Екзарх Антим Български, митрополит Видински (1816 – †1888)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 2-ра; продължение от бр. 23)

Пристигайки в Русия през 1852 г., първоначално Антим постъпва в Одеската духовна семинария, където овладява руския език. По-късно продължава висшия курс на богословските науки в Московската духовна академия. Академията е разположена в Сергиев посад, на територията на Троице-Сергиевата лавра, осветена от подвига на св. Сергий Радонежки и десетки негови следовници по пътя на благочестието. В продължение на две години йеродякон Антим преминава през всички основни за духовника-богослов дисциплини: Богословие (догматическо, нравствено и пастирско); Тълкувание на Свещеното Писание, Църковна история, Патрология, Омилетика, Църковно законоведение и др. По всички предмети получава оценки „весьма хорошо“ или „очень хорошо“. През юли 1854 г. Антим завършва курсовете, както днес се казва, семестриално и е причислен към Първи разред на възпитаниците на Московската духовна академия. На 20 април 1855 г., Антим е възведен в чин магистър по богословие, както пише в неговия академичен атестат, „при способности извънредно добри, прилежание ревностно и поведение извънредно чисто“.[1] Атестат от Московската духовна академия за йеромонах Антим. Вж. НАБАН, ф.144к, оп.1, а.е. 990.

Докато учи в старата руска столица[2] През дадения период столица на Русия е Санкт-Петербург, но в духовен и културен план Москва запазва своето изключително значение за страната. студентът българин прави отлично впечатление не само на професорите си, но на самия свт. Филарет (Дроздов), митрополит Московски. На 5 юни 1855 г. митрополитът светец лично ръкополага Антим за йеромонах във великата православна светиня, Троице-Сергиевата лавра.[3] Ръкоположително свидетелство №50 от Филарет, митрополит Московски. Вж. НАБАН, ф.144к, оп.1, а.е. 988. Свт. Филарет (1782 – †1867) заема Московската митрополитска катедра над четири десетилетия и половина (1821-1867). През това време светителят е истинският, макар и неофициален духовен глава на Руската православна църква. Това прави още по-забележителен факта, че Московският митрополит, почитан още приживе заради неговата святост, често вика при себе си все още непознатия за света българин Антим и двамата беседват по духовни въпроси. Съветите на великия архипастир се запечатват дълбоко във впечатлителната душа на отец Антим. „Твърде живо си припомням думите на покойния митрополит Московскаго Филларета който далновидец и пророчески тъй да кажа, предсказа (какво ще бъде) състоянието на църквата кога на последния път го посетих през 1857 лето, като мя попита за тукашните работи, какво известие имам из отечеството, каза ми следующето: Работите на въсток земат сериозен вид за Православната Греческа Цариградска Църква“.[4] Писмо на Антим митр. Видински до Симеон, митр. Варненско-Преславски, 16 ноември 1878 г. - НАБАН, ф.144к, оп.1, а.е. 207, л. 4-5 (запазен е правописът на оригинала). Митр. Филарет прозорливо обръща внимание върху някои недъзи сред гръцкото духовенство – гордост, необразованост и лихоимство. Предупреждава и за огромната опасност тези слабости да бъдат използвани от католическата пропаганда – хитра и добре осигурена с пари. Особено жалко за светителя е нежеланието на Цариградската патриаршия да допусне по-широкото славянско богослужение сред българи и сърби. Поради всичко това той предрича, че нейното влияние на Балканите може да бъде изместено от римокатолическите мисионери. „Ще сеят те между Православното народонаселение раздори и несъгласия, от което ще извлекат (полза) за църквата си.“, предрича светителят и въздъхва молитвено: „Бог да опази Църквата си!“. Дядо Антим завършва този свой спомен с лаконичното: „И действително туй стана.“

Йеромонах Антим завършва Московската духовната академия във време, когато между Русия и Османската империя, подкрепена от силните си западни съюзници, се води Кримската война (1853-1856). Той иска да се върне в Цариград още през 1854 г., но военните действия не му позволяват. След завършването си остава една година в Московската духовна академия, а след това още две години – в един от московските манастири.[5] Нил Попов. Биографическия сведения об экзархе болгарском Антиме первом (читано в засед. Слав. комитета 26 сентября 1872), Москва, 8 окт. 1872. През същото това време той служи в московски храмове. За годините, които прекарва в Москва, Антим успява да създаде трайно приятелство и с някои от най-изтъкнатите българи, живеещи в Русия, като Николай Тошков в Одеса и Спиридон Палаузов в Москва.

Кримската война приключва с неуспех за Русия, но и за Турция резултатът не е триумф. Османската империя е успяла да избегне военния провал единствено благодарение на намесата на англичани, французи и италианци, и нейната зависимост от западните сили става твърде очебийна. Под техен натиск през февруари 1856 г., малко преди началото на мирните преговори султанът оповестява декрет, наречен Хатихумаюн. С него се провъзгласява равенство на всички отомански поданици и политика на реформи в Империята. Поне на думи, християнските народи в Османска Турция могат да разчитат на подобрения и повече права. С Парижкия мирен договор се възстановят и дипломатическите отношения между Руската империя и Високата порта. След като страстите поутихват, през 1857 г. Антим се завръща в Цариград. Два месеца служи в руската посолска църква с чин наблюдаващ (смотритель). Като руски възпитаник и човек с необикновени качества там той е на особена почит. Постът му създава авторитет и сред събратята му в Цариградската патриаршия.

С препоръка от Руското посолство Патриаршията назначава Антим за преподавател в Халкинското училище. Така той се завръща в школата, която преди време е завършил, за да преподава църковна история, църковнославянски и руски език. Църковнославянски език преподава по граматиката и христоматията на своя учител йером. Неофит Рилски. За руския език разполага с отлични за времето си помагала. Надарен с таланти и трудещ се неуморно, Антим бързо се откроява като добър учител и отличен проповедник. Атестат за успешната му преподавателска работа е и фактът, че след като напуска училището, за учител по славянски и руски е поставен един от неговите ученици. Назначават Антим за преподавател по руски език и в другото училище на острова, Халкинското Търговско училище. Тези ангажименти съществено подобряват неговото материално положение. Това на свой ред му дава възможност да прояви милосърдието си. Един от неговите биографи разказва в тази връзка: „Отличавал се и с благотворителност, особено след връщането му от Русия. Той при отиване и на излизане от патриаршията, църквите и другаде е щедро надарявал с рубли дори бедни и просяци, с което също си спечелил добро име“.[6] Архим. Илия Николов. Дядо Антим. – В: Архимандрит Илия Николов, Автобиография. Събрал: Никола Константинов, С., 1940. с. 34.

Скоро, през юли 1858 г. е издигат в чин архимандрит от патр. Кирил.[7] Нил Попов. Биографическия сведения об экзархе болгарском Антиме первом (читано в засед. Слав. комитета 26 сентября 1872), Москва, 8 окт. 1872. На Халки Антим намира и един малък, но много талантлив кръг български ученици, които след време ще се окажат най-близки негови помощници и духовни чада. Техен негласен водач е йеродякон Григорий Немцов (бъдещият Доростоло-Червенски митрополит). Сред кръга млади българи са още бъдещият митрополит Доситей Самоковски, бъдещият държавник Марко Балабанов и някои други. Измежду всички тях особено се откроява бургазлията Одисей Попниколов, бъдещият митрополит Симеон Варненско-Преславски, надарен с остър ум и силен характер. Като преподавател архим. Антим няма право да поддържа лични приятелства с възпитаниците. При все това той тайно поддържа връзка с кръга млади българи. Посредник между него и младежите е благочестивият йеродякон Григорий. Професорът архимандрит предава на студентите новините от Цариград и широкия свят. А там наистина стават големи събития.

Макар и с доста закъснение, след Кримската война Цариградската патриаршия доста неохотно се опитва да намери разрешение на ред наболели въпроси относно своето управление и материално състояние. Това става на Църковно-народния събор, състоял се в Цариград от октомври 1858 до февруари 1860 г.[8] Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. Трето издание. Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, С., 2008, 141-149. Той е свикан под натиска на османските власти, които на свой ред са притиснати от Великите сили да приложат оповестената си реформената политика. Дневният ред, който Високата порта налага на представителите в събора, е следният: 1. Съставяне на правила за избор на патриарх и митрополити в Константинополската патриаршия; 2. Съставяне на Смесен съвет от духовници и миряни, който ще ръководи вътрешните дела на православната общност в Османската империя; 3. Определяне на заплати за патриарх и владици; 4. Определяне на налог върху православното население във връзка с тези заплати; 5. Мерки за покриване на патриаршеския дълг и т.н.

Съборът действително извършва ред важни преобразования. Приключва дотогавашният режим, в който тежката дума за всички вътрешни въпроси на православната общност принадлежи на Патриаршията. Рязко нараства влиянието на светските лица при взимане на ръководни решения. Управлението на православната общност, наречена рум-миллет, е разделено между Св. Синод (за чисто духовни въпроси) и Постоянен смесен съвет, съставен от 8 духовници и 12 миряни (за въпроси от частично духовен, частично светски характер, напр. учебно дело, благотворителност, обществени нужди). Дейността им се регулира с правилата на писмен устав, често обозначаван с гръцката дума Канонизми. Създаденият Устав на Цариградската патриаршия е утвърден от Високата порта през 1862 г. С него се определят заплати на владиците и патриарха, както и налог, който се събира за тази цел. Смесеният съвет, един орган, изграден под западно неправославно влияние, се оказва модел, който по-късно е използван и при уреждането на Българската екзархия. Неговата дейност обаче по никакъв начин не изкоренява недъзите на предишното управление.

За българите Съборът от 1858-1860 г. има значение най-вече във връзка с българския църковен въпрос. Очакванията към дейността му са големи. От 45 представители на Събора четирима или петима са българи. Те поставят на дневен ред своите доста умерени искания: владиците да се избират от епархиите съгласно древния обичай; назначените архиереи да познават в съвършенство езика на местното население в епархията; да се определят заплати на владиците и да се преустановят злоупотребите. Българските искания са отхвърлени с веща църковна риторика. Наричат ги етнофилетични, една дума, която звучи страшно, защото е название на ерес. „Етнофилетизъм“ произлиза от гръцките понятия за „народ“ и „племе“ и с нея се обозначават такива заблудени християни, които поставят Христовата църква в услуга на своя народ или племе, вместо да я почитат като Една и Вселенска църква. Аргументираното и красноречиво възражение на тези нападки, дело на българският представител Гавриил Кръстевич, остава като реч, произнесена пред глухи. Патриаршията решава да се покаже твърда към своето паство именно в момент, когато за него са необходими духовни грижи.

Някои отстъпки все пак са направени. На 5 октомври 1858 г. водачът на българската борба за църковни правдини Иларион Стоянов е ръкоположен за епископ Макариополски. Година по-късно, през октомври 1859 г., за да ликвидира възникналата в град Кукуш уния с папския Рим, патриарх Кирил бързо се съгласява да се ръкоположи българин за епископ в тамошната Полянинска епархия. Пак през същия месец тържествено е положен първият камък на българската църква „Св. Стефан“ в Цариград с щедра подкрепа от страна на Патриаршията. Има обещания от страна на патриарха, че щом някоя катедра в българските земи овдовее, там ще бъде изпратен архиерей българин. Такава възможност се появява през декември 1859 г., когато почива охридският митрополит Йоаникий. Българите от Цариград и Охрид молят патриарха да изпълни обещанието си. Предложени са и трима кандидати: първият е митр. Авксентий Велешки, останал без епархията си и пребиваващ в Цариград, вторият - еп. Иларион Макариополски. Третият кандидат е учителят в Халкинската семинария архим. Антим. Но въпреки всичко след известно увъртане патриархът не изпълнява даденото обещание и назначава за Охридски митрополит духовник грък на име Мелетий.[9] Бурмов, Българо-гръцката църковна распря. Изд. Св. Синод на Българската църква, С., 1902, с.94.

Невъзможността да се постигне дори минимален напредък по каноничен път води до огромно разочарование сред българите. Българските делегати отказват да признаят решенията на събора. Много скоро след неговото закриване (16 февруари 1860 г.) идва ред и на неканоничните постъпки. На 3 април 1860 г. е извършена Великденската акция. Под натиск на разпалената народна тълпа на Великденската св. Литургия служещият еп. Иларион Макариополски отказва да помене по време на Великия вход името на Цариградския патриарх като свой духовен началник. Вместо това е произнесена формулата „Всякое епископство православныхъ“, която означава фактическо обявяване на еп. Иларион за глава на самостоятелна църковна йерархия. Отключен е българският инат, който вече не допуска споразумяване. Гърците откликват с още повече високомерие. Има наистина умерени водачи и от двете страни, но техните разумни гласове в този момент не могат да бъдат чути. Един от тях е архим. Антим. Той милее за решаване на българския църковен въпрос, но не одобрява извършената Великденска акция. Антим вярва, че решението трябва да бъде постигнато в съгласие с каноните на Светата Православна църква.

През ноември 1860 г. новият патриарх Иоаким ΙΙ решава да ръкоположи няколко духовници от българска народност за архиереи и по този начин да покаже известно внимание към исканията на българите. Един от избраниците му е архим. Антим, определен за Преславски митрополит. Високият пост е съблазнителен за него, но духовете на българското паство са яростно възбудени. На много места българите не желаят повече да приемат владици от Патриаршията, дори да са сънародници. Така е и в Преславската епархия с престолен град Шумен. Малко по-рано същата година шуменци са отстранили дотогавашния митрополит Вениамин със заканата, че няма да допуснат нов архиерей, ръкоположен от Патриаршията, ако ще и да е българин. Страхувайки се, че изборът му за Шуменски владика ще компрометира името му сред сънародниците, архим. Антим отказва да приеме. „Докле за българите не се реши черковният въпрос, не мога да приема този сан“, отговаря той на патриарха. Последният обаче не се отказва от намерението си – той опитва както метода на убеждението („Антим трябва да приеме заради благото на Църквата“), така и метода на заплахата („Ако не приеме, Антим ще изпадне в немилост или дори ще бъде заточен“).[10] Нил Попов. Биографическия сведения об экзархе болгарском Антиме первом (читано в засед. Слав. комитета 26 сентября 1872), Москва, 8 окт. 1872.

През февруари 1861 г. е свикан нов патриаршески събор. На него е решено непокорните архиереи Иларион и Авксентий да бъдат наказани, но същевременно да се изберат духовници българи за владици в Пловдив и Шумен. Потвърдено е намерението архим. Антим да бъде ръкоположен за Преславски митрополит.[11] Бурмов, T. Българо-гръцката църковна распря. Изд. Св. Синод на Българската църква, С., 1902, с.179. [12] Милков, Тодор. Антим, първи български екзарх. Животът и духовно-обществената му деятелност. Биографически очерк. С шест портрета. Пловдив, 1899. През първите месеци на 1861 г. патриархът за втори път праща да извикат архимандрита от Халки и отново настоява българинът да приеме ръкоположението. През нощта преди да замине от острова за Цариград, Антим сънува чуден сън. Неговият наставник митр. Филарет Московски му се явява по необикновено ясен начин и му поставя сребърни гривни на ръцете. Този сън е ясен знак, че архиерейското служение (сребърните гривни) трябва да бъде прието с послушание[12] Милков, Тодор. Антим, първи български екзарх. Животът и духовно-обществената му деятелност. Биографически очерк. С шест портрета. Пловдив, 1899..

При срещата с патриарха Антим поисква двуседмичен срок за размисъл. Допитва се до водачите на българската общност в Цариград. Шуменци категорично държат на думата си – няма да го приемат. Сред цариградските българи обаче има надежда за разумно решаване на църковния въпрос. Затова те съветват архимандрита да приеме ръкоположението, но да не ходи в епархията. При това условие Антим се съгласява да бъде ръкоположен. Патриарх Иоаким обещава, че ще се съобрази с искането му и ще задържи така ценния духовник в столицата като синодален член. Ръкоположението е извършено и Антим вече е Преславски митрополит. Шуменци са раздвоени в чувствата си: мнозина от тях знаят, че избраният им владика е не само добър българин, но и истински достоен духовник. И все пак не се отказват от упорството си. Някои дори признават, че по-добре биха се чувствали, ако имаха срещу себе си някой враждебен другородец, отколкото Антим, срещу когото никой не може лично да каже нищо лошо. Преславският владика ги облекчава неимоверно с самоотвержения си избор – той сам не желае да встъпва в епархията си с грубост и вражда. А и все още има надежда, че Патриаршията ще вземе присърце българския въпрос и ще намери справедливо решение.

(следва продължение)

 

[1] Атестат от Московската духовна академия за йеромонах Антим. Вж. НАБАН, ф.144к, оп.1, а.е. 990.

[2] През дадения период столица на Русия е Санкт-Петербург, но в духовен и културен план Москва запазва своето изключително значение за страната.

[3] Ръкоположително свидетелство №50 от Филарет, митрополит Московски. Вж. НАБАН, ф.144к, оп.1, а.е. 988.

[4] Писмо на Антим митр. Видински до Симеон, митр. Варненско-Преславски, 16 ноември 1878 г. - НАБАН, ф.144к, оп.1, а.е. 207, л. 4-5 (запазен е правописът на оригинала).

[5] Нил Попов. Биографическия сведения об экзархе болгарском Антиме первом (читано в засед. Слав. комитета 26 сентября 1872), Москва, 8 окт. 1872.

[6] Архим. Илия Николов. Дядо Антим. – В: Архимандрит Илия Николов, Автобиография. Събрал: Никола Константинов, С., 1940. с. 34.

[7] Нил Попов. Биографическия сведения об экзархе болгарском Антиме первом (читано в засед. Слав. комитета 26 сентября 1872), Москва, 8 окт. 1872.

[8] Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. Трето издание. Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, С., 2008, 141-149.

[9] Бурмов, Българо-гръцката църковна распря. Изд. Св. Синод на Българската църква, С., 1902, с.94.

[10] Нил Попов. Биографическия сведения об экзархе болгарском Антиме первом (читано в засед. Слав. комитета 26 сентября 1872), Москва, 8 окт. 1872.

[11] Бурмов, T. Българо-гръцката църковна распря. Изд. Св. Синод на Българската църква, С., 1902, с.179.

[12] Милков, Тодор. Антим, първи български екзарх. Животът и духовно-обществената му деятелност. Биографически очерк. С шест портрета. Пловдив, 1899.

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че от Първа седмица след Петдесетница, в катедралния храм „Успение Богородично“ Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза ще се отслужва всяка събота след края на сутрешното богослужение.

По-долу можете да намерите файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Съдържание: