Болестите служат за опазване на високите добродетели у достигналите висините на духовния живот. Св. ап. Павел казва че му е дадено жило в плътта (т.е. физическа болест), за да не се превъзнася твърде много от дадените му от Бога откровения. Страданията в такива случаи служат като предохранители за възникването на горделиво чувство в душата, този неизкореним извор на безброй нравствени недъзи.
Светител Игнатий Брянчанинов пише: „Страданията са земно достояние както на избраните, така и на подговяните да бъдат избрани. Страданията ни правят причастници на чашата Христова.“ Преп. Пимен Велики считал, че „подвига на търпението по време на болест стои наравно с подвизите на безмълвието и нелицемерното послушание.“
Преп. Амвросий Оптински изтъква древното светоотеческо разбиране за подвига на търпение на болестите: „Понякога болестите постигат християните по Божий промисъл, за да не отидат те при Господа (духовно) безплодни.“ По думите на св. Варсонуфий Велики, който претърпи болестта с благодарност, това му се вменява за подвиг. Ако поради слабо здраве и душевна немощ човек не може наравно с останалите нито да се труди, нито да се моли, нито да пости, такъв Господ спасява като му изпраща болести. В отговорите на великия подвижник на въпросите на болния старец Андрей се казва, че от болния се иска само търпение и благодарение, и че телесната болест замества телесните подвизи, тъй като те се предприемат за усмиряване и укротяване на телесните страсти, а телесната болест замества това.“
За някои хора Бог изпраща болестите поради недостатъчност на техните телесни трудове на подвижничество, а на други – като особен подвиг на търпение за цял живот (като напр. известния Киевопечерски угодник преп. Пимен Многоболезнени). Оптинският подвижник схиигумен Антоний (Путилов, 1795-1865 г.) в едно от писмата си пише: „Ще ви кажа и за себе си, че през живота си не съм видял (понесъл) много неприятности от хората, и не затова че съм бил изправен, а поради Божията милост към мен. Но вместо това аз почти цял живот прекарах в различни телесни болести. Какви само болести не съм понесъл! Ето, и сега тежко страдам от болест в краката, вече 22 години, и никакви средства не могат да облекчат болките ми. Всичко това очевидно трябва да търпя до смъртта си, защото така е угодно Богу (от житието на праведника е известно, че още от младини той имал много дълбоки, открити рани на двата крака от коленете надолу, които никога не заздравявали и му причинявали големи страдания)… На всеки човек Бог е отредил определен, собствено негов кръст, който той е длъжен да носи.“
Св. Василий Велики пише за себе си: „Телесната болест е неразлъчно с мене от ранно детство и до сегашната ми (относително напреднала) възраст. Заедно с мен израстна и ме учи на праведния Божий съд (отсъждане за всичко), който устройва всичко (ставащо).“ Всички години на пастирството на св. Василий преминали по неговите думи: „във велика скръб и печал, в грижи за църквите, в борба с въставащите против словото на истината.“ Поради множество скърби от врагове, завистници и клеветници, той тежко заболял, а след оздравяването си писал на жителите на Никопол: „Господу беше угодно да укрепи душата ми и да я направи по-трезва за следващите времена, така че да не обръщам внимание на (изменчивостта, непостоянството) на хората, а да се съобразявам с евангелските заповеди. Защото те не се променят нито с времето, нито с обстоятелствата на човешките дела, а винаги остават едни и същи – така както са произнесени от нелъжливите и блажени (Божии) уста, така си остават вечно. Докато хората са подобни на облаци, които с промяната на вятъра се носят насам и натам из въздуха.“
Оптинският подвижник иером. Амвросий заболял тежко на 36-годишна възраст, наскоро след постъпване в монастира, и по обикновените човешки съображения бил считан за неспособен за какъвто и да било полезен труд. Трябвало да доживее до края на живота си като инвалид, на грижите на приютилата го обител. Но въпреки това, след година и половина той се пооправил, макар през останалите над 40 години от живота му болестите да не го напускали. Така било угодно на Божия Промисъл да го прикове на легло, та по пътя на страданията да застане по-близо до Христа, Който заради нас изпита цялата мъка на кръстните страдания. И така, като изпие горчивата чаша на скърбите и страданията, сам да може да разбира и облекчава страданията на ближните. Той отбелязва, че болестите и неприятните случаи ни се изпращат и за това „да провеждаме живота си по-внимателно и разсъдително.“
Според свт. Теофан Затворник понякога Господ изпраща болести за да предотврати някаква непосилна скръб или беда, с която човек не би се разминал ако беше здрав. Той пише: „Случва се човек да бъде застрашен от някаква опасност в резултат на бъдещи обстоятелства, в които той би се заплел, ако участваше в тях. Бог му изпраща болест, и докато той е на легло, опасните обстоятелства преминават без той да участва в тях. Така бива спасен от бедата. Ако беше здрав, непременно би се оплел в рискованите обстоятелства и изпаднал в беда.“ По думите на преп. Варсонофий Велики, Господ нерядко ни изпраща болест, за да не ни постигне друга скръб, която превишава нашите сили. Това се отнася най-вече за постоянните, продължителни болести, които Божият промисъл изпраща за опазване от възможни особено силни изкушения, а също за предпазване от бъдещи грехове и страсти. По такъв начин, предвиждайки всичко отнапред и в пълнота, като Милосърден Отец, Господ ни предпазва от безполезното за нас и неугодното Нему, като ни спасява чрез болести или други някакви скърби, защото Той най-добре знае кога какво е полезно за нас – дали здравето или болестта.
По Божий промисъл човек е създаден като духовно-телесно същество. Тялото се намира в най-тясно органично единство с душата, която го изпълва изцяло по недостижимо тайнствен начин, като заедно с него образува единното човешко същество. По своето устройство тялото е приспособено към силите на душата и служи като най-близко оръдие за общуването на душата с външния материален свят. Благодарение на такова тясно единство, по думите на преп. авва Доротей, душата състрадава и съучаства във всичко, което се върши с тялото. Затова, когато по време на болест тялото отслабва, отслабва и душата, изнемогва тялото, изнемогва и душата – пише свт. Игнатий Брянчанинов.
По време на боледуване хората се променят и стават различни по своите душевни нагласи за разлика от времето, когато са здрави. Едни стават нетърпеливи и раздразнителни, други – изпадат в печал и малодушие. Едни от хората понасят своята болест тихо и търпеливо, други – стенат, охкат, викат, роптаят, сърдят се и се карат на околните. При тях към телесната болест се добавя и душевната болест на нетърпението.
Преп. Амвросий Оптински пише: „Понасянето на болестите, особено на тежките, представлява огромен труд. Само който никога не е боледувал не знае колко тежко е това, и какъв неоценим Божий дар е здравето! Неслучайно светите отци наричат болестите кръст, който за грешния човек е труден за изтърпяване. И не без причина съгрешаващите се предават на изнемощяване на плътта, за да бъде спасена душата в деня (на съда) на Господа Иисуса Христа, стига да принесат заедно с търпението в болестта, и искрено разкаяние за греховете си.
По думите на св. Иоан Златоуст: „От всички видове скърби болестта е най-тежка. Нито загубата на имущество, нито лишаването от почести, нито тежките трудове или пребиваването във вериги, нито хулите и насмешките, нито дори загубата на деца и други родственици, или какъвто и да е вид беда не са толкова тежки както болестта. Това показва и най-великият борец на търпението, праведния Иов, който след като изпаднал в телесна болест считал смъртта за освобождение от нещастията. Докато търпял другите нещастия (загуба на имущество, смъртта на всичките си деца и др.) той не се поддавл на униние и почти не забелязвал ставащото, доколкото все пак бил човек и баща. Но когато бил предаден на ужасната болест – проказата с рани навсякъде, тогава започнал да търси смъртта, да плаче и тъгува. Но това, което преживявал Иов по време на болестта, като не можел да понася страданията и желаел смъртта, живеейки преди идването на християнския закон (и изкуплението), сега, във времената на благодатта на Новия Завет, това за християните не е позволено.“
Когато благодатта Божия докосне душата, когато живата вяра съгрее сърцето на болния, а искреното покаяние обхване неговия дух, тогава и по време на страданията, по силата на Христовата благодат, той ще съумее да съхрани търпение, благодушие и кротост.
Светите подвижници приемат болестите за подвиг, и очакват велики венци (небесни награди) за търпението по време на тях – по думите на св. Василий Велики. А св. Иоан Златоуст пише: „За придобиване на небесна слава няма нищо което може да се сравни с търпението по време на тежки болести. Тази добродетел наистина е царица на благата по преимущество, и връх на венците. Подобно на това, както търпението царува над останалите добродетели, точно така и сред различните видове търпение - търпението по време на болести, сияе най-силно от останалите… Колкото повече се усилват страданията по време на болест, толкова по-голяма става наградата, ако те бъдат търпеливо понесени.“
Във всички трудове на християнското подвижничество е нужно търпение, но то е особено необходимо по време на боледуване. Тогава, когато самото състояние на разслабление на душата и тялото, както и изпитваните страдания, подбуждат изнемогващия телом и духом човек към малодушие и ропот. „Бог не иска нищо друго от болния, учи преп. Варсонофий Велики, освен благодарение и търпение (заедно с молитва за прощаване на греховете т.е. покаяние), защото те ходатайстват пред Бога за човешката немощ. От благодарението и славословието се ражда жива вяра. От живата вяра – тихо, но могъщо търпение в Христа. А където се усети Христос, там идва утешението (още преди премахване на скръбта).“
За нашето спасение Бог е устроил много пътища, та чрез тяхното многообразие да направи по-удобно възхождане ни при Него. Едни сияят с девство, други се прославят чрез (изправен хрстиянски) брачен живот, трети с дълбоко покаяние и добродетелност. „Но ти, пише св. Иоан Златоуст, нямаш нищо и си съвсем беден, слаб телом, като дори поради слабост от болестта трудно се движиш. Понасяй всичко това с благодарност и ще получиш велика награда. Такава била добродетелта на Лазар, описана в евангелската притча. Той никому не помагал с пари, защото нямал дори с какво да се нахрани. Не посещавал нито затворени в тъмница, нито болни, защото сам нямал сили да се движи и целият бил в рани. Но дори без всичко това той получил награда за добродетелта на мъжествено понасяне на страданията си, като не произнесъл никаква осъдителна дума (т.е. на ропот и хула) като виждал жестокия и немилостив богаташ сред разкош и почести… Той бил увенчан (почетен) заедно с патриарх Авраам, извършил толкова добри дела. Бил поставен редом с него само заради безропотното си търпение и благодарение на Бога. Наистина, велико дело е благодарността, благочестието и търпението сред такива страдания. Това е висша добродетел. Защото никак не е лесно да бъде обуздана страдащата душа така, че в нищо да не съгреши (пред Бога). Това е равно на мъченичество. Това е връх на доброто. Затова, ако и ти, възлюблени християнино, когато си подложен на болест, рани или треска, когато болката те заставя да изречеш или помислиш някаква хула (думи на ропот защо Бог ти е отредил такова страдание), но се въздържиш, благодариш и прославиш Бога – ти ще се удостоиш със същата награда. По същество не само това представлява мъченичество, когато някой получава заповед да принесе жертва на идолите и той не го прави, като е решен за това да изтърпи всякакви мъки, но мъченичество е и това, когато без да се съобразява с болката (от недъга и болестта), които принуждават към ропот, страдащият решава да търпи и да не говори нищо непристойно. Така праведният Иов не затова бил прославен от Бога, че на заповедта да принесе жертва на идолите той не се подчинил и не я изпълнил, а за мъжественото понасяне на скърбите. И св. ап. Павел е прославен (включително и) затова, че с благодарност понасял побои, скърби и други несгоди. Така и другите апостоли, подложени на гонения и скърби, търпейки хиляди беди, били радостни, че се удостоили да приемат поругание заради Христа. Ако и ти страдаш от някакъв недъг, понасяй болестта мъжествено и благодари на Бога, и по такъв начин ще получиш същата награда като апостолите. Но как този, който се намира в страдания и болести може да въздава благодарение на Господа? В това християнина бива укрепван от вярата в Господа и Неговия благ промисъл за нас. Преп. Нил Синайски учи: „Всичко скръбно и горестно което се случва с теб, приемай без всякакъв ропот, като се покланяш на Всесъвършения Бог, защото без Неговото Всемогъщо отсъждане (без Неговата воля) никаква болест не може да ни постигне, нищо което обикновено ни изнурява и опечалява.“ Освен вярата, за търпеливото и благодушно понясяне на болестите подкрепа идва от чувството на покаяние и смирено самоукоряване за греховете ни. Но най-главното – искрената любов към Христа. Наистина, няма нищо което да не може да бъде победено от тази любов. А когато в душата се появи любовта Божия, тя е най-висша от всичко (тя е Самият Бог) – нито огън, нито меч, нито бедност или болест, нито смърт или всичко останало не е страшно за този, който се ползва от тази любов, който е придобил тази любов.”
Адаптиран превод от: Г. И. ШИМАНСКИЙ, УЧЕНИЕ СВЯТЬІХ ОТЦОВ.... стр. 479- 489 , М., 2006 год.