Духовна беседа №348

ДУХОВНА БЕСЕДА

Преподобни Макарий Оптински

ИЗ ПИСМАТА НА ВЕЛИКИТЕ ОПТИНСКИ СТАРЦИ

/1788 – 1860 г./

            … В смущението няма да намерите никаква полза, това е вражеска колесница, и докато сте в нея това може да бъде причина за вашето ожесточение. Молите ме да ви определя правила как да постъпвате в случаи на униние, недоверие, раздразнителност, леност, гордост и други подобни състояния. – Имайте (винаги) добро произволение (желание) за изпълнение на Божията воля, старайте се да я изпълнявате. Имайте и страх Божий. Когато се случи независимо от вашето произволение някакво подхлъзване и грехопадение, не унивайте и не се отчайвайте, но като осъзнаете това като своя немощ, смирете се и молете Господа за прошка. Когато се борим със страстите, невъзможно е понякога да не бъдем побеждавани, за да не се превъзнасяме. За това свидетелстват много от светите отци – докато човек не се смири съвършено, дотогава и добродетелите му не могат да бъдат устойчиви и непроменими. Ние не можем да бъдем (напълно) свободни от страстите, но сме длъжни винаги да се борим с тях и да не оставаме празни (от това занимание и грижа). Правилата за които ме молите не смея да ви предлагам, но ще дам съвет против унинието – търпение, псалмопение и молитва … Против раздразнителността – търпение и самоукорение, както и размисляне над Христовите страдания. Против леността – бодрост и страх Божий. Против гордостта – припомняне на собствените грехове, помнене на Христовото смирение, да считаш себе си по-лош от всички и да помниш, че „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат.” /1 Петр. 5:5/ Това ви написах накратко, но тъй като всяка страст заслепява човека, затова молете Господа да не допусне да се помрачи душевното ви зрение от страстите.

Август 1835 г.

         … На твоето недоумение предлагам не толкова моя отговор, а предаденото ни от светите отци. Св. Иоан Лествичник пише: „били прелъстени тези, които се надявали сами на себе си, които не чувствали нужда от духовен лекар. Задължително трябва да откриваме своите помисли, както това правели изправните братя в манастирите. Някои от тях дори записвали какво са размисляли в течение на деня, и след това го откривали на духовния си отец.” Авва Доротей учи, че спасението идва и от множество съветвания, но не изобщо с мнозина да се съветваш, а с когото трябва (със своя наставник). При това трябва да се съветваш за всичко – не за едно да мълчиш, а за друго да говориш, а за всичко което е в тебе за известиш своя отец ... Св. Симеон Нови Богослов заповядва всеки ден да се откриват помислите пред наставника, и нищо да не се върши без неговия съвет … Св. Иоан Касиян пише, че не само това което вършим, но и което мислим трябва да откриваме пред своя отец, като в нищо не се доверяваме на своя помисъл, а във всичко да следваме неговите думи … Св. Иоан Лествичник казва: „от послушанието се ражда смирение, а такова послушание непременно върви заедно с откриване и отхвърляне на своята воля и разум. По този начин започва, протича, и се усъвършенства духовния живот. Само така е възможно, с Божия помощ да бъде избегната прелестта, която или въздига във висините, или срива в преизподнята.”

         Дали при вашите (манастирски) условия има постоянно установено такова отношение към духовния отец? Казаното дотук трябва да се разбира и за духовните наставници (в женските манастири), които сами опитно са преминали пътя на духовния живот, затова и могат да наставляват и другите на него. Да предпазват от вредното, да поддържат в духовните битки. По силата на вярата на търсещите ръководство, Сам Бог вразумява наставниците да дадат полезните съвети. А когато наставляваните проявят откровение и послушание с отхвърляне на своя разум и воля, тогава и те ще навикнат на духовен живот и смирение. Такъв начин на живот виждаме описан в житията на древните подвжници. Къде (са могли тогава) да търсят духовни наставници, след като влизането на мъже в женските манастири е било забранено. Отивал е свещеник само за причастяване със Светите Тайни, и то рядко, а не както сега има ефимерии за постоянни служби към женските манастири.

         По изключение е имало и такива, които се ползвали от духовни наставници (мъже), но не всички и не винаги, както впрочем е и сега. Казаното за такъв духовен живот не се отнася за формалната изповед пред духовника, нещо което задължително трябва да се изпълнява в установените периоди, като разбира се нищо не се утаява и пред него за получаване на разрешение (за причастяване). Но единствено това не е достатъчно за водителство в духовния живот, защото нима е възможно всеки случай да бъде разрешаван пред духовника, след като обикновено времето за изповед е 5-10 минути. А до времето на следващата изповед ще изминат 2-3 месеца. През това време ходиш с обременена съвест и помрачен ум, и заради неразкриването (на духовния проблем) понасяш поражения (в борбата). Докато при откриване на помислите, дори без разрешението им, настъпва успокоение на съвестта, стихване на борбата и (ясно) наставление как да се води борбата (с изкушенията). Според св. Иоан Касиян, дори само разкриването и представянето на злите помисли пред духовния наставник (или наставница) ги обезсилва и прави по-слаби. Освен това, като откриваш на духовната си наставница помислите си, ти естествено не смяташ да ги скриеш и от изповедника. Дори ако тя намери за нужно, във връзка с важността на греха, без отлагане и изчакване времето за регулярната изповед, може да избърза и сама да те насочи към незабавна изповед … Относно недоверието към теб, не вини другите, а просто си казвай: „очевидно за това съм достойна, и Бог не им открива да ми имат доверие”. От това може да придобиеш смирение, докато оправданието показва, че се храниш с помислите на гордостта.

24 май 1845 г.

         … В писмото ти видях някои съмнителни неща, които считам за свой дълг да ти обърна внимание, за да не се укрие от тебе измамата на врага. Ти мислиш за придобиване на (сърдечна) чистота, но виждаш, че все още не си чужда на плътската страст, а и другите страсти успяват да влязат в сърцето ти – клеветничество, завист, ропот, тщеславие и др. При всичко това си мислиш, че си придобила чувство на любов към Бога, като казваш: „боя се да не загубя чувството на любов към Бога.” След това споменаваш и за утешенията, които получаваш при молитва. Но аз мисля, че това са противоположни неща – да бъдеш побеждаван от страстите и да си мислиш, че имаш любов към Бога … Преп. Исаак Сирин пише, че без чистота е невъзможно придобиването на любов към Бога и чистотата се намира над страстите. В своето 21-во слово на въпрос – какво представлява чистотата на сърцето и какъв е белега за това, той отговаря: „Човек е наистина чист по сърце, когато вижда всички човеци добри, и когато никого не вижда като нечист и скверен. Когато това липсва, човек е далеч от (сърдечната) чистота.” За същото пишат и свв. апостоли. Св. Иоан Богослов пише: „Който каже: „любя Бога”, а мрази брата си, е лъжец” /1 Ин. 4:20/ Св. ап. Павел изяснява и свойствата на любовта: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада.” /1 Кор. 13:4-8/ Ето каква е висотата на любовта, която в ближния се съединява с Божията любов! Ако я няма, как смее някой да си мисли, че има любов към Бога, независимо, че понякога чувства утешения. Но и на тях не можем да се облягаме, защото мнозина след като получили утешения, и като си въобразили че са достойни за тях, били измамени от такова самомнение и загубили всичко. Ако тези утешения са част от Божиите дарования, те се дават на достойните и смирените. В своето 34-то слово св. Исаак пише: „дарованието без изкушения (които очистват от страстите) е погибел за приемащия го. Ако Господ ти е дал дарование, умоли Го да ти даде разум как следва да се смириш, или да поставиш стража за него (да го опази), или пък (Бог) да ти го отнеме, за да не стане причина за твоята погибел. Не всички могат да опазят това богатство (на утешенията) без вреда (за душите си).” Ти имаш желание да видиш себе си безгрешна и си мислиш, че с това угаждаш на Бога. Докато светите отци, при цялата своя висота, имали смирение и считали себе си за грешници, без да обръщат никакво внимание в ума си на добродетелите и дарованията, които (действително) имали. Така, както учи Спасителят: „кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим.” / Лк. 17:10/ Авва Доротей пък пише: „Когато светиите се приближават към Бога, започват да виждат себе си още по-грешни.” Според св. Исаак: „Който не счита себе си грешен, неговата молитва е неблагоприятна пред Господа.” Св. Петър Дамаскин прави следното заключение: „когато умът започне да вижда че прегрешенията му са повече от морския пясък – това е начало на просвещението на душата и белег за нейното здраве.” Голяма част от светиите поучават – винаги да виждаме своите грехове и (от това) да се смиряваме, но без да се отчайваме. „Когато си мислим, че съгрешенията ни са малки, тогава биваме допуснати да паднем в големи грехове”- пише св. Исаак. Съветвам те да избягваш да мислиш, че имаш любов Божия, и да не се считаш достойна за утешения (от Бога), дори да получиш такива. Трябва да се смиряваш, като помниш както миналите, така и сегашните си грехопадения, но без да стигаш до отчаяние и смущение, защото както отчаянието, така и смущението доказват (присъствието на) явна гордост. Дори да се видиш необезпокоявана от страстите, и тогава не вярвай (на себе си). Във връзка с това св. Исаак пише в 73-то слово: „ Преди да си влязъл в града на смирението, ако видиш себе си освободен от нападенията на страстите, не вярвай на себе си. Това е някаква клопка на врага. Затова след такъв покой, очаквай тежки нападения и смущения.” От всички приведени дотук светоотечески поучения виждаш, че макар да си нападана от страстите, макар да си побеждавана от тях, не бива да се отчайваш, а да се смиряваш. Относно добродетелите или дарованията – не бива да високоумстваш (да си мислиш, че са ти ясни). Не се удивлявай и на това, че плътската страст не отстъпва от тебе. Св. Диадох пише в Добротолюбието: „Когато Божият човек (подвижника, праведника) победи всички страсти, два бяса остават да се борят с него … единият е изпадането в телесна похот чрез някакво огнено (вътрешно) действие, което се случва в тялото. Първо, защото тази сласт ни е свойствена заради природата на човешкото възпроизводство, и затова човек лесно бива побеждаван от нея. Освен това, по Божие допущение, когато Господ види твърде голямо изобилие на добродетели у някой подвижник, понякога допуска той да се оскверни от този бяс, за да счита себе си по-лош от всички човеци.” … Помни, че на Бог е по-угоден каещ се грешник, отколкото горд праведник!

Превод от: "ПИСЬМА ВЕЛИКИХ ОПТИНСКИХ СТАРЦЕВ",Москва, 2003 г. стр. 163 - 169.

Още духовни четива ще намерите на интернет страницата:

www. bulgarian-orthodox-church.org