бр. 26, 2019 г. - екзарх Антим Български, митр. Видински

Екзарх Антим Български, митрополит Видински (1816 – †1888)

(продължение от бр. 25)

Достойни български духовници

Димитър Христов

И сякаш нищо не са чули, от другата страна съставят протокол, който отхвърля народностното начало и обявява българските претенции за несъстоятелни. Антим и останалите българи отказват да подпишат протокола. Някои от гръцките представители впрочем също по разни причини не подписват. През май – юни 1864 г. митрополитите българи Антим Преславски, Панарет Пловдивски и Доротей Врачански изработват свое собствено изложение по проблема. В него се доказва, че правото на народността и мнозинството се признават от Църквата, а тяхното отричане в случая е плод на користни интереси.[1] Тодев, И. Д-р Стоян Чомаков, Т.2, Документи. С., 2001. Дебатите продължават около четири месеца, след което и този опит за съборно помирение се разпада безславно. Българското изложение е подадено до турския министър на външните работи и изповеданията, за да получи внимание поне от светските власти.

През 1865 г. Патриаршията отново се обръща към Антим по трудно за изпълнение дело. От две години Богословското училище в Халки е в криза. Еп. Константин Типалдо, несменяемият ректор на школата в продължение на две десетилетия, си подава оставката през 1863 г. Сменилите се след него ректори не се справят. Стига се и до ученически бунт. С надежда да се закрепи положението от някой преподавател с опит, Антим Преславски е избран за временен ректор на училището. Той избира за свой помощник архим. Герман Григориас. На 3 септември 1865 г. Патриаршията изпраща официален документ до преподаватели и възпитаници на остров Халки, с който им се известява за назначението на Преосвещения митр. Антим като временен ректор.[2] НАБАН, ф.144к, оп.1, а.е. 991, л.1. Двамата с помощника му запретват ръкави и сравнително бързо в Богословската школа отново се връщат дисциплината, добрият ред и високата успеваемост. След около две години и половина работа успехът е демонстриран блестящо. Годишният изпит през лятото на 1867 г. е посетен от новия патриарх Григорий VI. Той е силно впечатлен от отличните резултати на учениците, което несъмнено е атестат и за ръководството. Митр. Антим е не само ректор, но и поръчител, който лично покровителства отделни ученици да получат стипендия и образование в училището. Такъв е случаят с бъдещия архим. Илия (Николов) (1844-1909), земляк от с. Каваклии, Лозенградско.

Междувременно, в църковните върхове отново е извършена смяна и на патриаршеския престол е издигнат Григорий VI, един от най-влиятелните водачи на Цариградската църква, имащ репутация на твърд във вярата и примерен архиерей. Скоро след възкачването си, новият патриарх потърсва опитен духовник да проучи и реши поредния случай на недоволство от църковното ръководство. И отново изборът се спира върху верния на Истината Антим. Този път той е пратен далеч на изток в малоазийските предели, в Неокесарийската епархия. Патриархът го уверява, че задачата ще е кратка - само докато трае ваканцията на школата, т.е. няма да отнеме повече от двата летни месеца на 1867 г. Обещава още, че ректорският му пост ще се пази дори в случай на закъснение. Събитията се развиват по друг начин. Делото в Неокесарийската епархия се проточва цели седем месеца.

Благословен е бил свише митрополит Антим да отиде и даде плод за вярата в места, осветени от велики подвижници. Но не и без тежък труд. Неокесария има славно място в църковната история като родина на св. Григорий Чудотворец. В съседство се намира и прочутата Кападокия, кърмилница на велики църковни отци. По времето на митр. Антим обаче славните някога християнски земи са съвсем оредели откъм православно паство. Повечето от селищата са населени с мюсюлмани, а и сред малкото християни преобладават арменци-монофизити. Последните даже си присвояват храмове на православни, като се възползват от раздорите помежду им. Неокесарийската епархия заема огромна площ, а енориите в нея са малко и пръснати далеч една от друга. Дълги и мъчителни преходи трябва да извърши Преславския Антим в тази планинска страна. Трябва да изтърпи изпепеляващия зной на лятото и неочакваните студове на зимата. Колкото до делото, което трябва да разрешава – то звучи твърде познато. Честен и всеотдаен архиерей, обичан от паството, е сменен само поради интригите на друго лице, което иска да заеме поста му. Народът, като не може да си върне пастиря, на когото има доверие, прибягва до бунтове и крайни стъпки. Разликата е само, че в този случай православните се обръщат не към уния с католиците, а към протестантството. Лъжепастирят користолюбец пък прибягва към насилие и лукавство, за да запази властта си и да заблуди митр. Антим. Но и тук дядо Антим се оказва страж на истината. Той не се поддава на лукавствата. В Неокесарийската митрополия той отново работи без почивка, проучва, служи и проповядва. И тук говори въздействащо, убеждава заблудилите се да оставят увлеченията и да се върнат по пътя на Православната истина. И тук той успява да върне мира и да събере стадото. След много скитане и несгоди той изпраща на Патриаршията доклад. Въз основа на доклада му Синодът връща оклеветения владика на поста и с това възстановява справедливостта в Неокесарийската епархия. И когато Антим завършва цялото дело, вместо заслужена радост, трябва да понесе ново огорчение. Учебната година на Халки отдавна е започнала и в негово отсъствие са го сменили. Неговият помощник вече заема поста ректор.

Въпреки огорченията Антим продължава търпеливо да изпълнява дълга си и да се надява. През 1868 г. за него сякаш се ражда чудесна възможност, която би възмездила цялото му търпение. Вакантна е голямата Босненска митрополия. Нейното сръбско паство, многолюдно и благочестиво, настоятелно умолява Патриаршията да им изпрати добър владика, който ще разбира езика им и ще служи на църковнославянски. Дядо Антим отговаря на тези условия, да не говорим за другите му качества. В Сараево той няма да се угнетява и от мъчителната дилема в българските епархии. Той се обнадеждава, че този път църковната власт няма да пренебрегне неговото дългогодишно и безупречно служение. Поканен на обяд у патриарха, Антим дори надвива обичайната си скромност и подема разговор за всичкото време, което е отдал на Патриаршията, като обучава младежите ѝ, като преглежда трудните ѝ дела, и прочие, и прочие, без да получи нещо за себе си. Загатването би трябвало да е станало ясно на опитния му събеседник. Първосвещеникът го изслушва радушно, като приятел, но не казва нищо определено. Един друг високопоставен синодален член обаче в друг момент го пита: „А къде са парите?“ – с намек за откупуване на вакантната длъжност.[3] Милков, Тодор. Антим, първи български екзарх. Животът и духовно-обществената му деятелност. Биографически очерк. С шест портрета. Пловдив, 1899.

И ето че при разпределянето на епархийските катедри се разиграва странна въртележка. За митрополит в Сараево е назначен хитрият владика на съседната Зворнишка епархия, грък по народност. Той нито разбира сръбски, нито може да служи на славянски, но сякаш всички тези условия на паството са нищожни за висшата църковна власт. На освободеното място в Зворник пък е преместен злополучният Видински митрополит Паисий. Няколко години той стои без работа във Видин, неприет от паството. Сега патриархът го избавя от притеснението му. Накрая идва и онази новина, която Антим в този миг най-малко желае. Дават му Видинския митрополитски престол вместо Преславския. Той протестира, че промяната е нелепа, безсмислена. Дали ще е в Шумен или във Видин, щом българският църковен въпрос виси нерешен, то е все същото. Възраженията му остават напразни.

Антим навярно щеше да е изрядният митрополит на Босненската катедра. Бог обаче е отредил за него друга пътека, тясна, трънлива и стръмна. Той трябва понесе неприязън и отхвърляне заради чужди провали и грехове. Трябва да се злепостави пред сънародниците си в името на йерархия, която сякаш му се присмива. Досега безусловно е стоял на твърдия принцип, че духовната власт изисква вярност и послушание. Надявал се е, че нарушенията на реда, родени от човешки недостатъци, ще се преодолят пак благодарение силата на реда. Но вече и той, последователният и верен Христов служител, започва да изпитва колебания.

Допитва се с писма до влиятелни първенци във Видин дали ще бъде приет в епархията. Дават му неопределен отговор. Щом идва от името на Патриаршията, нищо не е сигурно, но някакви надежди все пак има. При това положение през април 1868 г. Антим приема избора си за Видински митрополит. Има впрочем и обещанието на Григорий VI, че българският църковен въпрос най-сетне ще бъде решен. И броени месеци по-късно патриархът наистина оповестява проект за решение. Той предвижда създаването на обособена Българска екзархия, подчинена на Патриаршията, но с широка самостоятелност. В много отношения проектът е отличен и би примирил страните с канонично решение. Въпреки това българските водачи го отхвърлят категорично, защото територията на тази екзархия е ограничена само между Дунав и Стара Планина. Междувременно владика Антим със свито сърце е отпътувал за Видин, без сам да знае как ще бъде посрещнат.

Какво заварва Антим в новото си местоназначение, прочутият крепостен град Видин, столица на последните средновековни български царе? Новодошлият владика получава условието, което най-малко желае да чуе – ще бъде приет, само ако се откаже от Патриаршията. Не му отварят сградата на Митрополията. Принуден е да се настани заедно с дякона си под наем в частна къща. Жителите на града го отбягват. Народът във Видин е разпален до крайност. Чорбаджиите дърпат конците на общинския живот, включително и на църковните въпроси. Оформило се е духовно самоуправство. На пръв поглед то изглежда като демократичен ред, но всъщност е огромна съблазън за вярващите. Миряните се трупат по своите духовни въпроси в метоха на Рилския манастир, където един монах, превишил правата на духовния си сан, играе ролята на главен пастир и разпалва допълнително непокорството срещу владиката.

Упоритостта, или по-добре казано, инатът диктува настроенията на българите в този момент, както във Видин, тъй и навсякъде. Българската преса в Цариград излиза със злостни материали срещу митр. Антим, които го клеветят като враг на народното дело. Това не са просто статии, в които се изказват мнения. Това е съзнателно зададен тон, който трябва да държат сънародниците към своите владици. Докато хулят Видинския митрополит открито в печата, „народните водачи“ от Цариград му пращат поверителни писма, с които го канят да дойде при тях и да се присъедини към бъдещия синод на българската църква. Влиятелни българи на османска служба допълват към цялата отчайваща картина интриги, с които злепоставят дядо Антим пред турските власти. През този период владиката поддържа редовна кореспонденция със своя бивш ученик от Халки архим. Доситей, българин по народност, който служи като секретар в Цариградската патриаршия. Чувство на обърканост и тревога за бъдещето се чете в почти всеки ред от писмата на митрополита до неговия възпитаник. Видинският митрополит не е безразличен към надеждите на своя народ и също като останалите българи иска най-сетне родната православна йерархия да се възстанови. И той е убеден, че Българската православна църква някога е била закрита неканонично от Цариградската патриаршия. И все пак той предпочита справедливостта да се възвърне по мирен, каноничен и достоен начин. А такъв начин обстоятелствата в момента не предлагат.

При цялото безрадостно положение митрополитът осъзнава, че лошото отношение към него е преди всичко във Видин. Градът е средище на многолюдна епархия, в която преобладаващото население е селско. Отруденото ѝ паство е благочестиво и скромно. То дава ясен знак, че очаква с нетърпение да види своя дядо владика, за да му се поклони. За съжаление, това желание е потискано от градските чорбаджии, които не позволяват на селските жители да изкажат почитта си към архиерея. Известно време митр. Антим не получава разрешение от Видинския паша да излезе от престолния си град. След няколко месеца на мъчително бездействие през лятото на 1868 г. най-после започва раздвижване. Властите разрешават на Антим да направи обиколка из епархията си. Най-сетне той започва да изпълнява на дело ролята си на епархийски архиерей. На първо време митрополитът посещава някои от селата във Видинска и Ломска околии. На Кръстовден отслужва празнична служба в Добродолския манастир. След нея извършва още архиерейски служби, прави също и първите ръкоположения на клирици. Навсякъде по селата християните го посрещат с радост заради вразумителните му проповеди.[4] Кирил, патриарх Български. Екзарх Антим (1816-1888), Синодално издателство, С., 1958, с. 271. Книгата се цитира тук съгласно нормите за позоваване на съчинения според библиографската информация в тях. По достоверни свидетелства обаче, патриарх Кирил не е действителният автор на този мащабен труд. Компетентни историци, организирани от него, понякога в цял колектив са разработвали трудовете, излезли впоследствие под негово име. По тази причина същинското авторство е трудно да се установи, а в цитати се налага посочването на формалния автор. След кратък престой във Видин поема пак на път, при което навестява Белоградчик и почти всички села в неговата околия.

Докато обикаля и проповядва в Белоградчишко, Антим получава многозначително писмо. Видинският областен управител Азиз паша го вика, за да му съобщи поверителна информация. Поканата е отправена както към него, така и към Софийския митрополит Доротей. Антим отива в Лом, където посреща радушно своя събрат архиерей. Двамата разговарят приятелски по църковните проблеми. Доротей е един от няколкото българи, ръкоположени от Патриаршията за владици в българските епархии. Софийският митрополит вече се ориентира към избора, който му подсказват от Цариград и който сам той препоръчва на дядо Антим. Планът му е да се отделят и да се присъединят към оформящият се синод от български архиереи. Скоро двамата владици се отправят към Видин, за да продължат разговорите си с трети събеседник, Видинският управител. Неизвестно е какво точно съобщава Азиз паша на митрополитите. От последвалите факти обаче може да се направи логично предположение - пашата вероятно е подсказал, че светската власт ще е благосклонна към тяхното отделяне от Патриаршията.

В този момент българският църковен въпрос изглежда така, сякаш се приближава към окончателно разрешаване. Турският министър на вероизповеданията подготвя два проекта за оформяне на Българска екзархия. Те заимстват идеи от проекта на патриарх Григорий VI, но са по-изгодни за българската страна. Цариградските български водачи приемат проектите с аплодисменти и подвеждащо ги съобщават на сънародниците в страната като „взето решение в наша полза“. И все пак Антим не се оставя да бъде подведен. Той е наясно, че за да има надеждно решение, трябва да се получи съгласието на Патриаршията. Нейното становище обаче се бави. Дните минават, а чувството на тревожност и безпътица не намаляват. Средствата на владиката свършват, дълговете му растат, той самият и най-близките му хора се разболяват от треска.

Видинският митрополит се допитва за съвет по църковния въпрос до руския посланик в Цариград Николай Павлович Игнатиев. По всяка вероятност владиката е получил от руския дипломат насърчение да заеме страната на своите сънародници.[5] Кирил, патриарх Български. Екзарх Антим (1816-1888), Синодално издателство, С., 1958, с. 273. През този период Игнатиев[6] Николай Павлович Игнатиев (1832-1908) е познат за българската общественост преди всичко като граф Игнатиев. През периода, за който става дума тук обаче, той все още не е получил своята благородническа титла. Затова в настоящия текст той се споменава само с фамилията си, което се изисква от историческата точност. работи активно за разрешаване на проблема в умерен дух, така че да бъдат задоволени и двете страни. В преписката си той изразява надежда, че закритата някога Българска църква ще бъде възстановена съвсем скоро.

В такава обстановка митр. Антим Видински избира окончателно да направи своя личен поврат. През есента на 1868 г. той решава да се отдели от Цариградската патриаршия. Извършва своя избор съзнателно и с осмислена отговорност. С едно писмо от този период, писано в Лом, Антим споделя на архим. Доситей, че е решил окончателно да сложи край на своите теглила в името на Патриаршията и да премине на страната на българската духовна йерархия.[7] Национална библиотека «Св. Св. Кирил и Методий» - Български исторчески архив (НБКМ БИА), II A 6944.

На 5 декември 1868 г. владиката оповестява своя избор на видинските първенци. Ситуацията се изменя за броени часове и дни. Видинци го посрещат тържествено, дават му възможност да се настани в Митрополията, връчват му значителна сума пари, за да покрие дълговете си. На 6 декември 1868 г. (Никулден) Антим Видински отслужва първата си литургия в градската катедрална църква „Св. Димитър“. По време на службата не споменава патриарха. В същия ден митр. Антим праща писмо до Цариградската българска община, за да я уведоми за решението си. Почти незабавно от столицата идва ответно писмо, с което го канят заедно с митр. Доротей да дойдат при тях.

Софийският владика поема без бавене към Цариград. Пак по това време за столицата тръгва и друг архиерей българин, отделил се от патриаршеската власт – Ловчанският митрополит Иларион. Пловдивският владика Панарет също заявява, че се включва в Синода на възстановяващата се Българска църква. На 16 декември 1868 г. Доротей Софийски, Иларион Ловчански и Панарет Пловдивски дават своите оставки на патриарх Григорий, заедно с текст, изясняващ техните мотиви. Дядо Антим се забавя малко във Видин. На 9 декември той изпраща първото си послание до своята епархия. Главното в тези редове е радостта, че е сложен край на несъгласията между архиерей и паство. Владиката обаче не може да остане по-дълго с пасомите си. Той е призован да замине за Цариград, за да помогне за довършване на делото по възраждането на Българската православна църква. Около Рождество Христово, митр. Антим също пристига в столицата. На 26 декември той добавя своя подпис към декларацията за оставка на другите митрополити, като се присъединява към мотивите им. Най-силният аргумент в тях е, че положението в епархиите от доста време е разстроено и има огромна опасност от духовна съблазън за вярващите и чужди на Православието пропаганди.

(следва продължение)

[1] Тодев, И. Д-р Стоян Чомаков, Т.2, Документи. С., 2001.

[2] НАБАН, ф.144к, оп.1, а.е. 991, л.1.

[3] Милков, Тодор. Антим, първи български екзарх. Животът и духовно-обществената му деятелност. Биографически очерк. С шест портрета. Пловдив, 1899.

[4] Кирил, патриарх Български. Екзарх Антим (1816-1888), Синодално издателство, С., 1958, с. 271. Книгата се цитира тук съгласно нормите за позоваване на съчинения според библиографската информация в тях. По достоверни свидетелства обаче, патриарх Кирил не е действителният автор на този мащабен труд. Компетентни историци, организирани от него, понякога в цял колектив са разработвали трудовете, излезли впоследствие под негово име. По тази причина същинското авторство е трудно да се установи, а в цитати се налага посочването на формалния автор.

[5] Кирил, патриарх Български. Екзарх Антим (1816-1888), Синодално издателство, С., 1958, с. 273.

[6] Николай Павлович Игнатиев (1832-1908) е познат за българската общественост преди всичко като граф Игнатиев. През периода, за който става дума тук обаче, той все още не е получил своята благородническа титла. Затова в настоящия текст той се споменава само с фамилията си, което се изисква от историческата точност.

[7] Национална библиотека «Св. Св. Кирил и Методий» - Български исторчески архив (НБКМ БИА), II A 6944.