Духовна беседа №406

ДУХОВНА БЕСЕДА

МИНУТИ НА ДУХОВНО ТРЕЗВЕНИЕ И СЪЗЕРЦАНИЕ, НА БЛАГОГОВЕЙНО ЧУВСТВО,

НА ДУХОВНО ИЗПРАВЛЕНИЕ И ПОКОЙ В БОГА

Из дневника на св. прав. ИОАН  КРОНЩАДСКИ

  "Моят живот в Христа”

            Когато ти дойде в главата безразсъдната мисъл да преброиш добрите си дела, незабавно коригирай тази грешка (на мисълта), и веднага започни да изброяваш и изреждаш своите грехове, своите непрестанни оскърбления на Всеблагия и Всеправеден Владика. И ще установиш, че те са повече от морския пясък. В сравнение с тях, ще се окаже, че добродетелите са като несъществуващи.

         Божиите светии също са били обхващани от дяволското отчаяние и униние. Какво остава, ние, грешните (да бъдем изключение от това)? Колко често, точно нас врагът ни наранява със сърдечно озлобяване, с унижения и оскърбления, с мъчително униние! Необходимо е постоянно да се обръщаме към Господа и да бъдем с Него всяка минута, за да не ни завладее злобата на врага и унинието. Има още едно средство за избавяне от вражеското униние – широкият път в този свят. Достатъчно е да се предадеш на удоволствията на света, и унинието ще те остави, в краен случай – по време на удоволствията. След това обаче, ще те повлече към тези удоволствия, и те ще станат за тебе потребност. Ще започнеш да намираш в тях, единствено и само в тях, отрада (утеха) и веселие. Да опази Бог всеки християнин, по този начин да се избавя от дяволското униние! По-добре е да вървим по тесния път, като търпим унинието, и често призоваваме и търсим помощ и избавление от Господа Иисуса Христа. Защото Той  дава веселие на тези, които се трудят заради Него над своето спасение. Да не слизаме на широкия и гладък път на този свят, и там, с удоволствията на плътта, да купуваме свободата от духа на унинието.

         Пред Бога целият веществен свят изглежда съвършено нищожен. Само духовните същества представляват нещо - такива са ангелите и човеците. Само тези твари, които са близо до Бога, имат здраво и устойчиво битие, тези, които притежават Неговия образ и подобие. Останалите твари преминават като сянка – дори „небето и земята ще премине, ала думите Ми (на Божията Премъдрост, и съпричастните на Божествения живот чрез Христа) няма да преминат.” /Мат. 24:35/

         Не храни с пристрастие плътта си, не я разленявай, не й угаждай, за да не я усилиш с това против духа. Ако не изпълниш това, когато се наложи да се работи с духа, например – да се молиш, или да подготвиш нещо с духовно-нравствено съдържание, ще видиш как тя (плътта) е завладяла духа ти, как му е вързала ръцете и краката (направила го е бездействен), как проваля всичките му пориви, как не му дава да се изправи и да се установи в силата си. Така духът става роб на плътта.

         Когато вървиш из гората, из градината, или по поляната, когато виждаш бързото израстване на растенията, плодовете по дърветата, разнообразните полски цветя, нека цялата тази растителност, която Бог дава да се развива, да ти послужи като особен урок. А именно: как през лятото малкото дръвче закономерно нараства, и то значително, нараства и по обем и на височина. А всяко дърво, с всяка следваща година, сякаш се усилва да се придвижи напред, благодарение на даруваната му сила, чрез установените от Бога природни закони. Кажи си сам в себе си – и аз непременно съм длъжен с всеки ден, с всяка година да израствам нравствено все по-високо и по-високо, да ставам все по-добър и по-съвършен. Длъжен съм да се придвижвам напред по пътя към царството Небесно, към Небесния наш Отец, чрез силата на Господа  Иисуса Христа и Неговия Дух, Който живее и действа в мене. Както поляната се украсява с множество цветове, така поляната на моята душа трябва да се благоукрасява с всички цветя на добродетелите. Както дърветата принасят цветове, а след това и плодове, така и моята душа е длъжна да принася плодовете на вярата и добрите дела.

         Отче наш, да дойде Твоето царство! Господ царува в целия свят, навсякъде, на всяко място, както и във всички ангелски събори. Той царува със Своето безконечно могъщество и правда и над злите духове, и над злите и неправедни човеци. Едните от тях (бесовете), Той е свързал с вечните вериги на мрака за великия ден на Съда, а другите (злите хора), наказва различно - както в този живот, така ще ги накаже и в бъдещия с вечен огън (мъчения). Той, Който е Истината, не царува в бесовете и в нечестивите човеци със Своята истина, защото в тях (владее) лъжата. Не царува с любовта, защото в тях владее злобата, както не царува с вярата, надеждата и любовта. Не царува в тях и с точното изпълнение на Своите закони, защото те не вършат Неговата воля, която е в Неговите заповеди: „Опазете Моите заповеди.” /Ин. 14:15/ Но Той царува във всяко, дори най-малкото добро дело на моето тяло и душа (например в думите) – защото тялото ми се подчинява на Неговите закони в храненето, покоя, съня, мисълта, и думите ми се движат по Неговите закони. Той обаче не винаги царува в сърцето ми, в моите сърдечни разположения и в моите свободни произволения, защото аз често съм склонен към зло и върша зло вместо необходимото добро. Аз често Му се противя, противя се на Неговите закони. Често съм маловерен, неверен, самолюбец, любостяжателен, сребролюбив, горделив, презирам другите, завистлив, скъперник, плътоугодник, защото всячески угаждам на грешната си плът. Често съм честолюбив, нетърпелив,  раздразнителен, ленив, не върша, или пък правя много малко добри дела, и то повече по стечение на обстоятелствата, отколкото по силата на свободното разположение и влечение на сърцето. Често не съм състрадателен към страдащите, като членове на едното Тяло на Църквата. Накратко – не винаги царува в мене Господ, в помислите ми, в чувствата и делата ми, във вярата, надеждата и любовта.

         Любовта на човека към Бога, или ближния, нейната чистота, твърдост и постоянство, се вижда и се открива, когато е налице противоборстващата сила (на дявола). Тази сила, която разпалено действа в нашето сърце – за вкореняване на нелюбов, презрение, противене, ненавист, вражда. Любовта в сърцето ни укрепва тогава, когато противната сила нараства в стремежа си да изкорени любовта, а човек всячески се противи на тази сила, очиства, възвишава и утвърждава своята любов чрез противоборството с врага. Заради тази постоянна борба от любов към Бога и ближния, за тази твърдост, за тази огнена, упорита и постоянна война с духовете на поднебесната злоба, Владиката Господ изплита сияйните небесни венци за подвижниците на любовта към Бога и ближните. В това отношение заслужават хиляди венци светите подвижници, наричани преподобни, които от любов към Бога са оставили света и всичко в него, отишли в пусти, напълно необитавани места, и там, затворени в своите килии, цял живот са прекарвали в богомислие, молитва, в отсичане на своята воля, в пост, бдение, трудове и подвизи заради Бога. Цял живот търпяли нападения от противните (вражеските)  сили, които по всякакъв начин се напрягали да разклатят тяхната вяра и надеждата им в Бога, особено любовта им към Него. От любов към Бога, те се борили със своята плът и с дявола, този хитър, силен и злобен враг, и то не няколко часа, дни, или месеци, а десетки години, цял живот, понякога твърде дълголетен. Затова – какви венци заслужава такъв подвиг и любов! И какво представляват в сравнение с тези подвижници хората, които живеят в света, които дори и без нападения (на бесовете) толкова често падат, които и без (външни) поражения, биват толкова силно поразявани от собствената си плът? Какво представляват в сравнение със светите подвижници миряните, които живеят по своя воля,  в разкош, във всякакъв вид удоволствия, „които се обличат богато и живеят разкошно” /Лк. 7:25/, които се предават на гордост, честолюбие, завист, ненавист, скъперничество, раздразнителност, гняв, отмъщение, развлечения, блудство, пиянство – на всички пороци, макар и по различен начин проявявани у различните хора. Те наживо (докато все още биха могли да се съпротивляват, но не го правят) са уловени без всякаква тяхна съпротива от волята на дявола, затова той и не ги напада. Оставя ги (отдавна омотани в неговите мрежи) в предсмъртен покой и самозабрава.

         Трябва постоянно да помним, че дяволът непрестанно се старае да замърсява душите ни с боклуците на ада, независимо какви са те. Такива боклуци носим и ние, при това твърде много, твърде разнообразни и често трудно забележими. Затова, дали вражда помрачава сърдечното ти зрение, дали гордост, нетърпение и раздразнителност, дали съжаление за някакво веществено притежание – да го поделиш с брата, или да го оставиш за себе си, което е скъперничество, дали любостежание или сребролюбие, или пък (си смутен от) немиролюбиви и обидни думи на другите, униние и отчаяние, дали завист, съмнение, маловерие и неверие в богооткровените истини, дали тщеславие, леност към молитвата и всяко добро дело, и въобще делото на служението - за всичко това, с твърда увереност казвай на сърцето си – това е дяволски боклук, това е мракът на ада. При вяра и надежда на Господа, при постоянно трезвение и внимание над себе си, оказва се напълно възможно, с Божия помощ, да се избягва адския боклук и мрак. „Роденият от Бога пази себе си, и лукавият го не докосва.” /1 Ин. 5:18/

         Цялото ми щастие или нещастие се заключават в мислите и разположенията на моето сърце. Ако мислите и разположенията на сърцето ми са съгласни с Божията истина, както и с волята на моя Бог, тогава съм спокоен, изпълнен с духовна светлина, радост и блаженство. Ако това липсва – тогава съм неспокоен, изпълва ме духовен, душетленен мрак, тежест и униние. Ако напълно променя лъжливите си и богопротивни сърдечни мисли и разположения с истински и приятни Богу – тогава отново ставам спокоен и блажен.

         Какво би било, ако предварително не ни беше дадена Божията благодат (в тайнството на св. Кръщение), ако тя веднага и неочаквано, след извършените грехоне, не обхващаше цялото ни същедство, и сама не го предразполагаше към покаяние и сълзи? Какво би било, ако само на собствените ни усилия беше предоставено да я получим (благодатта)? Колко окаяни бихме били тогава ние, човеците, и съвсем рядко някой би могъл да се избави от бремето на греховете, защото нашата природа е ленива по отношение на усилените трудове, особено свързани с духовния живот. Без помощ, без силно (чувствително) облекчаване и услаждане от духовните трудове, тази наша природа би се отказала от тях, и би отхвърлила делото на своето спасение. А сега, Премъдрият Бог, нашият Преблаг Отец, ту облекчава и услажда нашето духовно бреме, ту понякога го засилва и утежнява за наше изпитание, да ни научи на търпение и изнуряване на нашата лукава, гибелна плът, като мъдро редува едното с другото. Така делото на спасението, благодарение на Бога, става винаги възможно, не особено трудно, и твърде често приятно за нас.

         Как (неусетно, без да се замисляме) унижаваме своята богоподобна и безсмъртна душа, като се пристрастяваме към тленното и гаснещото, към изчезващия блясък на златото и среброто, отвръщайки взор от горната, вечна, непомръкваща, всерадостна светлина. Или като служим на тленните, скоропреходни, вредни и разхлабващи душата и тялото сласти, отвръщайки поглед от вечната духовна сладост, от сладостта на съзерцанието на Бога. Както и когато се привързваме към суетната,  земна слава, отвръщайки очи от почестите на горното звание, от честта да бъдем Божии чеда, наследници на вечното Божие царство. Колко (безумна и гибелна) е земната суета и житейските пристрастия! Затова, като християни, трябва винаги да гледаме нагоре, към нашето Небесно отечество!

Адаптиран превод от: „Моя жизнь во Христе”, извлечение из дневника прот. Иоанна Ил. Сергиева …, ч.VІІ , 1894 г. стр.  64 - 71