Духовна беседа №377

ДУХОВНА БЕСЕДА

ДЕН  СЛЕД  ДЕН.

ДНЕВНИК  НА  ЕДИН  ПРАВОСЛАВЕН СВЕЩЕНИК

            ДА НЕ СЕ ОТКЪСВАМЕ ОТ КОРЕНА. „Едно и също да ви пиша, за мене не е тежко, а за вас то е назидателно.” /Фил. 3:1/ Апостол Павел не се отегчава да повтаря едни и същи наставления, уверен, че това повторение е полезно за тези, към които е отправено. Хората търсят и обичат все новото. Напразно възрастните предлагат на младите тези книги, от които те са се хранели в младостта си. Младежта не се задоволява с тях, затова и във възпитанието има толкова затруднения. На детето му омръзва да му се говори едно и също, и още неусвоило азбуката, бърза да навлезе в науките, които са му още недостъпни.

         Същото срещаме и в духовния свят. Неведнъж ни се налага да слушаме оплаквания, че в проповедите ни се повтаря едно и също. Но нима може да се допусне, че заради някакви новости проповедниците трябва да пропускат това, което единствено е потребно, което единствено е вечно и неизменно?

         Истината е една, както Един е Бог, и едно е изкуплението. Затова, за християнина не бива да е тягостно четенето и препрочитането на Словото Божие. При постоянно четене на Свещеното писание (всеки път) ще го поразява и това, което преди се е оказало незабелязано. Нашето нежелание да препрочитаме едно и също, в случая е признак на нашето равнодушие и повърхностно отношение към истината, която ни възвестява (пътя за) нашето спасение и ни обещава вечно блаженство. След желанието за новости (независимо какви), обикновено следва блуждаене по собствените пътища.

         Човек се откъсва от вековния си корен, след което (лесно) може да бъде захвърлен на всяка страна. Той бързо губи пътеката, и като не намира почва, или се предава на все по-голямо лекомислие и пустота, или се разочарова от всичко, и се предава на тъга. Един единствен е Божият път, прокаран за човека от началото на времената, този път, на който са съсредоточени всички Негови благословения, който се изминава с Него и води направо при Него. Този път е стар, и заедно с това е винаги „нов и жив път” /Евр. 10:19/. Този път е здрав, защото негова основа от начало до край е Словото Божие. Заедно с това, по този път се преживява най-разнообразен (личен) опит, чудни открития, (откриват се) живи извори, неугасваща светлина. Той лесно може да бъде намерен, но трябва да попаднеш на тази врата, от която той тръгва. Иисус Христос казва: „Аз съм вратата: който влезе през Мене, ще се спаси, и ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери.” /Ин. 10:9/

            ДА СЪЖАЛЯВАМЕ ИСКРЕНО. „Жално Ми е за народа, че три дни вече стоят при Мене, и няма какво да ядат.” /Марк 8:2/ Каква загриженост за немощния и гладен народ! Но да видим всички подробности: тези хора били изнемощяли, а някои от тях живеели далеч, и по пътя могли да останат съвсем без сили. Всичко това вижда и премисля Господ. Неговото благотворение не е нещо общо, което не отчита подробностите, и което едва се докосва до чуждите нужди. Той не само вижда това, което се набива в очи, Той не иска да допусне хората да закъсат по пътя - затова остава с тях до късна вечер. И ги храни с ръцете на същите хора, които малко преди това, раздразнени от гладната тълпа, сами Го молели да ги отпусне да си вървят, като Му доказвали, че няма с какво да ги нахранят.

         Тогава, на моменти, учениците Му все още бивали нерадиви – надвивала ги умората, усърдието отслабвало. Но въпреки това, те били послушни, и когато Господ поставял в ръце им хляба и им заповядал да го раздават – те изпълнявали това. Те отново възприели от Неговия Дух, което оживило чувствата им, и така отново станали проводници на Неговата щедрост.

         Да ни научи Господ, и ние искрено да съжаляваме, и дълбоко да вникваме в страданията на нашите ближни! Да помним, че ако нямаме с какво да нахраним не само душата, но и тялото им – заради нас ще ги нахрани Господ. Да предадем нашия оскъден запас в Неговите ръце, и Той ще го направи достатъчен.  Да Му благодарим за (отрезвителната за нас подкана в) думите Му: „Дайте им вие да ядат.” /Марк 6:37/ С това, Той, Подателят на всичко, иска да ни използва като Свои оръдия, да насища и да утешава чрез нас.

            ДА ПАЗИМ ДУХА НА КРОТОСТ. „А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа.” /Деян. 4:32/ Трябва по-често в мислите си да се обръщаме към първите времена на християнството, когато целият живот на нашия Спасител е бил съвсем пресен и жив в паметта на Неговите съвременници. За съжаление, това припомняне твърде бързо се заличило от паметта, изпарил се духа на единение и любов, който владеел първите последователи на Христа. Твърде далеч се намираме днес от казаното: „имаха едно сърце и една душа”. Точно въпросите на вярата най-често пораждат вражда и разпри между тези, които трябва да се сплотят в едната обща, всеобхватна, всичко покриваща (спасителна) вяра. Дори различно да разбираме и чувстваме много неща от областта на вярата (като цяло, личният път във вярата за всеки е уникален и неповторим, независимо от забележимото сходство в много отношения), трябва да помним, че истинският Бог е Един за всички (правилно вярващи в Него) и общата вяра, която ни съединява, трябва да ни води към единодушие, а не към разпри.

         Когато напускал земята, Спасителят оставил на учениците Си свещен завет, като казал: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам.” /Ин. 14:27/ Страшно е, като се помисли колко малко от християните успяват да го опазят! Ако ни се случи да срещнем мнения с които не можем да се съгласим, и тогава трябва да запазим духа на кротост (разбира се не като проява на отстъпление от вярата), защото с този дух на кротост можем да победим (неправилните мнения и отклонения на другите, стига да сме достатъчно наясно, че сме в правата вяра).

         Апостолът пише: „След като сте очистили душите си с послушност на истината чрез Духа, за нелицемерно братолюбие, обичайте се постоянно един други от чисто сърце.” /1 Петр. 1:22/ Плодът на вселяване на Христовата истина в сърцето е любовта. Вярата в Христа и Неговото учение трябва не да ни разединява, а да ни примирява, да вселява в нас нелицемерна, братска и взаимна любов. Защото Той е живата и вечна истина, която възкресява човешката душа, Която е една и съща през всички времена, и която не престава да дава живот на всеки, до когото се докосва. „И тъй, нека търсим онова, що служи за мир и взаимно назидание.” /Рим. 14:19/

            ДВОЙСТВЕНИЯ ЖИВОТ. „Тия народи почитаха Господа, но и на своите истукани служеха. Па и децата им, и внуците им доднес постъпват тъй, както постъпваха бащите им.” /4 Царств. 17:41/ Потомството на тези народи се размножило и достигнало огромни мащаби. На всяка крачка и сега срещаме подобни на тях, които „служат на Бога и на мамона.” /Мат. 6:21/, които „куцат на две колена” /3 Царств. 18:21/, „ни студени, ни горещи” /Откр. 3:15/, такива, които са готови да угодят и на нашите и на вашите. Ето в какво се състои грехът на „такива народи” (разбирай, на такъв тип хора!) – те не се придържат нито към едната, нито към другата страна, служат едновременно и на Бога и на мамона, а всъщност се стремят да извлекат изгода за самите себе си, и от едната, и от другата страна.

         Невъзможно е да предадеш себе си наполовина на Бога, и наполовина на вражеската (демонична) сила, която толкова изкусно овладява хората. Невъзможно е само понякога да се придържаш към Словото Божие, и само отчасти да го имаш като основа на живота си, като едновременно с това измерваш своите действия и решения според „духа на този свят”.

         Господи, нима когато ме зовеш, аз ще Ти кажа: „Ела по-късно, защото не съм готов.” Нима ще заглуша това, което Ти сега искаш да ми кажеш, и ще се обърна към Тебе едва когато приключа (ангажиментите си) с този свят?  Мога ли безнаказано да разделям на две живота и сърцето си, своите стремежи, като Ти отдавам само някаква част от това? Като се колебая между двата пътя аз живея двойствения живот, който е толкова опасен. Не съзнавам, че Бог може да заеме в сърцето единствено и само първото място, или изобщо да не бъде там!

         На какво да се научат децата от своите колебливи и непостоянни родители? Защо са всички тези наставления, старания и заплахи, след като в живота на родителите го няма това твърдо начало, този Божествен авторитет, на който, ако се подчиняваха родителите, биха се подчинили и децата. „Чеда, пазете себе си от идолите.” /1 Ин. 5:21/

         ЗА ЛИЦЕМЕРИЕТО. „Твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве.” /Мат. 6:18/ Нашият Господ Иисус Христос, в една от първите глави на евангелието от Матея, се обръща към постещите и говори за този пост, който е угоден Богу. „Не бъди като лицемерците!” /Мат. 6:6/ - не постете, както лицемерците; не се молете като лицемерците, не благотворете като лицемерците. Всички тези дела, вършени в Божие име, хората свалили на земята, и започнали да ги вършат (изключително за) пред очите на другите. Нашият Господ с печал установява, че всичко, което след като изхожда от Бога, към Него трябва и да се стреми, (масово) се оказва окаляно и омърсено на земята. Докато Той непрестанно се старае да отмести погледа и сърцето на хората, от този грешен свят - към небето.

         Милостинята – направо към Бога, независимо от хората; молитвата – направо към Бога, независимо от хората; постът – направо към Бога, независимо от хората, от техните мнения и похвали. „Горко вам, фарисеи, лицемери.” /Мат. 23:13/ - това са думите на Спасителя към тези, които свалиха Божието на земята (за да го използват) за достигане на земна слава. Казва също: „Как можете вие да повярвате, когато един от другиго приемате слава, а славата, която е от Едного Бога, не търсите?” /Ин. 5:44/ Нашият Спасител, достоен за всяка слава и чест, обичал да повтаря за Себе Си, че Той не търси нито Своята воля, нито Своята слава. Докато недостойните, жалки и осквернени хора, Той вижда как постоянно търсят само тази човешка слава! А такова търсене води до лицемерие. Господ иска да откъсне от земята привързаните към нея души, и да ги устреми като „изострена стрела” /Ис. 49:2/, насочена към целта - направо към Този, Който вижда (всичко прикривано и) тайно, и не приема лицемерието. Праведният Господ призовава хората, които се молят на показ, и им казва: Не пред хората … но пред „твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве.” /Мат. 6:6/ Спасителят иска за събере, да устреми и прикове всички погледи към Своя и наш Отец, Който вижда в тайно, за да познаем вместо външното благочестие, това неописуемо общение с Бог Отец, което се познава „на тайно” – в най-съкровените дълбини на нелицемерната душа.

         Твоят Отец е (истински познаваем) на тайно, Той ще ти отговори и ще ти се разкрие на тайно (в Своята благодат). И Той, Който вижда на тайно, ще види не само твоята немощна молитва, вътрешния пост на душата ти, но също и нейните греховни тайни. Като прониква във всичките нечисти дълбини на душата ти, Той не се отвращава от теб. Човек би се отвърнал, но Бог – не. Напротив, „всеки ден простира ръцете Си към непокорния народ” /Ис. 65:2/, за да призове упоритите сърца към Себе Си, и да въздаде на търсещите сърца, това общение със Себе Си, което влива в тях нов живот, което прави от тях „жилище Божие чрез Духа.” /Еф. 2:22/

          Превод с незначителни обяснителни допълнения от: „ДЕНЬ ЗА ДНЕМ …” Лествица, Москва, 1998 г., по издание от 1909 г.  стр. 66 - 73.