Духовна беседа №376

ДУХОВНА БЕСЕДА

ДЕН  СЛЕД  ДЕН.

ДНЕВНИК  НА  ЕДИН  ПРАВОСЛАВЕН СВЕЩЕНИК

         НЕ БЪРЗАЙ. „Роден от жена, човек е краткодневен и преситен с тъга” /Иов 14:1/ Написаното от праведния Иов в негово време, днес се оказва още по-справедливо в съвременното общество. Никога човешкият живот не е бил толкова суетен и тревожен, както в наше време. (Писаното е от началото на миналия, 20-ти век ! б.м.) Едни действително са погълнати от всякакви дела, а други – просто не умеят да разпределят разумно времето си. Всички бързат, всички стремително са се упътили за някъде, не успяват да си поемат дъх, завладяни от някаква нравствена треска.

         В наше време хората не просто вървят, те бягат в различни посоки, като и най-спокойните се заразяват от  това бързане. Може би никога не са вниквали в думите на пророка: „тяхната сила е да седят спокойно, в друг вариант на превода – силата ви е в тишината и упованието” /Ис. 30:7/ Една крачка, направена в такава спокойна тишина и упование (в Господа) ще принесе по-голяма полза, отколкото стотици крачки, произтичащи от суетливост и човешко своеволие. Когато човек се убеди в това чрез безплодността на много от своите дела, от разочарованията, които го постигат, от изнуряването на душата си – тогава той престава да бърза по своя воля. Той се оставя да бъде воден от този Пастир, Който „кога изведе овците си, върви пред тях.” /Ин. 10:4/ и не им позволява да Го изпреварват. Тогава човек тръгва с равномерна, твърда и постоянна крачка след своя небесен Водител, и като устремява в Него поглед, (започва да) разбира какво означава да не избираш сам пътя си, а да следваш по определения от Него. Тогава няма да има спирания и престои, няма да има и бързане, и избързване – ще има послушание (на Божията воля) и произтичащите от него плодове за вечността.

         НЕ СЕ РАЗДЕЛЯЙ ОТ БОГА. „Едно е само потребно” /Лк. 10:42/ Понякога търсим, и то твърде дълго, към какво да привържем сърцето си. То чука ту на една, ту на друга врата на земята, търси пристан, но някъде го измъчват, другаде го оскверняват с грехове, или му се надсмиват. След всичко това остава пустота и мъка. И отведнъж чува думите „Едно е само потребно”. Пред него застава Божественият Сърцеведец, Който познава човека изцяло, с неговите търсения и стремежи, и категорично потвърждава, че му е нужно само едно. Нужна му е връзката с Бога, Който го е създал да бъде Негов (Божий). Нужно му е да приеме своя Спасител, Който дойдe на земята заради него, за да не го оставя никога самотен. Нужна му е тази сила на Духа, която може да превърне ожесточеното и осквернено сърце в чисто сърце, възродено от Бога, в което е начертана Божията воля. Който се е обогатил с това, свидетелства, че единствено това му е достатъчно.

         Господи, Ти казваш: „Едно е само потребно” – и аз от цялата си душа ти отговарям – достатъчна ми е Твоята благодат, и повече нищо не ми е нужно.

         Няма да се намери нито един истински християнин, който да не въздаде слава на Господа за това, че да се живее с Него е хубаво. Толкова хубаво, че е по-добре всичко да претърпиш, отколкото да се разделиш с Него. Христос казва че вярващия в Него няма да гладува, душата му напълно ще се насити, и няма повече да търси подаянията, които дава света и греха. Истинността на тези думи всеки може да изпита.

            ДА СЕ ОТКАЖЕМ ОТ ЛЪЖАТА. „Заради това, като отхвърлите лъжата, казвайте истината.” /Еф. 4:25/ Свети апостол Павел се обръща с тези думи към хора, които вече са познали истината на християнството, като ги убеждава напълно да се откажат от лъжата, която е толкова разпространена във всички времена. Оказва се, че дори след обръщането си, човешката душа не отведнъж и не без труд отхвърля от себе си тази лъжа, в която се облича като в обикновена дреха. Ние постоянно си разменяме празни думи, неволно се увличаме от външността, мамим един другиго, като преувеличаваме и обиждаме, и под предлог на любезност, говорим излишно. И не само в нашите думи, но и във възгледите ни, в самите ни чувства и мисли, за съжаление рядко се среща безусловна правдивост. Към всичките ни съждения се примесва нещо неестествено, което наричаме светско приличие. На всичко гледаме с очите на приетите предразсъдъци, като твърде рядко следваме (благородното) влечение на сърцето си. Наистина, колко рядко мислим и чувстваме правилно! Колко пъти, въпреки внушенията на съвестта, въпреки Божието слово, ние се задоволяваме в постъпките си само с относителна честност! Колко често с думите си прикриваме и изопачаваме истината!

         Затова, за да заслужим да се наричаме чеда Божии, необходимо е винаги и във всичко да се придържаме към висшия Закон, който не допуска двойственост в нищо. Правдата трябва да лежи в основата на всяка наша мисъл, да ни ръководи на всяка крачка от жизнения ни път.

         ДА СЕ УПОВАВАМЕ НА БОГА. „Чух твоята молитва, видях твоите сълзи.”/Ис. 38:5/ Тези думи Господ изрекъл към болния цар Езекия по силата на Своето милосърдие, без да гледа на това, че неговата скръб била от чисто земен и дори себелюбив характер. Сълзите на Езекия били предизвикани само от страха от смъртта и желанието да живее. И въпреки това, Господ му казва: „Чух твоята молитва, видях твоите сълзи.”

         Струва ни се, че цяла пропаст разделя човешката немощ от Божието величие. Нима когато плача и страдам под гнета на изгаряща, но чисто земна скръб, Господ може да се отнесе със състрадателно внимание към моите сълзи? Човешката мъдрост ми отговаря на това отрицателно, но в Своето неизчерпаемо милосърдие Господ ми доказва, че Той вижда и обръща внимание на моите сълзи. И аз зная, че Неговото слово е истинно. Помощта от хората винаги бива ограничена. Хората не могат дори да узнаят и разберат цялата дълбина на страданията и нуждите на своите немощни братя. Но дори и да могат да ги разберат, не биха имали нито средства, нито време да им окажат истинска (пълна) помощ. Докато Господ, като вижда сълзите ми и знае причината за тях, снизхожда към всички мои нужди, и по великата Си милост, е готов да ми помогне и ме утеши.

         Господните утешения са дивни и всемогъщи. Те не винаги удовлетворяват желанието на сърцето, не винаги отстраняват причината за сълзите, но те дават много повече от това – те примиряват душата с всичко, което й е изпратено. Те й дават готовност да се откаже доброволно от това, от което е лишена, и дори нещо повече – да намери извори и в долината на плача (в скърбите на земния живот), и така душата преминава „от сила в сила”/Ср. Псал. 87:7, 8/, като прославя Бога даже за страданията, виждайки във всичко Неговата любов. Свети апостол Павел ни призовава всички свои нужди и желания да откриваме пред Бога, не за да получим непременно това, което просим от Него, а за да може Божият мир, който винаги се изпраща в отговор на излиянията на нашата душа, да изпълни цялото ни същество. Казано е: „Божият мир, който надвишава всеки ум.” /Фил. 4:7/ Непостижим и несъкрушим, той слиза направо от Бога, не само в същата минута, но и за да (остане) и запази както скръбните сърца, така и тревожните мисли „в Христа Иисуса”. /Фил. 4:7/

         ВЪЗЛЕЗ ПРИ ГОСПОДА. „Възлез при Господа ти и Аарон” /Изх. 24:1/ „Повдигам очи към планините” /Пс. 120:1/ - това точно е отговор на призива възлез при Господа. А след погледа, нека към Него да се повдигнат душата и целия ни живот, да се хванат за простряната надолу (към нас) Божия ръка, за да ни повдигне и приближи до Себе Си.

         Невъзможно е сам да се освободиш от греха и гнета на плътта, да се изкачиш на небето по стръмнината на изкушенията и съблазните. Но ръка за ръка с Този, Който откри и прокара пътя към небето, душата може да се устреми нагоре. Това, което преди й е служило за препъване и повод за падение, ще стане стъпало за нейното въздигане. Грехът и плътта биват стъпквани, и крачка след крачка, ние напредваме напред и нагоре. На патриарх Иаков животът бил представен като стълба, по която се качват и слизат ангели. Нашият живот също е стълба, в долния край на която слезе Божият Син, за да ни повдигне и доведе при Бога. Понякога това е трънлива пътека, но благословена, защото по нея се намират Неговите следи.

         ИСТИНАТА ЩЕ НИ НАПРАВИ СВОБОДНИ. „Ще се затека по пътя на Твоите заповеди, кога разшириш сърцето ми … ще ходя свободно, защото търсих Твоите заповеди.” /Пс. 118:32, 45/ Когато сърцето е разширено (не се чувства притиснато и притеснено), тогава е по-лесно да се подчиняваш на Божия закон, а когато изпълняваш (Божие) послушание – от това сърцето се разширява. В казаното няма противоречие, и всеки от собствен опит може да се убеди в това. Ако изпълнявате Божията воля, ще узнаете истината, и истината ще ви направи свободни. Ако спазвате Неговите заповеди, ще пребъдете в любовта Му, а пребивавайки в Него – ще принесете много плод /ср. Ин. 8:15/

         Не е ли хубаво когато сърцето е разширено? Вместо да чувстваш в себе си някакво затваряне, и вечно да те измъчват безплодни съжаления. Когато сърцето се разширява (като усещане на вътрешна свобода), тогава дишаш свободно, вървиш бързо и уверено, без да чувстваш отпадналост, ясно виждаш целта пред себе си. Но никой човек в света не може да разшири сърцето ми, дори ако е в състояние да ме направи владетел на огромно царство. Колкото и да си повтарям: „Аз съм свободен”, въпреки това, сърцето ми ще си остане в същия тесен затвор, и под робството на греха. Дотогава, докато Господ не го разшири и не ме освободи от греха и съблазните.

         По своята природа – ние сме роби, но в Своето милосърдие Господ ни е дал свобода. Той ни е откупил с цената на Своята Кръв. Той ни е заповядал с вяра да се докоснем до спасителния Кръст на Иисус Христос, и ни е казал: „Ти си свободен”. Чувал ли си този Глас? И не си ли почувствал как тогава от тебе изпадат оковите, и как сърцето ти се разширява? Дотогава не си могъл да се придвижиш, а сега можеш, и си длъжен да следваш вътрешното си стремление. Послушанието (към Господа) стана за тебе нещо възможно, лесно и радостно. Пред теб се разкрива огромно пространство, и ти чувстваш сили да го преминеш, защото съзнаваш, че си свободен и спасен. Ти можеш да вършиш своето дело, защото в тебе вече се е извършило делото на твоя Господ. Ти вече си изпитал истинността на думите: „Ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни.” /Ин. 8:36/

         ТЪРСИ МИРА. „Ако пък един други се гризете и се ядете, пазете се да не се изтребите един други.” /Гал. 5:15/ Гризете се, ядете се – какви силни изрази! Но не толкова силни, ако погледнем на реалния живот. Как от всички страни напира злобата и злото! И колко пагубно действа това на младите души, които още не са преживяли горчивината и неумолимостта на хорските съждения! Все някога пред нас ще се разкрият плодовете на нашата земна вражда, и тогава ще се ужасим. Бог иска да бъдем миротворци, а ние се караме. Бог иска хората да градят, а ние рушим. Бог иска да сме милосърдни самаряни, които да съжалят, да повдигнат и превържат изранените, а ние често се смеем над греховните рани, както чужди, така и свои. Или немилосърдно осъждаме в ближните това, което оправдаваме в себе си. Ако такова озлобление се проявява между вярващите, ако хората се отнасят с горчивина и недружелюбност един към друг, по каквито и да било лични причини, или пък от ограниченост на своите възгледи – какъв позор е това за името на Иисуса Христа, дошъл да съедини в Себе Си и далечните и близките, и да усмири със Своя Кръст всяка вражда!

         И така, нека по-висшето да подтиска низшето! Нека любовта, която единствено Бог може да даде, да победи всички, които се надигат против тази любов! Нека послушанието на думите: „Който обича живота … нека търси мир, и да се стреми към него.” /1 Петр 3:11/ да възтържествува над всички раздори, които отравят живота и сърцата ни. И ако сме искрени християни – нека опасението да не огорчим Христа, да заглуши в нас всички лични обиди, и да ни подбуди със слово, дело и помисли, да прославяме Неговото свято име!

            Превод с незначителни обяснителни допълнения от: „ДЕНЬ ЗА ДНЕМ …” Лествица, Москва, 1998 г.,

            по издание от 1909 г.  стр. 57 – 66.