Екзарх Антим Български, митрополит Видински (1816-1888)
(част 8-ма, продължение от бр. 29)
Достойни български духовници
Димитър Христов
Да се разкаже изчерпателно за съдбата на екзарх Антим в периода 1872-1875 г. означава да се навлезе в извънредно много обстоятелства, имена на места и хора, както и отношенията между тях. Това обаче би отклонило читателя от същината на повествованието. Главното, с което могат да се обобщят тези години са огромното натоварване и безбройните изпитания пред екзарха. Да, той безспорно има почитта на своя народ, но авторитетът е съпътстван с тежки отговорности. Бремето на високия пост се увеличава и от това, че българският първойерарх е свенлив и скромен по характер. Той е и донякъде самотен във възложеното му служение. Малцина от околните му го поддържат искрено, повече са онези, които търсят определен интерес. А и сред честните му поддръжници му не всички са достатъчно опитни.
Сериозни трудности създава фактът, че екзархът съвместява в поста си две длъжности. Те не са съвсем ясно разграничени помежду си и объркването е значително. Българската екзархия е създадена като институция с двойнствен облик, частично църковен, частично граждански. Екзарх Антим е от една страна предстоятел на Българската православна църква. От друга страна той е народоначалник – главен представител на своя народ пред държавната власт. В тази си длъжност той има и отговорности от светски характер. Екзархът оглавява два различни органа: Св. Синод (отговорен за църковното управление в строг смисъл) и Екзархийски съвет. Вторият орган е с твърде разширени правомощия, отчасти светски, но отчасти простиращи се и в духовната сфера. Съществен проблем е припокриването на правомощията, което дава възможност на Екзархийския съвет да се меси и в работата на синодалните членове.
Другият голям проблем са личните и групови борби, неизбежните сблъсъци на светски интереси. Дядо Антим трябва да управлява църковния кораб в бурното море на политическите игри. Екзархът не всякога успява да се справи безпогрешно, понякога допуска слабости. Възпитаникът му архим. Илия (Николов) разкрива добре нравствените му изпитания през тези години: „По характер беше откровен, доверчив към всекиго, когото считаше верен. Като такъв Дядо Антим лесно се поддаваше на чужди влияния, често пъти на странични отмъщения и клевети, явно неотговарящи на положението му. Той мъчно можеше да има искрени приятели, защото ласкателите край него по-добре се нареждаха да го използват; щом обаче се увереше, че е излъган и незаслужено дал доверието си, той решително се повръщаше, оттегляше обещанията и думите си, с цел да се изправи грешката, и това подчертаваше неговата прямота, с която е действал винаги със своите дела.“[1] Архим. Илия Николов. Дядо Антим. – В: Архимандрит Илия Николов, Автобиография. Събрал: Никола Константинов, С., 1940. с. 33.
Пример за подобен „страничен“ сблъсък, в който дядо Антим попада не по своя воля, са отношенията между двамата най-изявени светски водачи – либералът националист Чомаков и умереният консерватор Кръстевич.[2] Симеон, митр. Варненско-Преславски. Защо се е оттеглил Гаврил Кръстевич от екзархийските работи – В: Симеон, митр. Варненско-Преславски. Съчинения. Т. 1. (ред., съст. Емил Димитров), изд. Изток-Запад, С., 2011, 188-190. Първият е напорист, не приемащ чужди мнения, безскрупулен по отношение на средствата за постигане на успех, слабо религиозен. Вторият, напротив, е сдържан, склонен към изслушване на другата страна, отсъпчив, осъзнато вярващ. Конкуренцията е непоносима за Чомаков и той използва всякакви похвати, включително сближаване с екзарха, за да унищожи опонента си. Едно разумно решение, взето по съвет на Кръстевич, е преразгледано от дядо Антим и останалите владици поради бурния скандал, направен от Чомаков. Допуснатата слабост от страна на екзарха води в крайна сметка до оставката на Кръстевич от Екзархийския съвет.
И други консерватори постепенно се отдръпват от първойерарха, защото смятат, че той отстъпва твърде много на либералите. Упрекват го също, че не иска да прави повече опити за помирение с Патриаршията. След „лишаването от сан“ и „схизмата“дядо Антим обаче не би могъл да постъпи по друг начин, без да загуби достойнство. А и той има допълнителни причини да се пази. Либералите биха използвали всяко подобна негова стъпка, за да го очернят в очите на народа. Те не се срамуват да го клеветят като предател дори без всякакъв реален повод.
Липсата на Кръстевич и други умерени лидери се отразява тежко за общонародното дело. В Екзархийския смесен съвет за известно време доминират либерално настроените националисти. И все пак, както се спомена в горния цитат, екзарх Антим умее да вижда грешките си и намира воля да ги поправя. Една поредна злоупотреба с доверието му поставя окончателен край на сближаването и добрите отношения между него и Стоян Чомаков. Оттук нататък архиереят се опира само на хора, доказали своята честност. Екзархийският съвет постепенно е обезличен от многото оставки в него и париран от твърдата позиция на укрепналия Св. Синод. При това положение самоутвърдилите се светски лидери се настройват все по-враждебно срещу своя народоначалник и започват кроежи за неговото сваляне.
Значително повече спокойствие има в работата на другия ръковен орган – Св. Синод. Но и управлението на чисто църковните дела върви през безброй трудности. Св. Синод се изгражда бавно. Две години след избора на екзарх Синодът няма постоянен състав. Той се състои от екзарха и онези архиереи, които по една или друга причина се намират в Цариград. Едва през през пролетта на 1874 г. се стига до редовен избор на синодални членове, четирима митрополити съгласно Екзархийския устав. Съставът му обаче постоянно търпи промени – единият от избраните си подава оставка, заменилият го приема поста, но не идва в Цариград, заради което е сменен на свой ред с друг архиерей. Дългогодишният и авторитетен водач митр. Иларион Търновски почива през юни 1875 г. и на неговото място също се налага заместник. Някои от редовно избраните синодални членове са задържани от грижи в своите епархии, други са временно възпирани от турските власти. Сред малкото истински надеждни членове на Синода е митр. Григорий Доростоло-Червенски. За съжаление и той отсъства често заради много задължения в своята и в съседните епархии. Единственият, който неотклонно съпътства екзарх Антим в синодалните сесии през тези години, е митр. Симеон Варненско-Преславски. Ученикът прави всичко възможно да споделя бремето на своя старец, при все че и той трябва да се връща при своето паство. Св. Синод в такъв състав (екзархът с един или двама владици) е съвсем малък, но укрепва заради единомислието в него. Някак неизбежно при срещата ни с този пример идват наум Господните слова: „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях.“ (Мат. 18:20) Извън синодалните сесии обаче екзарх Антим неведнъж остава практически сам в управлението на Българската православна църква.
Навярно всеки българин е виждал картата на Българската екзархия. Подобно на картата на Сан-Стефанска България, тя е харесван от историците обект за тиражиране. Образът на Екзархията, стъпила върху почти всички български земи, е въздействащ. В по-прецизните варианти с един цвят се обозначават епархиите, безусловно дадени по фермана от 1870 г., с друг допълнително присъединените през 1874 г. С трети цвят са онези епархии, в които населението би могло се присъедини към Екзархията след извършване на допитвания. У зрителя се създава впечатлението за голяма и силна институция, здраво обхванала обширна площ, призната от властите като територия на българите. Това „картографско“ внушение всъщност е далеч от истинската картина.
Екзархията никога не придобива всичките възможни епархии, за които родолюбците мечтаят. В Тракия и в Македония екзархийското присъствие е съзнателно ограничавано, без това официално да се казва. Турските власти неохотно дават берати за български владици в тези области. Протакат въпроса дори за епархии, безспорно български в мнозинството си и разиграват играта „разделяй и владей“. Най-големият препъни-камък са двата областни центъра – Одрин в Тракия и Солун в Македония. Опитите на екзарх Антим да изпрати екзархийски митрополити в тези стратегически важни градове се сблъскват с огромно противодействие и се провалят. Вследствие на неуспеха се възражда заглъхналото униатство в Македония. Подкрепяни от западните сили, католици и униати се ползват от турците с по-голяма свобода за дейност, отколкото Българската православна църква. Положението се влошава от подлости на мними родолюбци. Тайно пуснат слух от цариградските български „патриоти“ клевети екзарх Антим, че е готов да предаде македонските епархии на гърците.
Честната му борба обаче не се прекратява. След много перипетии през 1874 г. към Екзархията са присъединени Скопската и Охридската митрополии. Спечелването на Охрид има особена стойност за сърцата на всички вярващи българи. На македонските общини е дадена надежда и уверение, че Екзархията не ги е забравила. Това води до голям обрат в борбата с униатството. „Втората Кукушка“ уния бързо загасва, оставайки само с ограничен кръг поддръжници. Повече берати за български владици в Македония не са дадени чак до 1890 г. Потенциално възможните придобивки, които зрителят може да види на екзархийската карта, не се сбъдват в действителност.
Но дори и там, където на картата се вижда монолитно българско присъствие, реалното положение е доста различно. Екзархът има дадена в своя берат църковна власт над земи, в които обитават немалко гърци, власи, сърби, а и представители на други православни народности. Още от самото начало дядо Антим и неговите сътрудници правят много стъпки, за да спечелят тези хора и да укрепят мира в Църквата. На енориите във влашките общини край Дунава е осигурено правото да се служи на техния език. Същата възможност е дадена на всички, които биха искали богослужение на гръцки. Извънредно внимателно е отношението към Нишка епархия, където се правят редица отстъпки към сръбското население. Не са забравени гагаузите в Добруджа и арумъните в Македония. Духът на националните противоречия обаче е влязъл дълбоко в църковния живот. На ред места Екзархията се среща със същото нежелание да бъдат приети нейните клирици, каквото по-рано българите са проявявали към Патриаршията. Много общини, в които чуждите народности преобладават, остават на страната на последната.
Обявената схизма напълно развързва ръцете на патриарха да изпраща свои владици или поне свещеници навсякъде, където може. Напразни са протестите на екзарха и Синода, че по канон не бива да пребивават двама епископи в един и същ град. „Схизмата“, макар да е недействителна, взема своя дан. При нерешеното състояние на проблема, турците оставят патриаршеското духовенство да действа свободно. Това се случва дори в градове като Варна и Пловдив, където има минимално патриаршеско паство, да не говорим за районите, в които гръцкото присъствие е много по-значително. Всичко това донася неизброими трудности за екзарх Антим. Борбата с Патриаршията, която някои считат вече за приключена, и то с български триумф, всъщност е твърде далеч от края си.
Тежко е положението не само заради етническите въпроси. Духът на некорство към йерархията е все още жив сред паството, особено сред някои обществени водачи. Гордост, любоначалие, маловерие, отричане на църковните традиции и какви ли още не злини намират място в сърцата на мнозина българи. Духът „на този свят“ не желае да се примири с Духа на Христовата църква и му противостои с всякакви средства. Възтрогът от посрещането на българските архиереи в техните епархии бързо отминава. Идва ред на изпитанията, и дори на разочарованията. Всички владици, изпратени от екзархията, срещат трудности в отношенията си със своите пасоми. Някои от тях успяват да утвърдят авторитета си успешно. Има обаче и висши духовници, които остават неприети от епархиите си. Екзарх Антим е засипван с молби за намеса, прошения, искания за смяна на владици, доноси против канонични архиереи, опровержения в тяхна защита. Всеки такъв случай означава внимателно проучване, разискване, дипломация, търсене на най-доброто решение. След бурни перипетии неколцина владици са принудени да напуснат митрополиите си и да намерят прибежище около Екзархийския дом в Цариград. Моралната вина, както често се случва, е трудно да се определи: понякога размирни пасоми, понякога самият клирик, а нерядко и двете страни носят своя отговорност. При липсата на достатъчно духовници, подходящи за висшето църковно ръководство, всяка подобна драма е мъчителна за екзарха. Нещо повече, лишените от епархия митрополити понякога обвиняват и дядо Антим за провала си, при все че неговите решения в тези случаи са безукорни.
Екзарх Антим трябва да посреща и огромни материални трудности. Финансовото положение на Екзархията е безрадостно. В своите спомени митр. Симеон свидетелства за тъжната обща картина. Той намира вина у либералната възрожденска интелигенция, която съзнателно омаловажава църковния въпрос за сметка на гражданската свобода. Пропагандираното отрицателно отношение охлажда обикновения българин към Екзархията. Две-три години подир учредяването ѝ народът вече почти не дава средства за нейното поддържане: „В 1875-1876 г. Екзархията бедствуваше. Вноските от епархиите бяха незначителни и ако не беше дошло Освобождението, Екзархията навярно щеше да падне от само себе си.“ Дължимата сума за семейство (венчило) изобщо не е висока, посочва архиереят, но въпреки това хората не искат да я отделят. „…А епархиите не внасяха това, което трябваше да внасят, защото липсваше у народа самосъзнание. Не зная дали можем и сега да се похвалим с по-голямо самосъзнание.“[3] Симеон, митр. Варненско-Преславски. Спомени – В: Симеон, митр. Варненски и Преславски. Съчинения. Т. 1. (ред., съст. Емил Димитров), изд. Изток-Запад, С., 2011, с. 124-125., пише митр. Симеон през 20-те години на ХХ в.
Мъчителното положение на екзарха се усилва и поради честите страдания на българите от произвола на самозабравили се османски чиновници и изобщо на фанатизирани мюсюлмани. По поръчение от дядо Антим възпитаникът му Марко Балабанов често посещава руското посолство и моли посланик Н. Игнатиев да се застъпи за българите по един или друг проблем. Подкрепата на руския дипломат в тези години е безценна. Тя е практически единствената политическа опора, на която Антим може да разчита твърдо. Самият Балабанов споделя по този: „Без видимо преувеличение може да се каже, че своята видима сила, а до нейде и своята пораснала решителност в ония мъчни и тежки времена, Екзархът ги черпеше до известна степен в поддръжката, която всякога намерваше у неуморимия в своята енергия руски посланик.“[4] Балабанов, М. Страница от политическото ни възраждане. – Българска библиотека, бр. 4, изд. БКД, С., 1904, с. 57.
След няколко години на безброй дребни и едри несгоди по ръководството на Екзархията, изпитанията на дядо Антим внезапно стават още по-сурови. В началото на 1876 г. е извършен първият опит той да бъде сменен. Неприятелите на дядо Антим от либералното крило цитират буквата на Екзархийския устав. По устав Екзархът има четиригодишен мандат и според тях е време да се проведат нови избори. Предлага се свикването на нов църковно-народен събор, което трябва да стане през април 1876 г. Ходът на либералите, прикрит зад формалните правила, не сполучва. Времето е твърде тревожно, слуховете за действителни и възможни въстания се ширят навсякъде. Останалите членове на Смесения екзархийски съвет въприемат идеята за събор критично и в крайна сметка не я одобряват. Не отминава много време и тревогите се оправдават. Избухва Априлското въстание.
Екзарх Антим следи с неотслабващо внимание новините за въстанието. Той е тежко съкрушен от известията за жертвите. И все пак друго подобно събитие от миналото му дава надежда. Без жертви нищо не ще дойде, говори архиереят на своите близки, и сочи за пример Гръцкото въстание, избухнало в 1821 г. Жертвите тогава са огромни, но благодарение на тях идва свободата за Гърция. Един от помощниците му свидетелства за напрегнатите мигове от пролетта на 1876 г.: „Жално, много жално, казваше сега Екзархът, покъртен до сълзи, но свикнал и той донейде с въстаническия дух, жално, но пък без жертви нищо не може се доби от турците. Нека си припомним само кланетата и другите зверства, които извършиха те в Цариград и другаде при избухването на гръцкото въстание, на Заверата“.[5] Балабанов, М. Страница от политическото ни възраждане. – Българска библиотека, бр. 4, изд. БКД, С., 1904, с. 49.
Фанатизирани мюсюлмански тълпи заплашват не само въстаналите българи. В нощта на 17 срещу 18 май 1876 г. в османския дворец е извършен преврат. Султан Абдул Азиз (1861-1876) е набеден за предател на държавата и ислямските интереси поради благосклонната си политика спрямо Русия. Владетелят е свален и убит от съзаклятници. Официалната версия пред обществото е самоубийство. На трона е поставен нов султан, Мурад V. След като научава за промяната в двореца, екзарх Антим свиква извънредно събрание на българските първенци под свое ръководство.[6] Балабанов, М. Страница от политическото ни възраждане. – Българска библиотека, бр. 4, изд. БКД, С., 1904, с. 50-56. Първосвещеникът предлага да се представи на новия султан официален адрес. Адресът трябва да честити на владетеля възшествието на трона, но заедно с това да поиска подобряване на непоносимото положение за българите. Повечето от присъстващите на събранието сa обхванати от тревожност. В крайна сметка предложението не се приема. Екзархът тактично и кротко разпуска събранието. Неуспехът на идеята не го обезсърчaва. Той обаче решава да защити народните права по друг начин.
[1] Архим. Илия Николов. Дядо Антим. – В: Архимандрит Илия Николов, Автобиография. Събрал: Никола Константинов, С., 1940. с. 33.
[2] Симеон, митр. Варненско-Преславски. Защо се е оттеглил Гаврил Кръстевич от екзархийските работи – В: Симеон, митр. Варненско-Преславски. Съчинения. Т. 1. (ред., съст. Емил Димитров), изд. Изток-Запад, С., 2011, 188-190.
[3]Симеон, митр. Варненско-Преславски. Спомени – В: Симеон, митр. Варненски и Преславски. Съчинения. Т. 1. (ред., съст. Емил Димитров), изд. Изток-Запад, С., 2011, с. 124-125.
[4] Балабанов, М. Страница от политическото ни възраждане. – Българска библиотека, бр. 4, изд. БКД, С., 1904, с. 57.
[5] Балабанов, М. Страница от политическото ни възраждане. – Българска библиотека, бр. 4, изд. БКД, С., 1904, с. 49.
[6] Балабанов, М. Страница от политическото ни възраждане. – Българска библиотека, бр. 4, изд. БКД, С., 1904, с. 50-56.