек умира, той оставя всичко, и славата му не слиза с него в гроба. Смъртта разделя родители от деца, господари от слуги, разделя от всичко, което човек обича, разрушава всички надежди и мечти за временните блага. Тя отваря пред човека вратите на вечността, която започва с нея, каквато и да е тя -  блажена или нещастна. За праведниците смъртта отваря вратата на блажената вечност, на Царството Небесно. А за грешниците, умиращи без покаяние, отваря вратата на мъките във вечността, вратите на ада. Какъвто живот човек живее тук, такова ще бъде и въздаянието му след смъртта.

         Не се страхувай от смъртта, а се подготвяй за нея, като живееш свят живот. Ако бъдеш готов за смъртта, няма се убоиш от нея. Ако възлюбиш с цяло сърце Господа, сам отнапред ще пожелаеш смъртта.”

         Св. Тихон Задонски пише: „Смъртта следва всеки човек по невидими пътища, и го грабва когато той не очаква и както не очаква. Какво ще се случи, когато тя ще дойде и при тебе, и без глас ще те призове: върви, човече, Господ Вседържител те зове, грешна душо! ... Бог ни е обещал Своята благодат и милост, но утрешния ден не ни е обещал. Бъди разумен и мъдър, и докато имаш време се приготвяй за този час с покаяние и съкрушение на сърцето.”

         Св. Ефрем Сирин пише: „Необходимо е да употребим всички грижи и усърдие за своето отшествие от този живот, да си приготвим добродетели, които да ни съпровождат при излизането ни от него, като се застъпят за нас в необходимия час (на смъртта, и на Божия съд).

         Един известен проповедник, еп. Иоан Смоленски, така изобразява прехода на човека чрез смъртта в задгробния живот: „За  човека вече започва да се разкрива вечността, и той вече се отправя към граничната й линия. Все още вижда, макар и замъглено и неясно земните предмети; все още чува, макар и неразбираемо, тукашните звуци; все още усеща в себе си, макар и смесени, земните чувства – но вече проличава и му се обажда и другия живот. Той забелязва предмети и явления, невидими за другите; чува необикновени звуци, прозира това, което не може да ни бъде известно според естествения порядък на нещата. Още няколко минути, и човек преминава във вечността … Изведнъж се променя формата на неговото битие, духът му вижда самия себе си, своето собствено същество, както не го е виждал (докато е бил изцяло) в тялото си. Вижда най-отдалечени предмети вече не с телесните си очи, а непосредствено с разума си. И това, което преди е могъл да постигне само с разум, сега го вижда сякаш с очите си (непосредствено). Той говори не с членоразделните звуци на думите, а с мисълта си, и това, което преди е могъл да си представи мислено, сега вече изразява сякаш с думи. Не усеща предметите чрез ръцете си, а усета на чувствата, като и най-фините предмети, които преди са били за него недоловими и неосезаеми, сега ги обхваща в усещанията си като с ръце. Движи се не с краката си, а единствено със силата на волята, и то, като към това, към което преди е могъл да се приближи бавно и с огромен труд, през големи пространства от време и място, сега ги достига мигновено, никакви веществени препятствия не му пречат за това.

         Сега и миналото му се вижда като настоящето, а бъдещето не е така скрито, както преди, и вече за него няма разделение на време и място, няма нито часове, нито дни, години и векове. Няма нито малки, нито големи разстояния – всичко се слива в един миг – този на вечността, която никога не приключва. Всичко се съединява в една гледна точка, която не подлежи на никакви измерения.

         Какво той вижда и чувства? Открилата се вечност поражда у него неизразим ужас – нейната безпределност поглъща неговото ограничено същество, всичките му мисли и чувства се губят в безкрайността. Той вижда предмети, за които ние нямаме нито образи, нито названия; слуша това, което на земята не може да бъде изразено с никакъв глас и звук. Неговите съзерцания и усещания не могат да бъдат изразени на земята на никакъв език и с никакви думи. Там намира светлина и мрак, но не като тукашните. Светлината там е толкова ярка, че в сравнение с нея светенето на нашето слънце прилича на светеща свещ. Така и познатият ни нощен мрак на земята в сравнение с тамошния мрак, прилича на светъл ден.

         Там среща подобни на себе си същества, и в тях познава хората, преселили се от тукашния свят. Но има и особена промяна! Това вече не са тукашните лица и земни тела, а само души, със своите напълно разкрити вътрешни свойства, които именно ги обличат по съотвестващ за тях образ (облик). По тези образи душите се познават една друга, а със силата на чувствата узнават (познават) тези, с които са се сближавали в земния си живот.

         След това душата среща същества, сродни по естество, но дори самото им приближаване я изпълва с чувство за тяхната неизмеримо по-голяма от нейната сила. Едни от тях излизат от дълбините на безпределния мрак, като цялото им същество е мрак и зло. Те мислят, действат и живеят единствено с безкрайното зло. Невъобразимите страдания в тях самите, както и скърбите и гибелта, които причиняват на другите, отличават всяко тяхно движение и действие.

         Но все още душата е в низшите сфери на духовния свят, близки до земния свят. А там, по-далеч, духът вижда едно безкрайно море от непостижима светлина, от която излизат други същества, още по-могъщи от първите. Тяхната природа и техният живот са едно необятно добро, неизобразимо съвършенство, неизразима любов. Неописуема светлина изпълва целите им същества и съпровожда всяко тяхно движение.

          И така, в този чуден свят, духът на човека, нестесняван от нищо, и по силата на своята духовна природа, както и поради непреодолимата сила на привличане на сродния за нея свят, лети все по-далеч, до това място, или по-добре да се каже, до тази степен, до която му стигнат духовните сили, като цял се преобразява по поразителен за него самия начин. Същият ли е този дух, който е живял в човека на земята – дух, ограничен и свързан от плътта, едва забележим под масата на тялото, който наглед не може дори да живее и да се развива? … Накрая, същият ли е този дух, в който и доброто в по-голямата си част е било само в зародиш, в който и злото се е скривало дълбоко, така че той почти не съзнавал ясно в себе ни нито едното, нито другото. Всичко в него било толкова неустойчиво и смесено, че и доброто е било побеждавано от злото, и в злото понякога е прозирало добро, а нерядко едното се е явявало под вида на другото. Какво се случва сега с него? - Сега всичко – и доброто, и лошото, се разкриват бързо, с неудържима сила – неговите мисли, чувства, нравствения му характер, страстите, стремленията на волята, всичко това се разгръща в необхватни размери. Сам той не може нито да ги спре, нито да ги промени, нито да ги победи. Безпределността на вечността ги увлича до безкрайност. Неговите недостатъци и слабости се превръщат в категорично зло, неговото зло става безкрайно, неговите скърби и духовни болести се превръщат в безгранични страдания.

         Можете ли да си представите ужаса на такова състояние? Твоята душа, която тук сега не е добра, но все още подтиска и скрива злото в себе си – там ще се яви като зла до безкрайност. Ако не успееш да изкорениш лошите си чувства, които тук все някак сдържаш, там ще се превърнат в лудост. Ако тук някак владееш себе си, там не ще можеш да направиш нищо със себе си – всичко в тебе, и с тебе, ще премине там, и ще се накъса в безкрайността.    

   Превод от: Архимандрит Лазарь, „ДУШЕ, ОТЯГОЩЕННОЙ ДУХОМ УНЬІНИЯ”, М. 2000 г., стр. 56 - 68.