Екзарх Антим Български, митрополит Видински (1816-1888)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 7-ма, продължение от бр. 28)

11 април 1872 г., Велики вторник, е датата, на която екзарх Антим отправя първото си послание до своето паство.[1] Милков, Тодор. Антим, първи български екзарх. Пловдив, 1899, с. 85-86.С него официално е оповестено утвърждаването на Видинския митрополит в длъжността екзарх, както и пътят, който избраният първойерарх възнамерява да следва. Посланието е необикновено силно. Речта на екзарха е изпълнена с цитати от Свещеното Писание. Думите на екзарх Антим, преди време наричан „Нов Златоуст“, се изливат като златен поток, сплетени със словата на светите апостоли Петър (1 Петр. 1:3) и Павел (Еф. 1:1). Дълбока и чиста вяра се отразява в тях, както и честна пастирска загриженост.

Екзархът отправя хвала и благодарност на Бога за милостта Му, за придобитата Църква, за благодатта Му, с която народът се е възродил за нов живот. Първойерархът изтъква, че благочестивият български народ не се е отклонил от спасителния път на мъдростта и благоразумието. Подчертана е и благодарността към царя и правителството за справедливото решение. Има силен стремеж да се избегнат раните на миналото и миналите вражди. Екзархът счита, че е сложена точка на раздора с Патриаршията. „Мир и любов ще бъдат написани на духовният пряпорец на Българската екзархия, и на този пряпорец, който ни се е поверил за сега, никой не ще дръзне да посегне, защото е пряпорецът на Евангелието, на православието, на миролюбивият наш народ. Мир и любов ще проповядваме, и в името на тия две Евангелски добродетели,…ще любим и враговете си, ако се появят такива, ще благославяме кленущите нас, добро ще творим на ненавидящите нас и ще ся молим за творящите нам напаст.

Още преди да излезе с окръжното си послание, екзархът полага честни усилия да получи признание от царигридския патриарх. Няколко месеца по-рано авторитетният Григорий VI, неуспял да реши проблемите с българите, си подава оставката и на негово място е избран Антим VI Куталианос. Новият патриарх, съименник на българския екзарх, е твърде възрастен и лесно се поддава на натиска на гръцките националистически водачи. Патриаршеската политика се втвърдява напълно срещу българските искания, особено след като екзарх Антим получава своя султански берат. Светските интереси все по-откровено диктуват настроенията в църквата на Фенер.

Българският първойерарх прави многократни опити да се срещне с патриарха. На три пъти изпраща пратеници с молби да бъде приет в Патриаршията. Посещенията са напразни. Екзархът не е приет за разговор. Отхвърлени са и неговите писмени молби да отслужи на Пасха Св. Литургия в българския храм. Единствената среща между патриаршески пратеник и екзарх Антим води до мъчителен, безрезултатен разговор. Става очевидно, че Патриаршия не желае по никакъв начин да признае екзарха.

Още една молба, която българският първойерарх отправя, е да бъдат отменени наказанията, наложени от Патриаршията на тримата владици, служили Богоявленската служба. Екзархът дава достатъчен брой причини за това, че наказанието им е било ненавременно и неподходящо: подобни разрешения в миналото са били давани; разрешение и за тази служба е било поискано по същия ред, но молбата е отхвърлена без канонични мотиви; службата е извършена по желанието на паството, което отдавна е лишено от архиерейска благословия; служилите владици са поискали среща, за да дадат обяснения пред Патриаршията, но такава им е отказана. Молбата на дядо Антим е отлично издържана в богословско отношение.

Но и този въпрос увисва във въздуха. Патриаршията упорито държи да покаже твърдост и отказва всякакво общение. На Томина неделя, 23 април 1872 г. последва решителна стъпка от българска страна. Службата в храма „Св. Стефан“ е отслужена от архим. Григорий (Немцов). След края ѝ архимандритът прочита акт на Св. Синод на Българската екзархия, оглавяван от екзарх Антим. Актът съобщава, че наказанията на тримата архиереи са отменени като неканонични. Документът съдържа обличителни думи срещу отношението на Патриаршията към българския въпрос. С това дело екзарх Антим на практика заявава открито, че е глава на самостойна църква.

Следващата голяма стъпка е направена без отлагане. Денят 11 май 1872 г., празникът на Св. св. Кирил и Методий, е специално избран за целта. За деня на светите равноапостолни братя, първоучители на славяните, Антим отслужва първата си служба като екзарх в църквата „Св. Стефан“. След нея йерархът с подчертана тържественост прочита „Екзархийски и архиерейски акт“. С този документ е обявена църковната самостойност на Българската православна църква.

В отговор на този акт два дни по-късно патриархът свиква събор от висши клирици на Патриаршията, който обявява българския екзарх за „лишен от сан“. Отговорът на дядо Антим е даден със синодално послание до българските епархии. Това е послание за благост и любов. За духа му може да се съди по думите, с които започва, думите на св. апостол Павел: „Укорявани – благославяме, гонени – търпим, хулени – молим се…“ Единственото, което можем да добавим в случая, са Господните слова: „Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене.“ (Мат. 5:11)

Наказанието не спира нито дядо Антим, нито останалите български водачи да пристъпят към належащите дела за устройване на църквата. Започват изборите на епархийски владици. За Търновски митрополит по всеобщо желание на епархията е утвърден еп. Иларион Макариополски, родом от гр. Елена. Архим. Доситей, бивш възпитаник на дядо Антим от Халкинската семинария, е избран за митрополит на Самоковската катедра.[2] НБКМ – БИА, II A, a.e. 6933.

На 25 май 1872 г. Доситей е ръкоположен от екзарха на тържествена служба. Това е първото архиерейско ръкоположение, извършено от екзарх Антим.[3] Милков, Тодор. Антим, първи български екзарх. Пловдив, 1899, 85-86.

През летните месеци са направени и други избори в епархиите. Екзархът трябва да е бил душевно удовлетворен в тези мигове, защото ръкополага още двама свои ученици за митрополити. Архим. Григорий Немцов е хиротонисан за архиерей на слятата Доростолска и Червенска епархия. Архим. Симеон Николов, до този момент екзархийски протосингел, пък е ръкоположен за митрополит на Преславска и Варненска епархии, за които също е взето решение да се слеят. Има наистина радостни и утешителни мигове за екзарх Антим в този период. Но в следващите пет години преди всичко му се налага да понася удари. Удари отвън, удари отвътре, удари отляво и удари отдясно.

Страшното при следващия тежък трус за екзарха, е че идва отвътре, от редовете на уж сплотените зад своя духовен водач българи. Тонът е даден от Петко Р. Славейков, най-влиятелния в този момент български публицист. Славейков, либерал по нагласа, се счита за приятел на дядо Антим и още през 1870-71 г. го е увещавал да се кандидатира за екзарх. На 23 април 1872 г. публицистът излиза в своя вестник „Македония“ със статия „Честита ни Екзархия, честит ни пръв български екзарх!“. Статията е приветствие към екзарха, но с нея започват и манипулациите. Дядо Антим е посъветван да поддържа „напредничавата партия“ в Смесения екзархийски съвет. Това са намеци, които служат колкото за „наставление“ на първойерарха, толкова и за обработка на общественото мнение.

И ето че на 1 юни 1872 г. в списание „Читалище“ излиза статия, която смразява мнозина с „напредничавия“ си тон. Тя е озаглавена „Една стъпка напред“ и е без подпис. Анонимният автор отстоява възгледа, че младата Българска църква трябва да скъса докрай с наследството на Цариградската патриаршия. Според статията Екзархията трябва да се развива „прогресивно“, в „съвременен дух“, като направи догматични промени и изостави много от своите традиции във вероучението и църковната практика. Предлаганите промени са в протестански и модернистки дух.

Материалът засяга дълбоко екзарх Антим и искренно вярващите православни. Списанието е орган на Цариградското българско читалище, което има авторитет сред всички българи. Броени дни по-рано екзархът е служил в читалището водосвет и е бил приет радушно. Последва остра реакция на Св. Синод към настоятелството заради допуснатия текст. Читалищните настоятели молят за извинение. Оказва се, че статията е публикувана по редакторско недоглеждане и е дело на младия публицист Тодор Икономов. Самият Икономов излиза с официално обяснение, в което поема отговорността за изказаните мисли изцяло върху себе си. От името на Св. Синод е публикуван опровержителен текст, с който се отхвърлят направените в статия внушения в чужд на Православието дух. Като верен помощник на дядо Антим в този миг се проявява архим. Симеон. Той оформя опровержението с непоклатими богословски доводи. Синодът заявява, че Екзархията ще следва неизменно и неотклонно истините на св. Православна вяра. Текстът е поместен в сп. „Читалище“ с извинение за станалото недоразумение. За по-голяма гласност синодалното становище е отпечатано и в най-четения от българите вестник „Македония“.

В този момент изкушението би утихнало и потънало в забрава. Но ето че редакторът на „Македония“ Славейков, решава да разпали страстите на обществото със скандал. Той публикува синодалното опровержение във вестника си, без да посяга на текста, но заедно с него набира и своя собствена редакционна бележка. В нея се спекулира със свободата на словото. Публицистът дръзко обвинява Св. Синод, че посяга на свободното право на мнение. Атаката не е директно срещу дядо Антим, а срещу негови сътрудници, но това не я прави по-лека за архиерея.

Славейков не спира с това. Възприел в себе си убеждението, че е „глас на народа“, той публикува във вестника си „Отворено писмо до Екзарх Антим“. То е поредният опит да бъде манипулиран предстоятелят на Българската православна църква. Сипят се обвинения срещу консервативно настроените духовни и светски водачи. Екзархът е представен като обкръжен и застрашен от „измамите на народни врагове“. Сред атакуваните обаче има и лица с влияние пред турските власти. Стрелите на Славейков бързо се връщат към него самия. Новият велик везир Мидхат паша взема незабавно отношение към случая и нарежда да бъде задържан самонадеяният журналист.

След няколко дни Славейков е пуснат. В този миг, вместо да се смири и укроти, журналистът се разпалва още повече. Той има на своя страна много почитатели, обхванати като него от дух на непокорство. Такъв е и сътрудникът му във вестника Светослав Миларов. В момента на събитията Миларов е в затвора. Причината по която лежи там, е показателна за нагласите му – той е агент на турската тайна полиция, но в нещо е изменил на началството си. За да „изчисти съвестта си“ и да „блесне“ пред сънародниците си, Миларов трескаво се заема да пише статия срещу владиците и чорбаджиите. Статията, озаглавена „Двете касти и власти“ е предадена на Славейков. Той я преработва в свой дух и я пуска във вестника си на 25 юли 1872 г. Текстът, изпълнен с омраза към висшите духовни власти, предизвиква силен шум сред българите. Коварно се подмята, че борбата срещу гръцките владици е била заради „народната свобода“, а не за да се заменят те с българи. Някои са подведени от подлите доводи. Но чувствата на мнозина други са наранени, защото се хули извоюваната с всенародни усилия българска духовна йерархия. Скандалът е голям. Светските власти също реагират. Вестник „Македония“ е спрян завинаги. Славейков, отстранен от обществената трибуна за известно време, изпада в депресия и най-после е принуден да се укроти. Две години по-късно екзарх Антим му показва урок по опрощение, като го повиква при себе си и му възлага важна задача.

С това временно спират ударите от страна на „свободомислещата“ българска интелигенция. Пак иде ред на външната борба. Дядо Антим трябва да понесе ново тежко изпитание. Цариградският патриарх Антим VI Куталианос свиква църковeн събор срещу Българската екзархия. На събора присъстват не само клирици на Патриаршията, но и главите на няколко други поместни църкви (Александрийският и Антиохийският патриарх, и Кипърският архиепископ). Заседанията протичат от 29 август до 16 септември 1872 г. Екзархията е обявена за обхваната от ереста на филетизма. Организаторите искат да придадат на събора вселенско значение, но замисълът им се осуетява. Представители на Руската, Румънската и Сръбската православни църкви не се включват в събора. Отказва да участва и патр. Кирил Иерусалимски, убеден, че делото на Екзархията трябва да се погледне без злоба и предубеждение. Заради проявената доблест патр. Кирил е свален по настояване на Цариградската патриаршия и дори прекарва 12 дни в затвора като „смутител на реда“. На 17 септември 1872 г. е оповестено съборно решение (орос), с което Българската православна църква е обявена за „схизматична“. Започва изпитанието, наречено „българската схизма“. То ще тежи на Българската православна църква десетилетия наред.

В отговор на съборното решение, екзарх Антим излиза със слово, което произнася в църквата „Св. Стефан“. Словото на екзарха отново е мощно и въздействащо. То е отпечатано и разпратено по българските епархии като второ окръжно послание на екзарх Антим до неговото паство (24 септември 1872 г.). Вярващите са призовани да не се страхуват от схизмата, която е наложена несправедливо и не е истинна. С твърди и ясни богословски доводи екзархът излага позицията, която ще остане в сила през годините занапред. Най-просто тя може да се изрази така: Схизма няма. Схизма в Божиите очи няма, защото българският народ не е изменил на Православието.

Обявяването на схизмата наистина е прието спокойно от голямото мнозинство българи. И все пак то развързва ръцете на Цариградската патриаршия, защото тя вече не вижда канонични пречки да действа, както желае. Проблем остава само разрешението на светската власт. Патриархът иска да изпраща свои владици в епархии, принадлежащи на Екзархията, да има там свои църкви, манастири и имоти. Това обаче правителството не може да му позволи, докато съществува ферманът от 1870 г. Ето защо незабавно след обявената схизма е повдигнат въпросът за промяна на фермана. Поставя се и искане да се промени облеклото на българското духовенство, така че то да се отличава от духовенството на Патриаршията. На практика това означава да се обяви, че Българската екзархия и нейните духовници не са православни. Екзарх Антим отхвърля подобни намерения. В това отношение той има и подкрепата на руския посланик Игнатиев.

Неприятната изнедада е поднесена отвътре. Не само гърците искат фермана да се промени. Най-големият им враг Стоян Чомаков също се оказва критик на фермана. Той и привържениците му смятат, че „схизмата“ е изгодна за националните интерси, защото българите също ще могат да имат църкви и владици навсякъде, където поискат, без канони, които да ги задължават. Родните националисти са съгласни да се измени ферманът, който обвързва Екзархията с определена територия. Вместо това искат да получат екстериториална екзархия, т.е. организация, в която може да се учреди „църковна община“ на всяко място, стига да има желаещи. Идеята им по същество би означавала признаване на схизмата и дори скъсване с Православието. Още на следващия ден след посланието на екзарх Антим в Цариград е свикано събрание на българските духовни и мирски първенци. Либералите рисуват прималиви картини на бъдещето, в което всички българи, дори тези в най-отделечените краища, са обединени в една народна църква. Подхвърлят на дядо Антим съблазнителната идея да стане неин патриарх. Екзархът и верните му духовници устояват на изкушението. Митр. Симеон определя просто и ясно позицията на Св. Синод: „Да не изпуснем питомното, докато гоним дивото“. Тази мисъл възпира и останалите в дадения миг. Всички те познават добре методите на османската администрация: бърза и щедра на обещания, бавна и пестелива на реални дела. Предпазливостта се приема като най-разумен ход. И все пак Чомаков не се е примирил. Той продължава да се бори за отмяна на фермана още цяла година, като използва своите връзки в светската власт.

Известно време турските власти изчакват да видят резултата от обявената схизма. За Високата порта тя би била идеално решение на проблема – подвластните ѝ народи ще бъдат разделени изцяло и владени по-лесно. Великият везир Мидхат паша ловко насърчава и гърци, и българи в искането за нов ферман. В началото на октомври 1872 г. екзарх Антим е повикан от правителството. Ето как сам той описва разговора си там: „…ходихмы при Министърът на вънкашните дела, кой-то ни прие много добре и ни предложи да ни направи Патриарх Български Цариградски и да ни даде свобода да пращами гдето исками владици. Иска обаче от нас едно нещо, то е да съизволим да ни ся промени фирманът, за да се улесни и Патриархът да испраща свои владици. Ний му отговорихми, че не можем, защото този фирман, когото имами е съгласен с каноните на Православната вяра и защото, ако дадем правото на Патриарха да праща владици в наши епархии, ще рече, че нарушавами каноните на Православната вяра, което никога не можем да направим.“ [4] Писмо на екзарх Антим до митр. Доситей Самоковски, 12 октомври 1872 – НБКМ – БИА, II A, a.e. 6904. Тези думи по същината си са изповед на православната вяра. В отговор на тях министърът побързва да се застрахова, че правителството по никакъв начин не желае българите да се докачат нещо във вярата си, но се намира в мъчно положение спрямо патриарха. Екзарх Антим постига огромна духовна победа, може би дори по-голяма, отколкото сам е мислел. Той остава верен на Истината и то не просто сам за себе си, но и като първосвещеник, свидетелстващ от името на цялото свое паство.

Последват още много разговори по същата тема. Мидхат паша и други сановници подхвърлят тънка уловка: „Не е ли възможно да се промени нещо съвсем дребно в облеклото на екзархийските духовници, така че то да се разграничава от патриаршеското?“ Българският екзарх отказва. Въпросът е дребен само на пръв поглед. Той е изпитание за твърдостта на вярата. И с отговора, който дядо Антим дава, той изпълнява Божията заповед да бъде верен на своя Господар в малкото, за да бъде поставен над много.

(следва продължение)

 

[1] Милков, Тодор. Антим, първи български екзарх. Пловдив, 1899, с. 85-86.

[2] НБКМ – БИА, II A, a.e. 6933.

[3] Милков, Тодор. Антим, първи български екзарх. Пловдив, 1899, 85-86.

[4] Писмо на екзарх Антим до митр. Доситей Самоковски, 12 октомври 1872 – НБКМ – БИА, II A, a.e. 6904.

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че с благословението на Негово Високопреосвещенство Триадицкия митрополит Фотий, Предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква, духовенството при катедралния храм „Успение Богородично“ ще отслужва редовно Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза, всеки ден след края на сутрешното богослужение.

По-долу прилагаме файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Съдържание: