Екзарх Антим Български, митрополит Видински
(1816 – †1888)
Достойни български духовници
Димитър Христов
(част 3-та; продължение от бр. 24)
Антим Преславски започва да служи в патриаршеската катедрала „Св. Георги“ в цариградския квартал Фенер. Проповедите му, изпълнени със силна вяра и произнесени на изящен гръцки език, въздействат силно на богомолците в храма. Скоро вече го възнаграждават с прозвището „Нов Златоуст“. Междувременно продължава да преподава в семинарията на Халки. Там също служи, както в семинарския храм, така и в други църкви на Принцовите острови. „Като архиерей той служил много благоговейно, стоял с величествено приличие на архиерейския престол; макар да не обладавал силен глас, той с кротко и тихо пение правел добро и силно впечатление на богомолците в литургийното си служение, затова го и канели често да служи в Халкинската църква и тая на о. Принкипо.“ Така се отзовава за него архим. Илия (Николов), негов възпитаник от Халкинското училище.[1] Архим. Илия Николов. Дядо Антим. – В: Архимандрит Илия Николов, Автобиография. Събрал: Никола Константинов, С., 1940. с. 35. В тези дни Антим преживява и неочаквани изпитания. За кратко възпитаниците му българи са силно разочаровани от него, когато той приема да бъде ръкоположен от Патриаршията. На една литургия, която Антим, вече като архиерей, отслужва в училищната църква, те организирано отказват да приемат анафора от него. По-късно ще съжалят за огорчението, което са му нанесли, а някои от тези младежи ще влязат в числото на най-верните му сподвижници.
През 1862 г. Антим, спечелил си вече име на честен и изряден духовник, е изпратен от патриарха да проучи дело, повдигнато срещу гръцки митрополит. В Патриаршеския синод идва писмо за многобройни канонични нарушения, извършени от митрополита на град Виза в Източна Тракия. Преславският митрополит е изпратен да проучи обстоятелствата на място. Ревизията, която той извършва във Визенската епархия, доказва недвусмислено злоупотребите на местния архиерей. Дядо Антим при това показва и твърдост на духа. Той не се поддава нито на хитростите на обвиняемия Визенския митрополит, нито на моралния натиск от страна на могъщият му покровител в Св. Синод, Ираклийският митрополит. В резултат на убедителната и неподкупна работа на ревизора и неговия помощник архим. Софроний, користолюбивият владика е махнат от Виза.
Докато проучва делото във Виза, митр. Антим е посетен от група християни българи от недалечното Малко Търново. Делегацията, водена от чорбаджията х. Едро, настоятелно умолява владиката да дойде и да ги отърве от развихрящата се униатска пропаганда. Одринският митрополит Кирил не може да им разясни нищо. Родом от малоазийската област Карамания, той е представител на общност от турци – православни християни. Владиката говори най-често на турски и, когато е необходимо, на гръцки. Български изобщо не знае, пък и грижата за паството не му влиза в интересите. „Гръцкият владика в Едирне Кирил се грижеше само за владичината[2] Владичина (владищина) – данък, който се събира от православното паство за издръжка на епархийския архиерей. си и нищо повече“, ще напише години по-късно екзарх Антим в спомен за онова време.[3] НАБАН, ф. 144, оп.1, а.е. 207, л. 74. Антим Преславски изслушва гостите си българи от Малко Търново със съчувствие. Но, колкото и да скърби, той им обяснява, не може да предприеме нищо без позволението на духовното си началство. На път от Виза за столицата Антим посещава и родния си Лозенград. Посрещнат е с небивала радост от своите близки и съграждани, щастливи да го видят вече като владика. Тук при него се явява нова група посетители, начело с чорбаджи Стою от с. Дерекьой, Одринско. Те му излагат насилията на Одринския митрополит при събирането на църковния данък. Дядо Антим ги накарва да направят официално писмо с подписка и те скоро му го донасят. Когато се връща в Цариград, той предупреждава патриарха, че тревожна опасност е надвиснала над православната вяра в Странджанско. Патриаршията не се бави дълго и го изпраща в Малко Търново заедно с о. Пахомий Рилски, за да противодействат на униатството. Междувременно прошението на жителите от одринските села стига до съответните турски власти и насилственото събиране на пари е спряно.
Мисията на митр. Антим в Малкотърновско продължава девет месеца. През цялото време френският и австрийският консули в Одрин развиват неимоверна дейност в полза на унията: при приемането ѝ се предлагат пари, покровителство, защита. Още от самото начало става ясно, че малкотърновци са попаднали в примката на ловки заблуди от католическата мисия в Одрин, както и на грубо скалъпените лъжи на мнимия български водач Драган Цанков, тайно приел католицизма. Бедните хора почти нищо не знаят за папизма и унията. Антим Преславски проповядва със силното си и истинно слово, разговаря с народа, разяснява му духовната заплаха от униатството, разобличава лъжите на чуждата пропаганда. „В Малко Търново девят месеци постоянно ден и нощ съм бил в борба с католическата пропаганда: искусни пропагандисти, силни на покровителство; имах да са боря (и) с турското началство, защото желаеше да разкъса народа“.[4] НАБАН, ф. 144, оп.1, а.е. 207, л. 5. Главната причина за брожението сред простите хора иде от неправдите и недоимъка. Ширят се лихварство и произвол от страна на чорбаджиите. Митр. Антим директно пита един старец защо си е сменил бащината вяра. Отговорът, който получава, изразява цялата драма на този обикновен човек и мнозина други като него. Старецът му се оплаква, че е притиснат от всички страни: от турските власти, които бият и дори убиват, от гръцкото духовенство, което мами и подлага на незаслужени епитимии, от чорбаджиите, на които простият народ работи без почивка.[5] НАБАН, ф. 144, оп.1, а.е. 207, л. 74. Владиката е наясно, че от всичко това се възползват католиците. Те дават лъжливи обещания на народа за опрощаване на данъци и покровителство на западните сили за всеки, който стане униат.
Дядо Антим веднага подхваща борба за ограничаване на неправдите. Двамата с арх. Пахомий служат на църковно-славянски и проповядват на роден български език. И усилията му бързо дават резултат. Скоро в редиците на униатите остават незначителен брой хора, на които плащат органите на римската пропаганда от Одрин. Патриархът и Синодът в Цариград изказват писмена благодарност към своя пратеник. Но в столицата едва ли знаят колко тежка е водената от него борба. Враговете му са коварни и дори скрояват план да му отнемат живота. Платено е на група цигани да убият владиката. Бог обаче не допуска Неговият служител да стане жертва на подлите кроежи. В същия ден, когато убийците причакват дядото Антим на един безлюден път, владиката остава у дома си.
Делото, обаче, е заплашено и от помощника в мисията Пахомий. Той се оказва авантюрист, надянал расото от користолюбие. След като открадва скъпа църковна вещ, той е разкрит, избягва в Одрин и дори минава на страната на униатите с надежда, че ще му се размине. Наказанието обаче продължава да го грози, затова той изоставя духовните одежди и бяга в чужбина. При всички тези драматични обрати, „в опасност от разбойници…, в опасност между езичници… в опасност между лъжебратя“ (2 Кор. 11:26) владика Антим не се предава. На негова страна застават все повече и повече от доскоро обърканите православни души. Разпалена от владиката, в тези дни ярко грейва и ревността за вярата на малкотърновските жени. Доблестните българки се организират и решително, без страх подхващат лъжеучителите в църквата, за да ги изгонят от града си в един момент от борбата.
„При това, както ви е известно, истината възтържествува: след девят месечна борба Православното учение пак се въдвори в М. Търново и окръжието му“, пише след време екзарх Антим. „Денят, когато щях да си тръгвам от М. Търново, са стече малко и голямо в черквата от околните села и им говорих последня проповед, на която заключението беше „Ако бы даже някой от нас или Ангел от небето начене да проповядва не това, което вы благовествувах, да бъде анатема“.[6] НАБАН, ф. 144, оп.1, а.е. 207, л. 6. Победата на православното му дело е достойна за възхита. Дълго след като мисията е приключила, малкотърновци продължават да се обръщат към своя земляк архиерей със своите духовните въпроси и тревоги. Десетилетия по-късно срещаме свидетелство за тяхната здрава православна вяра: „В добротата на малкотърновци голям дял имаше религиозността им. Бяха сърдечно вярващи хора. Построили си бяха просторен, красив храм, изпълняваха Господния и църковния закон и това възрастяваше драгоценните и спасителни християнски добродетели в сърцата и душите им. Малкотърновци вярваха твърдо в Бога.“ Така вижда жителите на Малко Търново през 1905 г. екзархийският учител и бъдещ свещеник Димитър Петканов.[7] Иконом Димитър Петканов. Моят жизнен път. Отшумели води. Изд. Болид – ИНС, С., 2017, с.70. Ала това благочестие нямаше да бъде същото, ако митр. Антим не бе положил душата си за паството.
Завърнал се от една мисия в защита на Православието и Истината, Антим Преславски е изпратен на друга, още по-сложна. През декември 1862 г. той трябва да тръгне за Македония. Възложени са му три задачи. Едната е да навести Воденска епархия, където също се надигнала униатската пропаганда и да помогне за отблъскването ѝ. Другата е да отиде в македонските градове Кукуш и Дойран, за да извърши преглед на делото, повдигнато срещу тамошния епископ Партений Полянински. Двама от главните представители на българските епархии в Цариград, Стоян Чомаков и Христо Тъпчилещов, убеждават Антим да се заеме с това поръчение. Третата задача е на връщане да посети Света Гора, където трябва да нагледа някои от манастирите. Там трябва да остави свой близък духовник, йером. Партений, който твърдо държи да следва Антим навсякъде, но е брат на Хилендарския манастир и трябва да се прибере в обителта си.tooltip}[8]{end-link} Вж. НАБАН, ф.144к, оп.1, а.е. 984.{end-tooltip}
През януари - февруари 1863 г. Антим Преславски е във Воденска епархия, чието православно стадо е почти изцяло българско.[9] Вж. НАБАН, ф.144к, оп.1, а.е. 1018. Воденският митр. Никодим обаче е грък, не говори езика на своите пасоми и е неспособен да спре надигането на униатската напаст. Тя застрашава град Енидже-Вардар, сравнително недалеч от Солун. Близостта на големия пристанищен град, в който има настанили се западни консули и католически мисионери, става причина за опасно нарастване на инославната пропаганда сред местните българи. Отблъсквани от своите гръцки православни пастири, мнозина се съблазняват от лукавствата на инославните проповедници. А мисионерите, за нещастие, не са само чужденци. В Солун е създадено българско униатско училище, в което има ок. 30-50 българчета, възпитавани в католически дух, с цел по-късно да бъдат изпратени сред българите в Македония. Глава на униатската пропаганда сред солунските българи е един учител от Неврокоп. Той не само размива понятията за вярата сред своите ученици, но и активно се мъчи да възпрепятства пристигналия за утвърждаване на Православието митр. Антим.[10] НАБАН, ф.144к, оп.1, а.е. 984, л. 3-4. Въпреки противодействието, дядо Антим се заема с делото в Енидже и започва да проучва настроенията сред паството. Никодим Воденски му пише, че се моли за успеха на неговото дело, но безпристрастният ревизор се убеждава, че именно местният архиерей е причина за настаналата сред народа съблазън.
Скоро Антимовата мисия трябва да се премести към следващата си задача в Полянинска епархия и тук именно го чака най-тежката част от работата. Полянин е славянското име на Дойран, единият от двата центъра на епархията. Другият е Кукуш, където през този период е седалището на епископа. Какво се е случило там? Няколко години по-рано жителите на българския град Кукуш изпадат в отчаяние поради безчинствата на своя епископ Мелетий, грък по народност. Последният е човек с ужасяващ морал и арогантно поведение, но е протежиран от висшестоящите си началници – митрополитът на Солун и Патриаршията в Цариград. Отчаяни, неспособни да постигнат отзоваването на лъжепастиря по каноничен ред, през 1859 г. кукушани прибягват до крайна стъпка – уния с католическата църква. Едва този гибелен за вярващите акт разтревожва патриарха в Константиновия град и той отстранява злодея от епископския престол. За Полянински владика е ръкоположен българинът архим. Партений Зографски. Партений е духовник с изрядна православна вяра и духовен живот. Бързо след пристигането си в Кукуш той се преборва с отстъпленията от Православието. Службите му на църковнославянски и проповедите на чист български език незабавно вразумяват заблудилите се. Водачите и простият народ се разкайват за униатството. Духовният живот се възражда и дори обещава нов цъфтеж. За нещастие, срещу ревностния владика се възбужда завист. Срещу Партений се надигат чорбаджиите от Дойран, българи по род, но гъркомани. Надигат се съседните епархийски владици гърци, включително Солунският митрополит. Те се страхуват, че славянското богослужение в този край ще им навреди. Затова с клевети и сплетни успяват да издействат заточването на еп. Партений в Света Гора и патриаршеска ревизия. За нещастие на интригантите, начело на пристигналата ревизия е непоклатимо честният Преславски Антим. Другите двама ревизори са архиереи – гърци, които също са почтени в изпълнението на своя дълг. Тъй като не разбират български, оставят дядо Антим да води разговорите. В Кукуш са посрещнати добре. В Дойран обаче дръзко им заявяват, че нямат работа в града. Нито грубото държание на местните чорбаджии, нито хитрите увъртания на епископата в Солунска митрополия разколебават ревизора. Разпитани са много свидетели. Повечето от тях категорично са в защита на епископа българин. Всички обвинения срещу Партений Полянински се оказват или невалидни твърдения, или само подхвърлени думи без доказателства. По решение на комисията Патриаршията връща оклеветения епископ на престола му.
Завърнал се в Цариград през 1863 г. доблестният Антим Преславски продължава да носи своя кръст с достойнство. Изборът му да стои настрани от своята епархия му носи обвинения, че се страхува да иде там. Одумванията обаче са дреболия в сравнение с материалните лишения, причинени от избора. В имперската столица той живее почти без никакви доходи. Заплатата му като преподавател на Халки е недостатъчна да посрещне както своите нужди, така и нуждите на поверените на грижите му стара майка, сестра и племенници. Допълнително Антим е поел издръжката за образованието на няколко талантливи младежи от Лозенград и другаде. С негова подкрепа те са дошли да учат в Цариград или са заминали в чужбина. За да осигури всички тези хора, той натрупва дългове. Помощ понякога идва, но частична. Макар и да държат на думата, че не ще го приемат в епархията, шуменските общинари все пак проявяват внимание към него. Те са доволни донякъде, че титулярният им митрополит е сънародникът Антим, кротък и внимателен към тяхната позиция, но стоящ надалеч. Страхуват, че ако го изгубят, Патриаршията ще им изпрати някой грък, който ще пристигне в Шумен и ще се опитва да се наложи със сила. Подтиквани от българските представители в Цариград, шуменци два пъти събират малки суми пари и ги изпращат на своя владика в столицата, за да посреща нещо от своите материални нужди. Те обаче извършват акт, който откровено издълбава пропаст между тях и църковната власт. Сградата на Митрополията в Шумен е дадена под наем за жилище на мирянин с многодетно семейство. Външно това се изтъква като проява на милосърдие и осигуряване на общински средства, но в действителност актът е съзнателно лишаване на управителната църковна сграда от духовния ѝ характер. Но, „блажени кротките, защото те ще наследят земята.“ Само след няколко години, през 1870-1871 г., когато Българската екзархия вече е провъзгласена официално, водачите на Преславска епархия, подобно на останалите, са поставени пред въпроса за избор на митрополит. В този момент шуменските първенци малко гузно признават, че познават единствено своя бивш владика Антим и биха се радвали, ако той се върне при тях.
През февруари 1864 г. новият патриарх Софроний прави опит да помири църковния раздор между българи и гърци. Софроний, добродушен, но вече немощен старец, лично кани Антим Преславски, заедно с още трима български представители (двама архиереи и един високопоставен мирянин) да участват в нов църковен събор в Цариград. По-точно би било съборът да се назове смесено събрание, защото в него заседават както клирици, тъй и мирски лица. Гръцките представители са отлично подготвени, но ловко подменят същината на проблема. Някои от тях лукаво отричат народностното начало като чуждо на църквата. Дълбоко аргументирано им отговарят български представители. Те обръщат внимание, че опонентите им, до един гръцки патриоти, първи са вмъкнали народностното начало в църковния живот. И двете страни наблюдават внимателно Преславския владика – какво ще каже и чия страна ще заеме. И когато идва неговия ред да говори (през май 1864 г.), с умереност, но твърдо той заявява своята съпричастност с тежненията на своя народ. Позицията му е за възстановяване по каноничен ред на някога отнетата българска църковна самостоятелност. Искрено и със силни слова той изобличава опита да се избяга от болния въпрос: „Зло же и бедствено нещо е, когато раната на страждущия е смъртоносна, а лекарите казват, че е нищо и тъй не дават приличните и нужни лекове за изцелението.“[11] Изказването на митр. Антим е публикувано във в. „Съветник“ (Цариград), год. 2, № 9, 30 май 1864 и в Бурмов, Т. Българо-гръцката църковна разпря. С., 1902, 292-293.
(следва продължение)
[1] Архим. Илия Николов. Дядо Антим. – В: Архимандрит Илия Николов, Автобиография. Събрал: Никола Константинов, С., 1940. с. 35.
[2] Владичина (владищина) – данък, който се събира от православното паство за издръжка на епархийския архиерей.
[3] НАБАН, ф. 144, оп.1, а.е. 207, л. 74.
[4] НАБАН, ф. 144, оп.1, а.е. 207, л. 5.
[5] НАБАН, ф. 144, оп.1, а.е. 207, л. 74.
[6] НАБАН, ф. 144, оп.1, а.е. 207, л. 6.
[7] Иконом Димитър Петканов. Моят жизнен път. Отшумели води. Изд. Болид – ИНС, С., 2017, с.70.
[8] Вж. НАБАН, ф.144к, оп.1, а.е. 984.
[9] Вж. НАБАН, ф.144к, оп.1, а.е. 1018.
[10] НАБАН, ф.144к, оп.1, а.е. 984, л. 3-4.
[11] Изказването на митр. Антим е публикувано във в. „Съветник“ (Цариград), год. 2, № 9, 30 май 1864 и в Бурмов, Т. Българо-гръцката църковна разпря. С., 1902, 292-293.