ИЗ ПИСМАТА НА ВЕЛИКИТЕ ОПТИНСКИ СТАРЦИ
Преподобни М А К А Р И Й О П Т И Н С К И
/1788 – 1860 г./
ЗА НЕОБХОДИМАТА ПРЕДПАЗЛИВОСТ ПРИ ЧЕТЕНЕ НА СВЕТООТЕЧЕСКИ КНИГИ,
КОИТО СЪБУЖДАТ ЖЕЛАНИЕ ЗА ПРИДОБИВАНЕ НА УМНАТА МОЛИТВА
… Въз основа на цялостното светоотеческо учение става ясно, че прилагащите Иисусовата молитва по правилния начин, действително се удостояват от Господа с велики духовни дарования и откровения на тайнствата, както и различни духовни утешения, които чрез Божията благодат промислително действат в душите на смирените и достойни молитвеници. Но това достигат твърде малцина.
Св. Исаак Сирин казва: „само единици от хиляди се сподобяват да достигнат, и то с огромно внимание, чистата молитва, и като преминат предела (на нейното придобиване), да получат и нейното тайнство (на духовните дарования и утехи).” Затова, ако всеки безразборно започне да се занимава с умната молитва с цел достигане на високи дарования и духовни утешения, неминуемо мнозина ще попаднат в една от двете крайности:
1) или ще бъдат уловени от вражията прелест с лъжливи усещания и измамни мечтания, и
2) или като не постигнат никакъв успех, ще изпаднат в безразсъдно смущение.
Причината за това е, че с истинската висока духовна молитва се сподобяват съвсем малцина (които предварително трябва да са постигнали чистота на сърцето). (Дори и при съвременното занижение на благочестието и духовността, не са малко хората, които неразумно се стремят да подражават, а в действителност наивно имитират, висшите духовни дарования и утешения, свързани с непрестанната, умна, сърдечна молитва - б.м.)
Светите и богоносни отци са писали за великите духовни дарования не затова, всеки безразсъдно да се стреми да ги получи, а като слушат за тях тези, които ги нямат – да осъзнаят своята дълбока немощ и тежки недъзи, което неволно да ги приведе към смирение; а точно смирението, повече от всички занимания и добродетели е нужно за търсещите спасение.
Св. Иоан Лествичник пише: „както бедните, когато видят (блясъка) на царските съкровища, още по-ясно съзнават своята нищета, така и когато душата чете повествованията за великите изправления на светите отци, неволно (би следвало) да се смири в мислите си … Да се удивляваме на трудовете на светиите е похвално, да ревнуваме да живеем като тях е спасително, но да желаем отведнъж да им подражаваме (във всичко) – това е безразсъдно и невъзможно.”
Във връзка с това, преп. Исаак Сирин пише: „Ако кажеш, че някои от отците са писали какво представлява чистота на душата, и какво е здравето на душата, както и какво е безстрастието и ведението (духовния разум, както и видението) – това те са написали не да ни насочат да очакваме да получим всичко това преди време (в състояние на някакво изострено самонаблюдение). Защото е казано: „царството Божие няма да дойде забелязано.” /Лк. 17:20/ т.е. според вашите очаквания. Който с такива намерения си въобразява да получи царството Божие, той придобива само гордост и падение. Затова, нека (преди всичко да) изпълним сърцата си с делата на покаянието, и живота си с истинско богоугождение. Което е от Господа, то само ще дойде (без нашите нагласи и очаквания за него) – стига да намери сърцето ни чисто и нескверно. Някои си въобразяват, че любов към Бога е да търсим с напрегнато очакване да видим (в себе си) високи дарования от Него, а в действителност това е (съществен) недъг на душата … Който преждевременно, преди пълното обучение в първата част – деятелната, премине към втората – умозрителната, заради сладостта от нея (за която е чел и слушал), да не говорим ако това е от леност (в труда за очистване от страстите) – такъв бива спохождан от Божия гняв … Ако зеницата на душевните ти очи е нечиста, не се осмелявай да гледаш направо към (мисленото) слънце, за да не се лишиш и от малките лъчи на светлината, каквито са простата вяра, смирението и сърдечното изповядване на греховната немощ, както и малките добри дела, които вършиш според силите си.” Преп. Исаак открито сочи, че тези които с очакване търсят в молитвата сладостни духовни усещания, особено тези които преждевременно се стремят към видения и духовни съзерцания – те изпадат в прелест, в тъма и помрачение, бидейки изоставени от Божията помощ и предадени на бесовете за поругание. Всичко това става заради горделивото (и настойчиво, нахално) търсене (на висшите духовни дарования) превишаващи мярката на собственото достойнство … Ревностният учител на умната молитва, св. Григорий Синаит пише: „Бесовете се установяват близо и заобикалят (отвсякъде) тези от новоначалните (начинаещите в духовния живот) които живеят в самочиние (по своя воля), като разпростират около тях мрежите на помислите (които влагат в неопитните умове), рововете на паденията (чрез които ги привеждат в душевен смут) и пагубата на мечтанията (на нереалните, измамни цели, които приемат от неопитност за действителни) … Затова не е чудно, че някои от тях се оказват измамени, други - в изстъпление (повреда) на ума, или пък са на път, или дори вече - в състояние на прелест. Не е за чудене, ако някой от новоначалните (духовно неопитните) дори и при много трудове се окаже прелъстен (измамен).”
Трябва да се знае, че умната молитва изисква огромно внимание, подвиг и труд. Който иска разумно да я прилага, за него св. Симеон Нови Богослов предписва и следното: „Без послушание е невъзможно опазването чистотата на съвестта (това се отнася за монашеския живот, но важи във възможната степен и според обстоятелствата, и за живота на мирските християни, които имат по-високи духовни търсения). Трябва да пазиш съвестта си чиста по отношение на три неща: първо – по отношение на Бога, след това – към духовния си отец, и трето – към останалите хора и неща. По отношение на Бога си длъжен да не вършиш нищо, което знаеш че е неприятно и неугодно Богу. По отношение на духовния си отец (като и самият той трябва да има минимум някаква духовна опитност) – трябва да вършиш всичко каквото ти каже, ни повече, ни по-малко. Към другите хора трябва да пазиш чиста съвест, като не постъпваш с тях така, както не би желал и с теб да постъпват. По отношение на вещите - длъжен си да се пазиш от злоупотреба с тях, т.е. да употребяваш всичко по подобаващ начин – храна, питие, облекло и всичко останало. Накратко – всичко трябва да вършиш като пред Божието лице, като за нищо съвестта ти да не те изобличава и измъчва, че не си постъпил правилно.”
Който има възможност и произволение да живее по тези наставления на преп. Симеон Нови Богослов, без съмнение, със смирение и надежда на Божията помощ, може да се докосне до обучението и прилагането на сърдечната молитва. За това (задължително) трябва да се придържа и към другите съвети на светите отци за духовния живот – заедно с молитвата винаги да пази паметта за смъртта, както и спомена за греховете през целия си живот (освен плътските, чието припомняне е вредно). Така с всички средства да успее да придобие и задържи съкрушен дух, смирение и (покаен) плач. Който постъпва по този (правилен) начин, трябва да търси истинската цел на молитвата, а не както по-горе беше изложено – да търси духовни дарования и утехи. Истинските, праведните подвижници не са търсили дарования, а обратно, някои от тях дори се молели Бог да им отнеме и тези дарования, които вече им е дал. „Ако някои от тях, пише преп. Исаак Сирин, все пак са приемали дарованията, правили са го от нужда за обща полза, или от простота (чистота) на вярата си.”
Каква трябва да е истинската цел на молитвата? Преп. Иоан Касиян пише за беседата си с авва Мойсей, че целта на духовния му живот (естествено и на молитвата) била очистване на сърцето от страстите. Тази цел се достига като се пазят Божиите заповеди, чрез които се събличаме от ветхия човек в нас т.е. от страстите, и се удостояваме с чистата и духовна молитва.
Преп. Макарий Египетски пише: „Ако някой без желание за молитва принуждава себе си да се моли, но само с цел да придобие благодатта и нейните дарове, докато към смиреномъдрие, любов и другите Господни заповеди не принуждава себе си - на такъв, макар понякога да му се дава благодат да се моли, отчасти с покой и веселие на духа според мярката на неговите прошения – но по нрав той си остава какъвто е бил и преди. Няма кротост, защото не се е трудил да я има, и не е подготвил сърцето си за нея. Няма смиреномъдрие, защото не е молил за него, и не се е трудил да го придобие. Няма любов към всички, защото не е имал желание и подвига в молитвите си да я изпроси от Господа. Затова е нужно, всеки който се насилва да се моли и да приклони упорството на сърцето си към молитвата – по същия начин е длъжен да принуждава себе си към любов, кротост, както и всяко търпение (с радост) и великодушие. Длъжен е да се принуждава благодушно да понася гонения и всякакви укори, като счита себе си по-малък и по-лош от всички … Вселяването и истинския покой на Светия Дух е в (живеещите и усвояващи) смиреномъдрието, кротостта, любовта и останалите Господни заповеди. Затова, ако нашата молитва не е съединена със смиреномъдрие и любов, с простота и благост – това не е молитва, а само маска на молитвата, която не принася никаква полза.”
От учението на светите отци е напълно очевидно, че придобиването на опит в умната молитва изисква не само много трудове и подвизи, но и продължително време. Св. Иоан Златоуст пише: „Това молитвено дело (се придобива) не за ден или два, а за много години, като през цялото това време се изисква и подвига и труда (на деятелното изпълнение на заповедите) докато врагът не бъде изгонен и (в душата) се всели Христос”.
Истинската и непрелестна радост, за която говори св. ап. Павел, по реда на изброяването на духовните плодове, той причислява към висшите дарове. Както даровете на Светия Дух започват от малките т.е. от страха Божий, и постепенно възхождат към по-висшите, така и духовните плодове не започват от най-висшите, а от по-обикновените - като въздържание във всичко и кротост, след това – живата вяра, милосърдие към ближните и благост, която достига до това, да не забелязваме дори лошото у другите. По-нагоре следват дълготърпение в скърбите и изкушенията – вътрешни и външни, мирът от помислите, и покоят от всякаква страст. Ако някой съчетава тези добродетели, наречени от апостола плодове на духа с молитвата, и в свое време достигне до духовната радост, той може да се наслаждава на нея достойно и праведно, бидейки изпълнен със смирение и любов, която по думите на апостола „никога не отпада”.
Във връзка с думите на преп. Иоан Лествичник, който уподобява начините на внимание и молитва на стълба с четири стъпала, св. Симеон Нови Богослов пише: „Който иска да се изкачи на тези четири стъпала, нека не тръгва отгоре надолу, а отдолу нагоре. Първо, трябва да се подвизава за укроти и намали действието на страстите, след което – да се упражнява в псалмопеене, т.е. да привикне да се моли с уста (по молитвените образци, а след това и със своя съсредоточена молитва). Когато страстите бъдат подтиснати, тогава тази молитва по естество, дава на молещия се някаква сладост и веселие, и това е благоугодно Богу. След това идва време на умната молитва и накрая – възхождането във виденията (обожението). Който извърви правилно този път, след очистване на сърцето от страстите, той може изцяло и съвършено да се потопи в псалмопеене, също и с помислите да се бори успешно. Може и към небето да гледа с чувствените си очи, а когато е потребно да гледа към него с умните очи на душата си (което е просветлението на ума), като се моли чисто в истината, както подобава.”
За мнозина е особено необходимо и полезно да помнят думите на св. Исаак Сирин, който съветва да се избира и прилага този начин на молитвата, който е съобразен с начина на живот и съотвестващата мяра на духовно устроение. Той пише: „съобразно начина ти на живот, трябва да бъде и молитвата ти.” Преп. Петър Дамаскин учи, че преди всичко трябва да се изпълнява деятелната молитва, а умозрителната се дава след това от Божията благодат – не по волята на човека, а по Божията воля, когато сърцето и ума могат да я вместят.
Превод от: „ПИСЬМА ВЕЛИКИХ ОПТИНСКИХ СТАРЦЕВ”, Москва, 2003 г. стр. 338 - 352.
