Духовна беседа №401

ДУХОВНА БЕСЕДА

И. М. КОНЦЕВИЧ

/1893-1965/

ОПТИНА И НЕЙНОТО ВРЕМЕ

Антропологията и гносеологията във философията
на И. В. Киреевски /1806 - 1856/

            Това учение трябва да се разглежда във връзка с аскетиката, тъй като има непосредствено отношение към нея. То я свързва с философията и утвърждава вековечното значение на аскетическия подвиг.

         В своето учение за душата Киреевски посочва нейния йерархичен строй. В основата на учението си поставя „исконния (изначалния) християнски антропологичен дуализъм”, разликата между външния и вътрешния човек. Като се изразява със съвременни психологически термини, той различава емпирична сфера на душата с нейните многочислени функции, както и една друга, глъбинна сфера, която лежи под прага на съзнанието, и чието централно средоточие може да се нарече „дълбинното Аз”. Това са тези сили на духа, които са изместени вътре в човека (зад прага на съзнанието) от греха, в резултат на което е нарушено изначалното единство (цялостност), в което се таи корена на индивидуалността и неговото своеобразие. Тези сили, този вътрешен човек, се оказва закрит за съзнанието поради властта на греха. Чрез преодоляване на греха и „мобилизиране” силите на душата, трябва да се стремим да свържем емпиричната сфера с дълбинния център, с това „вътрешно средоточие”, като му подчиним тази сфера (която има основно отношение към устройване на земния живот – б.р.). Главното направление (характер) на вярващото мислене (трябва да) се състои в стремежа да бъдат събрани всички отделни части на душата в една сила, да се издири и открие това вътрешно средоточие на битието, където разума и волята, чувствата, съвестта, прекрасното и истинското, удивителното и желаното, справедливото и милосърдното, както и целият обем на ума, се сливат в едно живо единство, и по този начин се възстановява същността на човешката личност в нейната първосъздадена (от Твореца) неделимост (и единство). В така възстановеното единство на силите, йерархическият приоритет принадлежи на моралната сфера. От нейното състояние на здраве зависи здравето и на всички останали страни и свойства на душата.

        Основното положение в своето учение за познанието (гносеологията) Киреевски изразява така: „Същият този смисъл, с който човек разбира божественото (степента на истинското богопознание), той му служи и за разбиране на истината въобще.” С други думи - познанието (и) на реалността (емпиричното познание, също) е функция на богопознанието. Това изключително важно свойство за познавателната способност на душата лежи в основата на гносеологическите построения на Киреевски и преставлява ключ за тяхното разбиране. „В дълбинната същност на човешкия разум, в самата му природа (онтология), е заложена възможността за осъзнаване на неговите коренни отношения към Бога.” т.е. вярата. Вярата и богопознанието са това дълбоко тайнствено единение не само на човешкия дух, но и на цялата му личност в нейното единение с Бога, тази висша и единствено истинска реалност.

         Подобно на това, и познанието на вторичната, тварната реалност, трябва да засяга не само разума, но и с цялото си същество (чрез благодатното просветление) да се приобщава (да осмисля) реалността. „Силата на познанието, възможността за овладяване на реалността, на истината (идеята), която е скрита в нея, се определя не от познанието като такова (т.е. в естествените проявления на разума), а в осветляване и изясняване на смисъла, неговото осъществяване (протича) във вътрешното средоточие на човека.” Това е възможно само в единството на духа, в събраността на всички негови сили (т.е. във възродения от благодатта дух, в просветления ум).         

         В състоянието на грехопадение, порядъкът в душата е нарушен и деформиран, и въпреки че и вярата също е увредена, като е отместена в дълбините на душата, за нея си остава присъща тази сила, която може да възстанови загубената цялостност (единство) на духа, и то в тази мяра, в която вярата се е съхранила във вътрешното средоточие на духа. Тя допълва естествената дейност на ума, „вразумлява ума, че той се е отклонил от своята нравствена пълнота. С това вразумление (го) подбужда към възвръщане на степените на висшата деятелност” т.е. да се издигне над своето естествено състояние. „Православно вярващят знае, че за (усвояване) пълнотата на истината е нужна пълнота (цялостност) на разума, и нейното търсене представлява постоянна задача на неговото мислене.” По такъв начин в мисленето на православно вярващия винаги се обединяват две действия – като следи развитието на своята разумност (умъдряване), заедно с това следи и за самия начин на своето мислене (контролира неговата правилност) като постоянно се стреми да извиси разума до нивото, на което той може да съчувства на вярата. Благодарение на това, повредеността на нашия ум от разпада на цялостността се възпълва от това, което вярата внася в нашия дух. Тук няма място за насилие над разума, което би подринало неговата свобода и творчески сили, а въздигане на разума от низшите към висшите степени (на функциониране).        

         „Живите истини не са тези, които представляват мъртвия капитал в човешкия ум, които лежат на повърхността на ума, и могат да се придобият с външно учение, а тези, които запалват душата, които могат да горят и да угасват, които дават живот на живота, които се съхраняват в тайните на сърцето и по своята природа не могат да бъдат явни и общи за всички. Защото, когато се изразяват с думи, (обикновено) остават незабелязани, когато се изразяват с дела, остават неразбираеми за тези, които не са изпитали техните непосредствени докосвания.” Познанието на истината трябва да бъде пребиваване в истината, т.е. дело не само на ума, но на целия живот. Живото знание се придобива според мярката на вътрешния стремеж към нравствено извисяване и единство, и изчезва, когато тези стремления изчезнат, като оставя в душата само своята външна форма. По този начин, духовното просвещение, в противоположност на логическото знание, се оказва свързано с нравственото състояние на душата, и затова изисква подвига на нравственото напрежение. То може да угасне, ако не бъде поддържан постоянно този огън, който го е разпалил. Когато е налице само едно отвлечено познание, то влече след себе си откъсване от реалността и превръща човека в „абстрактно същество”. Разрива с реалността започва в областта на вярата – заболяването на душата, разпада на нейните сили се отразява преди всичко в областта на вярата и предизвиква като (закономерно) следствие „абстрактното мислене”. Когато логическото мислене е отделено от другите познавателни сили, то формира естествения характер на ума (природното, естествено мислене), и това е умът, отпаднал от (изначалото) единство (при човешкото сътворение). Това отпадане на разума предизвиква загуба на висшите познавателни способности, свързани с вярата, и така естествения разум се спуска по-ниско от своя първоестествен уровен. Разрива с духовните сили, тази аморалност на западното просвещение, му придава и своеобразна устойчивост. Докато духовното знание по своята природа е динамично, защото непосредствено зависи от променящото се по всяко време състояние на моралната сфера.

         Така Киреевски разрешава основния проблем в гносеологията – съгласуването на вярата с разума. Вдъхновението си за това той черпи от светите отци. Ще приведем тяхното учение за степените на разума в изложението на св. Димитрий Ростовски, за да осветлим по-пълно това учение за познанието.

         1) Разум, който не е разработен, и дълго време неочистван, е неправилен и неистински разум. В разума настъпват различия, както и във всички външни неща. Съществува разум съвършен – духовен, има и посредствен, душевен разум, както и съвсем груб – плътски разум. 2) Който не се погрижи лично да измине тесният евангелски път, а с небрежност се отнася към очистването на ума, той е душевно сляп, дори цялата външна мъдрост да е изучил. Той се придържа само към буквата, която убива, а оживяващия дух не приема. 3) Правилният и истинен разум не може лесно да бъде внедрен в дълбините на душата без огромен и дълговременен труд и подвиг. Доколкото се умъртвява похотта, дотолкова възраства и процъфтява истинския разум. Всички обаче трябва задължително да вършат двойния подвиг, който се състои от външните трудове (аскезата) и умната молитва (духовното бодърстване) – един без друг те са невъзможни. 4) Относно всички онези, които са се обучили на външните наставления, а за вътрешните духовни трудове – за просветлението и очистването на разума не се грижат, такива напълно са загубили здравия разум, развратили са се от различни страсти, или са изпаднали в пагубни ереси. „Понеже не се опитаха, не познаха Бога в разума си, то Бог ги предаде на извратен ум – да вършат онова що не прилича.” /Рим. 1:28/ 5) Умът, когато бъде очистен и просветлен, може да разбере всичко външно и вътрешно, защото тогава той като „духовен изследва всичко, него никой не изследва” /1 Кор. 2:15/

         Философията е наука за познание на истината. Но истината е само една. „Аз съм Пътят, и Истината, и Животът” /Ин. 14:6/ - казва Господ. Този път и за философската мисъл е единствен, и който върви по друг път той прескача отдругаде /Ин. 10:1/.

         Натоварената камила можела само на колене, и то с усилия, да премине през ниските и тесни иерусалимски врата, наричани „Иглени уши”. Още по-трудно, независимо от всички усилия, се оказва за мислителя, обогатен с лъжовната наука /1 Тим. 6:20/ (лъжеименития разум) да влезе в царството Божие на истината и духовната свобода. „Господ е Духът, дето пък е Духът Господен, там има свобода.” /2 Кор. 3:17/ „Ако пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свобдни.” /Ин. 8:31-32/

         Като се основава на закона за динамиката на знанията по причина на неговата органична връзка с духовната сфера, Киреевски предполага, че и упадъка на „самобитната руска образованост”, въпреки че станал при неблагоприятни външни условия, но „не и без вътрешна вина на човека”. „Стремежът към външна формалност, който забелязваме у руските разколници, дава повод да мислим, че първоначалното направление на руската (самобитна) образованост още преди Петровския обрат показвало известно отслабване и занижение.” Началото на този упадък Киреевски отнася към ХV –ХVІ век, което съвпада с началото на упадъка на вътрешния духовен живот (бодърстването и умната молитва) … Така Киреевски слага началото на една нова философия на „цялостността, на единството, на духа”, която би могла да стане основа за развитието на самобитната руска култура … В негово лице руската мисъл се освобождава от многовековния плен на чуждите за нея начала, излиза на своя самостоятелен изначален път, като се обръща към източниците на своето възникване. Връща се в бащиния си дом. Но Киреевски не успява да осъществи замисления от него път – да създаде философия, той само поставя нейните основи и посочва пътя. Смъртта го отнема в разцвета на силите му. Той е погребан в манастира Оптина пустиня, редом с преподобните Лев и Макарий. Всичко, което се случило в Оптина има (някакъв) тайнствен смисъл. Дори светител Филарет Московски (Дроздов) изразил удивление, с каква чест се удостоил Киреевски.

Превод с пояснения от: И. М. Концевич, „ОПТИНА ПУСТЬІНЬ И ЕЕ ВРЕМЯ”,
Введенский мужской монастырь Оптина Пустынь, 2008 г. стр. 229 - 235