Екзарх Антим Български, митрополит Видински

(1816 – †1888)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 1-ва)

Вярващите хора в България свято тачат паметта на всички светии, просияли в родната земя. Някак в сянка обаче остават редица достойни за почит духовници от по-близкото минало. Знаем тези имена, има писано за тях, за някои дори сме учили в училище. Сякаш близостта на тази история, многото знания за нея замъгляват духовния ни взор, тъй че ние ги виждаме по човешки – като хора в света. А всъщност е възможно да са били в този свят, без да са били от него. Едва когато погледнем към историята на Църквата с очите на сърцето, тогава ще открием чудна редица от духовни пастири, близки по време до нас, но досущ подобни на древните. Отци, на които българският народ дължи извънредно много. И дори да са позабравени техните заслуги и имена, останало е най-свидното, за което са се борили – чистотата на Св. Православна вяра. Като тънка нишка тя стига до нас, съвременните православни българи. Като тънка нишка, по която да се водим в лабиринта на нашия объркан живот, за да намерим пътя за спасение.

Измежду тези достославни имена особена чест се пада на първия първойерарх на Българската православна църква в ново време: Антим, екзарх Български и митрополит Видински. Сред многото му заслуги една стои високо над всички други – като пастир той не допуска стадото да изгуби Пътя, да се отклони от Истината, да отпадне от Живота. А изкушенията, на които е подложена Църквата по негово време, са огромни. Това е времето на българския църковен въпрос – камък на препъване и камък на съблазън. Отдясно стоят новите фарисеи: гръцки фанариоти и български чорбаджии, и редом с тях користолюбиви люде, облекли духовни одежди заради изгода. Доволни от предното място, на което са се настанили в храма, те искат да си го запазят и да се разпореждат там постоянно. Желанието на православното българско паство да се избави от този „ред“ те считат за съблазън. Отляво набира сила духът на ново езичество: разнородна орда от самозвани водачи на народа, проводници на чужди учения, маловерци и съвсем невярващи, готови на каква да е „църква“, стига да е „наша“, мними приятели на народа ни от католическия и протестантски свят. Опазването на светоотеческите завети те считат за безумство. И ето в такова време идва свещенослужителят Антим. Идва, за да проповядва Христа Разпнатия, „Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство“ (1 Кор. 1:23). Проповядва го с дарения му свише талант на словото, но още повече с многострадалния си живот.

Екзарх Антим, със светско име Атанас Михайлов Чалъков е роден през 1816 г. в Лозенград. Родното място на бъдещия екзарх се намира в полите на Странджа в Източна Тракия. Очевидците не пестят думи, когато описват прекрасното разположение на града: кацнал на високото в първите възвишения на Странджа, с поглед обърнат на юг, обграден с китен пояс от лозя и овощни градини, Лозенград стои на дивно място със здравословен климат и богата околия.[1] Иконом Димитър Петканов. Моят жизнен път. Отшумели води. Изд. Болид – ИНС, С., 2017, с. 71-72. Селището е с хубави улици, богати къщи и уредени чаршии. Населението му е пъстро: най-много са гърците, след тях по численост са българите и турците. Чужди пътешественици, минали оттам, свидетелстват за дълбоката набожност на християните в града и околността.[2] Така ги описва например граф д‘Отрив през 1785 г. Дори начинът, по който го наричат, е свидетелство за православно благочестие. Турското му име е Кърклисе (или Кърклисия), което значи „Църква в полето“. Гърците пък го назовават с изразителното Саранда Еклисиас, т.е. Четиридесет църкви.

Родителите на бъдещия български свещеноначалник също се отличават с благочестив живот и проста, искрена вяра. Семейството е многодетно, но повечето от децата почиват твърде рано, така че само Атанас и една от сестрите му доживяват зряла възраст. Баща му Михаил Чалъков произлиза от с. Девлетли-агач в Хасекията, област, известна с трудолюбивото си българско население. Трудолюбив и скромен човек е и таткото на бъдещия екзарх. Той прекарва повечето време като гурбетчия в Цариград, където работи като градинар. Майката на екзарх Антим Гена пък е от източно-тракийското с. Татарлар, чиито жени се славят със своята хубост и красиви народни носии.[3] Архимандрит Илия Николов, Автобиография. Събрал: Никола Константинов, С., 1940. с. 37-40. Прочути с красотата си моми са и Гена, и нейната сестра. Хубостта им обаче предизвиква страстите на местни турци, които кроят план да ги похитят. За да се избавят от грабване и потурчване, двете сестри бягат в Лозенград, където скоро се задомяват за добри християни - българи. В Лозенград Гена, вече булка на Михаил Чалъков, се прочува още като акушерка или, както тогава се казва, „баба“. Помощта, оказана на много жени при раждане, ѝ донася искреното уважение в целия град, без разлика българи, гърци и турци. Заради нейно добро име хората в Лозенград знаят и сина ѝ като Атанас Бабин Генин. Дълбоко вярваща, добродетелна, надарена с красота и остър ум, майката предава своите най-благородни качества у сина си.

Атанас получава първоначалното си образование в гръцко килийно училище в родния си град. На буйния и жизнен хлапак не му се учи, а пък наказанията на даскала за незнание на уроците са много сурови. Момчето известно време хитрува и бяга от училище, но родителите му накрая разбират. Пращат го да пасе овце и кози. Заради едно детско провинение, обаче, козарят го набива безмилостно. Тогава Атанас решава, че все пак ще е по-добре да се върне при учителя. След години като архиерей той ще си припомня с усмивка за този вразумителен случай от детството.

Детските дни на Атанас свършват бързо, както често се случва в онази нелека епоха. Дванадесетгодишен, той поема пътя към големия столичен град, за да се учи на занаят. В непубликувани бележки, създадени по негови спомени, четем: „През 1828 г. младий Атанас отиде с баща си в Цариград и постъпи като ученик при шивача благочестивия Димитрия, родом от Дупница, при когото седя три години“.[4] Научен архив на Българска академия на науките (по-долу: НАБАН), фонд (ф.) 144к, опис (оп.) 1, архивна единица (а.е.) 984, лист (л.) 1. По-нататък Атанас израства с една степен в шивашкия занаят, наричан още терзийство или абаджийство. През 1831 г. той става помощник или, както казват тогава, „калфа” на шивача Костаки в цариградския квартал Галата. При Костаки, който вероятно е калоферец, остава в продължение на две години. През 1833 г. Атанас вече сам става майстор. Той се отделя и си открива самостоятелно шивашко заведение, което води до 1836 г. Вследствие на благочестивото възпитание, което му дават неговите набожни родители, юношата е особено предразположен към размисли за Бога. В едно със собствената му вяра те разпалват у него същински глад и жажда за правда. Във времето, свободно от шивашки труд, младежът се занимава с четене на духовни книги. Осъзнавайки смирено своето недостатъчно знание, той търси да се запознае с хора, които могат да му бъдат наставници за разбиране на свещените дела. Така в края на 1835 г. Атанас се запознава със своя връстник Харалампий, също като него вярващ и търсещ духовно знание. Харалампий знае гръцки език много по-добре от лозенградчанина и по тази причина му става нещо като наставник. По празници двамата избягват веселбите, а вместо тях се занимават с четива, посветени на вярата. Първо у Харалампий, после и у Атанас се появява склонност към монашеството. Като резултат от техните четения и беседи се ражда и идеята да постъпят в някоя светогорска обител.

Един ден преди двамата приятели да тръгнат за Света Гора, бащата на Атанас, Михаил Чалъков идва при сина си, за да се видят. Към края на разговора младежът става все по-развълнуван. Той се колебае дали да обяви своето решение, като се страхува, че изборът може силно да опечали баща му. Най-накрая споделя, че заминава за Св. Гора. Като чува това, баща му го пита с каква цел заминава: само за поклонение или мисли да остане там. Атанас събира решителност и отговаря, че целта му е да постъпи в някоя обител и да приеме иночество. Бащата, разстроен, сяда на един камък и се просълзява. Ето, изказва той мъката си, от единадесет чеда са му останали само една щерка и един син. И ако сега синът му стане монах, вече неговото поколение се пресича. В този момент Атанас му припомня думите на Спасителя, че който обича баща и майка повече от Него, не е достоен за Него. Тогава Михаил Чалъков се утешава. Благочестивият баща прегръща сина си и от все сърце го благославя на новото духовно поприще.  

През пролетта на 1836 г. Атанас и Харалампий поемат към Света гора. Първоначално постъпват в манастира Ксенофонт, но скоро се преместват в манастира Каракал. В тази обител не след дълго двамата другари са постригани в монашество.[5] НАБАН, ф.144к, оп.1, а.е. 207, л.72. Харалампий получава името Хрисант, а Атанас приема монашеското име Антим. На 25 ноември 1836 г. му е издадено изповедно свидетелство.[6] НАБАН, ф.144к, оп.1, а.е. 985, л.1-2. На следващия ден той вече има и ръкоположително, защото на 26 ноември 1836 г. монахът Антим Каракалец е ръкоположен за йеродякон. Една година по-късно – през 1837 г. – братята го изпращат за таксидиот.[7] Таксидиот (от гр. ταξιδιώτης, „пътник“) - пътуващ монах, изпратен от братството да събира помощи за своя манастир и да организира поклоннически пътувания до обителта. Същевременно таксидиотът изпълнява мисионерски и просветителски дейности в селището, където пребивава. За такава длъжност по правило се избират добре подготвени и ерудирани свещенослужители. в родния му град. Така започва дългия път на Антим като духовник – път, белязан от много странствания.

В Лозенград близките му го посрещат с огромна радост. Бързо успява да спечели съгражданите си за поклонници на Света гора, събира и милостиня за братството си, която редовно праща на манастира. Остава на службата си като таксидиот в продължение на две години. Междувременно (през 1839-1840 г.) се старае да навакса с учението в лозенградското елинско училище. Но това вече не е достатъчно за него. Душата му копнее за по-високи знания и затова през 1840 г. той поема към Цариград, където се надява да ги получи. След пристигането си в царствената столица, йеродяконът служи в църквата „Св. Мина“ в квартала Ипсоматия[8] НАБАН, ф.144к, оп.1, а.е. 207, л.72.. Ходи често да навестява баща си. В един от тези дни Михаил Чалъков се разболява. След кратко боледуване той почива в ръцете на сина си. Грижовното чедо се погрижва за погребението на своя добър родител, благословил навремето, макар и с мъка по човешки, духовното му поприще.[9] Вж. Милков, Тодор. Антим, първи български екзарх. Животът и духовно-обществената му деятелност. Биографически очерк. С шест портрета. Пловдив, 1899.

През 1843-1844 г. Антим постъпва да учи на разноски на свои познати във Великата народна школа в Цариградското предградие Кору-чешме. Училището е светско, но много от предметите в него са богословски. За времето си школата, която по предание води своето начало още от византийската епоха, представлява най-солидното учебно заведение за православните младежи в империята. Авторитетът ѝ, особено сред гърците, е изключителен, а преподавателският състав отговаря на най-високите критерии за времето. Надарен с великолепна памет и здраво телосложение, младият странджанец бързо се откроява дори в тази отбрана среда и блясва като първи по успех сред учениците. Още от детството си той е свикнал да си служи както с български, така и с гръцки. Във Великата школа Антим усвоява до съвършенство писмения гръцки език. След края на учебната година обаче йеродяконът решава да се премести в училище, което ще отговаря по-добре на неговите духовни стремежи. Докато той учи в Кору-чешме, Цариградската патриаршия с голям размах започва изграждането на друга, чисто богословска школа, с ранг на семинария. В начинанието са вложени намерения за солидна подготовка на духовници за бъдещия висш клир. Търсят се най-добрите учители богослови, търсят се и обещаващи ученици. За училището е избрано място в пределите на стар манастир на о. Халки, един от Принцовите острови в Мраморно море.

С доброто име, което вече си е създал, йеродякон Антим получава добра препоръка. Тя е дадена от архидякона на Цариградския патриарх. Така духовникът – българин е приет без трудности в откриващата се школа. През септември 1844 г. Антим постъпва в Халкинското богословско училище, с което ще се окаже свързан задълго. Сред преподавателите му се открояват строгият ректор еп. Константин Типалдо и българският йером. Неофит Рилски (по славянски езици). И тук Антим блести с дарбата мигновено да запомня уроците и винаги да дава точни отговори. Ректорът и учителите го хвалят по всеки повод. Едновременно с учението продължава да служи като йеродякон. Предвид чина му Патриаршията отпуска на Антим допълнително 10 франка към стипендията. С тях и със случайните приходи от треби ученикът-българин се радва на материално спокойствие. Откроява се и с проповедите, които произнася на църковни празници по благословение на по-старшите духовници. Йеродякон Антим (Михайлов) завършва с пълно отличие богословското училище на о. Халки в първия му випуск през 1848 г.

След завършването си духовникът отказва съблазнително предложение да стане учител в едно от цариградските гръцки училища. Поканен е да учителства и в големия и богат град Смирна. Вместо това Антим избира да се върне в родния град и следващите почти три години (1848-1850) прекарва като даскал в Лозенград. Йеродяконът преобразува скромното дотогава килийно училище в сериозна елинска школа. Съгражданите му се радват поради напредъка на просветата. Ученици и родители го обичат. Завист обаче обхваща неколцина, които не могат да се помирят с успехите му и, за нещастие, завистниците са от редовете на духовенството. Старите свещеници го набеждават несправедливо, че не преподава по християнски. Един от тях дори хули дякона-учител, че не просвещавал, а развращавал. И въпреки че Антим е нарекъл училището елинско и преподава изцяло на гръцки, завистниците не могат да му простят, че е българин. Опитите им да намерят по-добър даскал измежду лозенградските гърци се провалят. В ход влизат измислици и клевети. В крайна сметка огорченият йеродякон Антим избира да напусне своя собствен град, заради който е търпял несгоди и да потърси попрището си другаде. Но, казва Господ: „Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно.“

Много години по-късно, през 1906-1909 г. един лозенградски учител разказва как се тачи паметта на вече покойния български екзарх от неговите съграждани: „За укрепване самочувствието на нашите хора и религиозното им чувство бе наредено храмовите празници да се празнуват при единоцърковие. На Св. Спиридон всички християни българи се черкуваха в храма „Св. Спиридон“, на Никулден и Атанасовден – съответно в едноименните храмове… За същата цел Св. Екзархия бе наредила 30 януари ст. стил – 12 нов стил, на св. Три Светители, да се извършва панихида за първия екзарх Антим, който бе родом от Лозенград. Службата и панихидата се извършваха пак при единоцърковие – поред всяка година в един от трите храма… След службата пак имаше официални посещения, които се чувстваха като необходимост. Будеха радост и светли надежди.[10] Иконом Димитър Петканов. Моят жизнен път. Отшумели води. Изд. Болид – ИНС, С., 2017, с.73-74.

От Лозенград Антим се отправя към имперската столица и подава прошение до руския посланик да му ходатайства за обучение в някоя от руските духовни академии. Тъй като решението от Руския Свети Синод се бави, от Цариградската патриаршия все пак го изпращат в Смирна, там, където е поканен три години по-рано. През октомври 1850 г. Антим заминава за многолюдния и оживен малоазийски град Смирна (дн. Измир). По това време Смирна е цветущо средище на гръцката православна общност, град, осветен още от древност чрез християнската проповед на апостоли, апостолски мъже и светители.[11] Свидетелството за напускане на училището в Лозенград носи дата 15 октомври 1850 г. Вж. НАБАН, ф.144к, оп.1, а.е. 986, л.1-2.

Дяконът е назначен с благословението на Смирненския владика в най-реномираното елинско училище, наречено Благовещенско (Ευαγγελική). Съвместява две длъжности: учител в школата и свещенопроповедник или, както се казва на гръцки, „иерокирикс” в училищната църква. Смирненското Благовещенско училище е светско с ранг на гимназия, което по онова време означава твърде солидно образование. В предишния век, около 1773 г., в него е учил свещеномъченикът патриарх Григорий, обесен от турците през 1821 г. заради Гръцкото въстание. Една невидима, но чудна нишка на близост свързва неговата съдба и съдбата на бъдещия български екзарх. За тази необикновена връзка ще стане дума по-късно. Антим учителства и проповядва в Смирна малко повече от година. Междувременно се запознава с руския консул в града. С негова помощ дяконът проповедник получава стипендия, за да довърши учението си с висша богословска степен в Русия. На 25 април 1852 г. ефорите (т.е. настоятелите) на Смирненското благовещенско училище издават свидетелство, че „даскалът и иерокирикс г-н Антим Михаил [т.е. Михайлов]… е имал поведение добро и е угодил на всички С това свидетелство като препоръка йеродяконът-българин поема към едно от най-светите места на руската земя.

(следва продължение)

[1] Иконом Димитър Петканов. Моят жизнен път. Отшумели води. Изд. Болид – ИНС, С., 2017, с. 71-72.

[2] Така ги описва например граф д‘Отрив през 1785 г.

[3] Архимандрит Илия Николов, Автобиография. Събрал: Никола Константинов, С., 1940. с. 37-40.

[4] Научен архив на Българска академия на науките (по-долу: НАБАН), фонд (ф.) 144к, опис (оп.) 1, архивна единица (а.е.) 984, лист (л.) 1.

[5] НАБАН, ф.144к, оп.1, а.е. 207, л.72.

[6] НАБАН, ф.144к, оп.1, а.е. 985, л.1-2.

[7] Таксидиот (от гр. ταξιδιώτης, „пътник“) - пътуващ монах, изпратен от братството да събира помощи за своя манастир и да организира поклоннически пътувания до обителта. Същевременно таксидиотът изпълнява мисионерски и просветителски дейности в селището, където пребивава. За такава длъжност по правило се избират добре подготвени и ерудирани свещенослужители.

[8] НАБАН, ф.144к, оп.1, а.е. 207, л.72.

[9] Вж. Милков, Тодор. Антим, първи български екзарх. Животът и духовно-обществената му деятелност. Биографически очерк. С шест портрета. Пловдив, 1899.

[10] Иконом Димитър Петканов. Моят жизнен път. Отшумели води. Изд. Болид – ИНС, С., 2017, с.73-74.

[11] Свидетелството за напускане на училището в Лозенград носи дата 15 октомври 1850 г. Вж. НАБАН, ф.144к, оп.1, а.е. 986, л.1-2.

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че с благословението на Негово Високопреосвещенство Триадицкия митрополит Фотий, Предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква, духовенството при катедралния храм „Успение Богородично“ ще отслужва редовно Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза, всеки ден след края на сутрешното богослужение.

По-долу прилагаме файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Съдържание: