Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 5-та)

(продължение от бр. 12)

     Светската политическа класа в свободна България много бързо започва настъпление срещу влиянието на духовенството. Тя дори навлиза в сферата на архиерейските отговорности. През 1880 г. митр. Симеон оказва решителен отпор срещу намесата на либералното правителство в духовните дела. Още щом печелят изборите, някои от лидерите на либералите започват да се държат предизвикателно спрямо духовенството: заплашват, че ще им отнемат правото да участват в политическия живот или че ще ги изпратят да служат в Македония. Под влияние на демагогски речи Народното събрание рязко съкращава издръжката за духовенството.[1] Петков, Петко Ст. За развитието на отношенията между Българската православна църква и държавната власт (1878-1896). – В: Историята като полифония, Изследвания по нова история на България (от Българската завера 1835 до Крайовският договор 1940), Университетско изд. „Св. Св. Кирил и Методий“, Велико Търново, 2005, 231-232. Министърът на външните работи и изповеданията Драган Цанков, който е таен католик, изработва „Временни правила за управлението на църквите в Княжеството“. С тях Православната църква се поставя в подчинение на светската власт. Правилата са изпратени на владиците „за изпълнение“. Митр. Симеон незабавно се противопоставя и заявява, че Църквата не може да се управлява по наредби, изработени без нейно съгласие и съдействие. Реагират и другите архиереи от Княжеството, както и екзарх Иосиф от Цариград. В крайна сметка „правилата“ не са приложени, въпреки че министър Цанков е много настоятелен.[2] Петков, Петко Ст. Българската историческа наука за отношенията между Православната църква и държавната власт (1878-1912) – В: Историческата наука в България – състояние и перспективи, Институт по история, БАН, С., 2006, с. 254. През следващите две години Св. Синод с твърде същественото участие на Варненско-Преславския митрополит изработва проект за промяна на Екзархийския устав от 1871 г. в по-каноничен дух, по-подходящ за новите държавни условия. Този проект обаче не получава ход поради настаналите нови политически размествания.

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 4-та)

(продължение от бр. 11)

     Симеон Преславски не може да приеме свалянето на екзарх Антим нито за миг. Същият ден той подава писмена оставка като епархийски митрополит и член на Св. Синод в знак на протест. Синодът отказва да приеме оставката му. Започват да се разграничават позициите на Св. Синод и на Смесения епархийски съвет. В Смесения съвет доминират миряни - решителни противници на дядо Антим. Синодалните членове не са така непримирими. Висшите духовници по-скоро са объркани поради външния натиск и сложните обстоятелства. Те се опитват да задържат най-близкия съратник на екзарха с надежда кризата да не се разраства. Малко по-късно, в отсъствието на митр. Симеон е направен подбор на кандидатите за екзархийския пост. Синодът отново отправя молба към митр. Симеон да си оттегли оставката и дори го кани да участва в избора като кандидат. Последва неговият твърд отказ. В крайна сметка при направеното гласуване за екзарх е избран митр. Иосиф Ловчански (1840-1915). Междувременно започва Руско-турската Освободителна война.

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 3-та)

(продължение от бр. 10)

    Първата му служба в престолния град в църквата „Възнесение Господне“ е за празника на св. Сава Освещени (5 декември ст.ст.).[1]Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ – Български исторически архив (НБКМ-БИА), ф. 15, „Д-р Стоян Данев“, а. е. 1400, л. 11-12. Покрай възторга от посрещането му, започват и изпитанията. Още същия ден един от най-влиятелните шуменци, Жеко Василев, се отбива на гости в квартирата на новодошлия архиерей. След като поразговарят, чорбаджията Жеко става, уж да си ходи. Но вместо към вратата изненадващо се запътва към огнището. Сръчно повдига капаците на тенджерите и надниква да види какво се готви в тях. Не казва нищо, но за домакина бързо става ясна целта на тази проверка: дали владиката не нарушава рождественския пост. И ето че аскетът Симеон, винаги строг в съблюдаването на постите, съвсем неочаквано преминава с успех първото си изпитание като архипастир. Ще си спомня за случката с усмивка, но този дребен наглед случай показва важността на евангелската заповед „Бъди ми верен в малкото!“. Скоро младият архиерей ще засвидетелства на своето паство своята вярност и в по-големи дела.

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 2-ра)

(продължение от бр. 9)

     След три години, през 1869 г. Симеон Николов е уволнен от училището заради статиите си. Свързва се отново с дядо Антим, който вече е определен за Видински митрополит. Митр. Антим не само се отзовава на молбата, но дори го кани за свой протосингел. През декември 1869 г. бургазлията заминава за Цариград, тъй като Антим все още не е тръгнал за епархията си, и на първо време става негов писар.[1] Симеон, митрополит Варненски и Преславски. Спомени. – Във: Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения: Т.1. Църква и история. Под ред. и съст. на Е. Димитров, изд. Изток-Запад, С., 2011, 133-137.

Междувременно в столицата на империята стават грандиозни исторически събития. Църковната борба на българите най-после намира свое разрешение. За службата на 1 март 1870 г., Неделя Православна, българските духовни и светски водачи са възложили не на някой друг, а на младия богослов от Бургас да произнесе празничното слово. „Старците ме задължиха да държа проповед на православната неделя. Покорих се. За предмет на проповедта избрах „вярата“ и се приготвих“, спомня си митр. Симеон. В навечерието на празника обаче, на 28 февруари 1870 г. в сградата, където се събират българските дейци, идва дългоочакваната новина: султан Абдул Азис е издал ферман, с който се учредява Българската екзархия. На проповедника се пада честта да съобщи официално на народа за историческото събитие. На другия ден, след края на службата в българския храм в Цариград „Св. Стефан“ Симеон Николов изрича паметни думи за Православието и историческата съдба на българите, и тържествено оповестява великата вест: че благодарение на вярата на българския народ борбата му се е увенчала с успех. След словото му със всеобщо скандиране присъстващите изискват да видят самия ферман и той е изнесен официално от митр. Иларион Ловчански. [2]† Варненски и Преславски Симеон. Един спомен за издаване на фермана за Екзархията – Във: Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения: Т.1. Под ред. и съст. на Е. Димитров, с. 173.

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 1-ва)

     Творецът понякога оставя у своите творения видими знаци, които да ни насочват към друга, невидима тяхна черта. Духовникът, за който ни предстои да разкажем, е бил дарен телесно с особено висок ръст. Извисявал се е значително над повечето хора край себе си. И макар подобна черта да срещаме у лица с най-различен характер и морал, при митрополит Симеон смело можем да кажем, че тя наистина е знак за още нещо. Знак за необикновената му духовна височина. В своето време, изобилстващо от недорасли начинания и дребнави страсти, владиката се извисява символично с повече от цяла глава, изправен като връх над мъглата, с чист взор нагоре и надалеч. С този ясен взор митрополит Симеон винаги е вървял неотклонно към самата Истина, докато други до безкрай са се лутали по криволичещи пътища. Дребният дух на света се опитал в завистта си да скрие името му, да заличи паметта му, да покрие делата му с прах. Но „Не може да се скрие град, който е навръх планина.“ (Мат. 5:14).

Димитър Христов

Митрополит Константин Врачански

(1847 - †1912)

(част 4-та последна)

(продължение от бр. 7)

      Правителството на Стоилов е отзивчиво към наболелите църковни нужди. Българската православна църква се управлява от Екзархийския устав, гласуван в Цариград още през 1871 г. Част от неговите правила, специално по отношение на епархиите в свободна България отдавна вече не са приложими или подходящи за ръководене на църковния ред. Ето защо първостепенната задача на висшите духовници в новите условия е промяната на Устава в по-изправен и по-ефективен дух. На 9 юли 1894 г. Светия Синод натоварва своите членове митр. Симеон и митр. Константин, заедно със секретаря на Синода Стефан Костов, да прегледат Екзархийския устав и да набележат промени в него. Врачанският и Варненско-Преславският архиереи се заемат със задачата извънредно отговорно. В резултат на тяхната нелека, но прецизна законодателна работа, Българската православна църква (в пределите на свободна България) се сдобива с нов, по-каноничен Екзархийски устав. Народното събрание разглежда предложените от Комисията промени и ги гласува с одобрение през 1895 г. Още една важна добавка към тях, касаеща брачното право, е приета през 1897 г. ¹

Митрополит Константин Врачански

(1847 - †1912)

Достойни български духовници

Димитър Христов

Част 3-та

/продължение от брой 6/ 

     С усилена стража митр. Константин е преведен през Петроханския проход за Враца. Пътуването през зимния Балкан е кошмарно – бушува снежна виелица, движещите се пропадат в преспи, на два пъти ги нападат вълци. Конвоиращите са загубили мярка на елементарна човечност. Стражарският камшик плющи по рамото на владиката, сякаш воденият е углавен престъпник. „Но той не знаеше подлост, защото в живота си най-много е мразел подлостта…“ ще напише един негов съвременник по повод този мъчителен преход. Достойнството му блясва най-ярко в този миг, когато враговете му мислят, че е най-унизен. Конвоят поема през селата на Врачанска епархия. Местни селяни ги срещат и познават своя владика. Искат да разгонят стражарите и да го спасят. „Не!“, спира ги той. „Има обществена съвест в България. Ще удари и за нея радостният час. Правото ще победи!“ ¹

Митрополит Константин Врачански

(1847 - †1912)

Достойни български духовници

Димитър Христов

Част 2-ра

/продължение от брой 5/ 

Eто че и Освобождението, в което са вложени толкова много страдания, идва скоро в резултат на Руско-турската Освободителна война (1877-1878). За архим. Константин то е свързано с огромни лични рани. Дните на жестока саморазправа на озверели мюсюлмани срещу българите през юли 1877 г. остават в историята на родния му край, Карловско, като „Страшното“. Озлобени от усещането, че краят на тяхната власт наближава, орда черкези и местен башибозук нападат и „Златния“ Калофер. Местните жители се впускат в бягство към Балкана. Бащата на архимандрит Константин също тръгва, но после решава да се върне. Поп Димитър Стоилов вярва, че като старец, не сторил никому зло, той няма защо да се страхува за живота си. Сетната злоба на поробителите обаче не знае мярка. На 26 юли 1877 г. свещеник Димитър загива в Калофер, посечен от башибозуци. В съседно Карлово ужасът е още по-голям. Д-р Киро Попов е арестуван и закаран в Пловдив заедно с други свои съграждани. Арестуваните карловци са бесени без съд и присъда. Последни увисват на въжето двамата най-видни от тях: свещеникът Христо п. Василев и лекарят Киро Попов. Около 12 септември 1877 г. братът на отец Константин е обесен за назидание на Узунчаршия, главната улица в Пловдив. Докторът загива на 32-годишна възраст, като оставя млада жена вдовица и две деца сирачета. Смъртта му потриса чуждестранните лица, които се намират в града по това време, включително и един протурски настроен херцог от Великобритания.¹

Митрополит Константин Врачански

(1847 - †1912)

Достойни български духовници
Димитър Христов

Част 1-ва

       Митрополит Константин Врачански е една от личностите, които незаслужено тънат в полузабравата на днешната ни историческа памет. Подобно на неколцина свои събратя свещенослужители, той е фигура с огромен духовен ръст, която остава едва осветлена от историческите текстове. Светът е станал твърде материален, а с него и разказът за недалечното ни минало. Съвременното ни общество, доколкото чете историята, предпочита да размисля върху получените и неполучените материални ползи от нея. Проповедта на големите ни духовници бива разбрана сякаш наполовина, като именно духовното в нея остава не доловено. Така за нещастие най-достойните ни пастири от недалечно време са бледо познати на съвременния българин. А в своето време митрополит Константин е бил популярен и обичан, особено от своето паство. Всички автори, които пишат за него, обикновено добавят и по някой епитет, който да подчертае тази известност – „прочутият митрополит Константин“, „знаменитият митрополит Константин“ и т.н. Хора като него напомнят на бисери в тревата. Те присъстват в историята и само трябва се поровим в нея, за да открием тяхното сияние. 

Архимандрит проф. д-р Евтимий (Сапунджиев)
(1884 - 1943)

Достойни български духовници
Димитър Христов

/продължение от брой 3/

Архимандрит проф. д-р Евтимий (Сапунджиев)
(1884 - 1943)

Достойни български духовници
Димитър Христов

/продължение от брой 2/

/продължение от брой 1/

Архимандрит проф. д-р Евтимий (Сапунджиев)
(1884 - 1943)

Достойни български духовници
Димитър Христов

Сред редицата достойни имена на православни духовници в новата българска история едно име поразява със своите разностранни изяви в полза на Св. Православна църква, предана вяра в Христа и непоколебимо носене на страдалческия кръст в името на спасението. Архимандрит професор Евтимий – духовник и учен, учител и публицист. Богослов и родолюбец, будител на православното съзнание и любовта към отечеството. Неустрашим борец против всяко изопачение на богооткровената Истина, всеотдаен наставник на всички пожелали да тръгнат по Пътя на спасението. Накрая, като връх на целия му подвиг  – неуморните му трудове години наред са съчетани с най-тежко телесно страдание.  Свещенослужителят, когото ще нарекат „добра съвест на Църквата“ ¹: кой е той?