Духовна беседа №369

ДУХОВНА БЕСЕДА

Свщмчк  АРСЕНИЙ  /Жадановски/

/1874 г. – 1937 г./

ДУХОВЕН ДНЕВНИК

         Какво трябва да бъде отношението ни към всички, наричани най-общо пропаднали хора? В живота на всеки от нас се налага да се срещаме с тях, мнозина дори да живеят с такива хора в семейна среда. Наш (християнски) дълг е да не се отвращаваме от тях, да не ги презираме и осъждаме, а (искрено) да ги съжаляваме и да се молим за тях. След като Божията благодат не изоставя пропадналите, нима ние, подобострастните (на тях) и грешни хора, можем да се отвращаваме от такива? По отношение на тях трябва да мислим, че човешкото несъвършенство ги е довело до падение, врагът на човешкия род (демоничните сили) са ги препънали и пленили (в своите мрежи). Сам по себе си, човекът, като носител на Божия образ, е достоен за съжаление, както казва и св. ап. Павел: „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” /Рим. 7:24/ (Казва това веднага след думите: „в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми.” /Рим. 7:23/ Едно непрезрително, вежливо, добро, меко, смирено и ласкаво отношение с грешните хора е способно да смекчи тяхното загрубяло и закоравяло сърце. Можем ли да знаем дали чрез това няма да ги накараме да се замислят какво наистина е доброто и любовта, както и да наведем мисълта и насочим сърцето им по пътя към Бога?

         Когато грешникът чистосърдечно, със сълзи се кае пред духовника, в сърцето на последния неволно изниква чувство на отрада и утешение, а заедно с тях, и на любов и уважение към каещия се. Възможно е на откриващия греховете си да се стори, че пастирът няма да погледне на него (като на истински, качествен християнин), тъй като вече знае за неговата сквернота и би могъл да се отнесе презрително. Това изобщо не е вярно. Всеки грешник, който искрено се кае, става скъп и близък, особено сроден, на всеки (истински) изповедник. Това трябва да помним всички, и без никакво смущение и боязън да разкриваме греховете си на изповед, защото добрият резултат от това не подлежи на съмнение.

            Когато даваме повод за съблазън, ние двойно съгрешаваме, защото скверним себе си чрез греха, а ближните – развращаваме. И ако всеки грях може да се очисти и изглади чрез покаяние, то предизвиканият от съблазън грях, не може лесно да се премахне. Казахме, че съблазняването развращава другите, което убягва от нашето внимание, така че ние се оказваме лишени от възможност да унищожим у тях последствията на извършеното от нас съблазняване. Затова са толкова страшни думите в светото Евангелие за съблазняващите: „горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда.” /Мат. 18:7/

         Почти всички страдаме от отсъствието на съзнателен религиозен живот. Преди всичко, това се проявява по отношение на нашето вътрешно Аз. Това означава, че не следим какво става в сърцето ни, не следим помислите, не се занимаваме с вътрешната работа над себе си, а несъзнателно и инстинктивно се предаваме на течението на нашите мисли и чувства, като не ги съобразяваме със светлината на Христовата истина. Където ни тласкат желанията, натам тръгваме. От това се получава и тази суетня и неразбория, този безпорядък на мислите и чувствата с които се характеризира живота в съвременното общество, живот без всякакви нравствени устои. Човек не се съзнава вътрешно, у него липсва съзнателното отношение към същественото от областта на вярата.

         Да вземем, например, църковното богослужение. То съществува сякаш не за нас. У мнозина липсва интерес да се запознаят с него, да го изучат, да вникнат в него, да го разберат и възчувстват. Оттук идва неразбирането на църковно-богослужебния език и на църковния устав. Един такъв християнин, който рядко идва в храма, искрено сподели че когато дойде на богослужение, за него всичко си остава неразбираемо. Нима не е такова отношението на мнозина православни и към догматите на Православната вяра, както и към историята на Православната църква? Затова не е удивително, че на такава почва израстват тръни и бодили, каквито са разните секти, разколи, безбожието и др.! Кой е виновен за това? Разбира се, не само пастирите на Христовото стадо, а и самите пасоми. Ако първите трябва постоянно да поучават, то последните са длъжни постоянно да се учат. Забравянето на този дълг (и у двете страни) поражда голяма скръб на Майката-Църква за блуждаещите по чужди пътища овци от стадото Христово.

         Цялата сила у отец Иоан Кронщатски се състоеше в неговата истинска, жива, деятелна вяра в Христа Спасителя и Неговото учение. В пълното проникване в това учение, станало за него дълбоко вътрешна и своя, вечна стихия, истинско разбиране, по думите на апостола, а не само обикновено и хладно знание. За разлика от него, по отношение на вярата – ние само все още се приближаваме към нея, само все още желаем да вярваме, но нас ни борят маса съмнения, което показва, че за тях има отворен вход в душите ни (от нашето маловерие). От подобно състояние на вярата, тя (не може да) съгрее и изпълни сърцето, не занимава изцяло ума ни – вярата се плъзга в нас, и на моменти почти е готова да ни напусне. Това го нямаше у отец Иоан. Той вярваше без никакви съмнения, беше се укрепил във вярата, като говореше и мислеше за отнасящото се до вярата не като за нещо предадено (от други), а сякаш всичко сам е изпитал и видял. Когато говореше за нещо духовно, усещаше се (от околните), че говори сякаш е очевидец … Когато служеше, отец Иоан цял се потапяше в съзерцание на Господа, виждаше Го като Присъстващ и Действащ … От вярата на отец Иоан произтичаха и всичките му благодатни дарования: молитвения дар, чудотворството, прозорливостта, постоянното духовно бодърстване. Ненарушими са думите на Господа: „ако имате вяра и не се усъмните … ако и на тая планина кажете: дигни се и се хвърли в морето – ще бъде.” /Мат. 21:21/

         По какъв път достигна о. Иоан такъв необичаен дар на вярата? – Пътя на постоянно бодърстване над себе си, пътя на внимателния (във всичко и във всеки момент) живот. Ето и примери на това внимание. Всичко, което преживявал в течение на деня – прояви на страстни чувства, движение на недобри помисли или пък благодатни озарения, на всичко това той ежедневно правел равносметка, плод на което е неговият дневник. Наистина, в него ние четем повече духовни размишления, но това е само част от дневника му. Другата част от него, където той укорява себе си, където често споменава различни личности, към които се е гневил и към които у него са се появявали различни недобри чувства, остава ненапечатана. (Издаваните още прижизнено записки на Праведника, а многократно и след смъртта му, съвсем разбираемо са целяли духовната полза за четящите, а не биографични подробности. Личните му записки включват периода от 1856 г. до 1908 г. – б.м.) … Въз основа на такова постоянно вътрешно внимание над себе си, о. Иоан се стараел да се отнася съвсем съзнателно (най-вече) към всичко, отнасящо се до вярата и църковните служби. Ако започне да чете канон, той го чете така, че всичко да разбере, всичко да преживее, нищо да не убегне от вниманието му. В резултат  на това понякога се получаваше, когато чете да извиква, или по няколко пъти да повтаря една и съща дума, или да се връща назад след няколко строфи. Всичко това се дължеше на желанието му (резултат на благоговейна вяра), нищо да не пропусне от прочетеното, а всичко да разбере и преживее. От такова внимание, църковните книги и упътвания от които той четеше, се оказваха с множество нанесени от него бележки и подчертани места. Един пример, подчертан е израза „запази окаяната ми душа”, а в полето встрани е написано „действително, колко окаян съм наистина!” Такъв внимателен живот той прекара не година или две, а повече от половин век, като достигна до това, да бъде изцяло в Бога (до реално и видимо обожение).

         В живота си християнинът е длъжен за всичко да си дава отчет, на всичко да придава нравствен смисъл, на всичко да гледа по правилен (евангелски) начин. Лошо е, когато човек не внимава над себе си, когато много неща определя като безразлични, защото по този начин се формира малоценна, без вътрешно съдържание, личност. Какво представлява, например, смехът? Може ли християнинът с безразличие да се отнася към него, да го счита за нещо безсмислено? Като психофизиологично проявление на нашата природа, той е част от нашето устроение, изява на определени емоции. Но след грехопадението, всичко в човешката природа се оказва извратено, всички естествени проявления са несъвършени, а някои са изключително грубо променени. Това може да се каже и за смеха. От какво и той се е изродил, и къде е негова чиста и правилна основа?

         За човека е свойствено да преживява радостни и възторжени чувства при определени обстоятелства. Проявата на тези възторжени чувства, при несъвършената своя насоченост, се изразяват в смях. Може да се каже, че се смее греховния човек, че смехът е принадлежност и свойство на падналия човек. От смеха трябва да се различава добрата усмивка, идваща от чиста радост. Така се усмихва например човек при вида на успеха, славата или извършеното добро дело от някого. Усмихва се майката, когато нейното дете се старае да се изправи на крака. Усмихва се началникът, когато вижда как преданият служител влага цялото си старание в работата. Във всички тези случаи усмивката, като израз на чиста радост е естествена и безгрешна. Тя бива тиха, кротка и спокойна и с нищо не обижда този, който я е предизвикал. Съвсем различно е когато се смее грешният човек. Това обикновено става при безнравствени разговори, както и при описание на чужди недостатъци, по време на увеселения, или при всевъзможни безсмислени остроумия. Във всички тези случаи смехът е проява на грях.

         Не е трудно да се види, че при надсмиване над чуждите недостатъци, действат греховете на осъждане, злорадство, недоброжелателност към ближния, чувство на самолюбие и гордо превъзнасяне. Когато човек се смее при безнравствени разговори, очевидно в него живее сладострастието. А смехът при безсмислената и лековата (за разсейване и развеселяване) шеговитост, издава вътрешна празнота и несериозност. Такъв вид смях, сам по себе си греховен, задълбочава нашата греховност като води човека до безсрамие, към замърсяване на съвестта, към сладострастие и блуд – всичко това отдалечава от Божията благодат. Св. Димитрий Ростовски пише във връзка със смеха: „Пази се от смеха! Смехът разпилява събраното (с труд и усърдие) духовно богатство (на душата). Той ни отделя от Божията благодат, унищожава помненето на смъртта, води до забрава на Страшния съд (за който винаги трябва да се готвим). Смехът е признак на детски (неразумен) нрав, на сластолюбиво сърце, на липса на мъжество в душата. Пази се от смеха, за да не се лишиш от всяка добродетел, да не те обземе безсрамие и да не се окажеш в мрежите на врага. Пази се от смеха, за да не направи душата ти напълно пуста, защото смехът прави сърцето хладно и безчувствено, води до отегчение, помрачава съвестта, опечалява ангелите, весели бесовете. Смехът става причина за всяка дръзка постъпка, подпомага всеки грях, става ръководител на блуда и всяка нечистота.”

            Превод от: Епископ АРСЕНИЙ /Жадановский/, ДУХОВНЬІЙ ДНЕВНИК, Москва, 2008 г. стр. 19 - 41.