Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 12)

(продължение от бр. 19)

 

     Времето върви по своя ход и дори могъщият дух на митр. Симеон не може да спре отпадането на телесните сили. До 86-годишна възраст владиката преглежда самостоятелно цялата документация на Митрополията, без да разрешава нито на протосингел, нито на секретар да правят това, освен в случай на по-дълготрайно отсъствие. Той обаче все по-ясно усеща, че има нужда от помощник при напредналата си възраст. През септември 1926 г. викарен епископ на митр. Симеон става неотдавнашният протосингел на епархията, еп. Михаил Велички, но това не е за дълго. През април 1927 г. еп. Михаил е почти единодушно избран за Доростоло-Червенски митрополит и заминава за Русе. Следващият избраник на владиката е архим. Борис, бъдещият Неврокопски митрополит, но в своето смирение той отказва честта. Тогава изборът на дядо Симеон се спира на богослова Стоян Петков[1] Стоян Петков е бъдещият митр. Андрей Нюйоркски (1886 – 1972). Неговата сложна биография тук е предадена само частично, в рамките на връзката му с митр. Симеон., в даденото време ръководител на Отдела за култура и просвета в Св. Синод.

     Стоян Петков е мирянин, който живее по монашески. Свързан е с митр. Симеон още от юношеските си години, когато е бил под неговите грижи като ученик в Софийската духовна семинария, а после и като писар на Митрополията във Варна. Ревнител за вярата, макар не всякога в разумна мяра, Ст. Петков е един от най-всеотдайните организатори на православни дружества в България. На младини желанието му да се разпространява Словото Божие го поставя в някои моменти рамо до рамо с инославни пропагандисти като дейците на ИМКА и др. Чрез тези срещи той отблизо разбира заплахите за Православието и впоследствие се старае не само да предупреди висшия клир за тях, но и да им се противопостави чрез младежки и ученически дружества на строго православна основа. „Имкаджиите“ не могат лесно да му простят това и всячески го злепоставят. Духовно-просветната дейност на Стоян Петков е, за съжаление, трън в очите и на мнозина представители на православния клир. Енергията му дразни онези, които предпочитат да си осигурят спокойно и безпроблемно битие на църковни постове. Независимо от лутанията през младостта, ревностната православна вяра на Ст. Петков не подлежи на съмнение, а това е най-важният критерий за митр. Симеон при избора на викарий.

     Настойчивата молба на Варненско-Преславския митрополит да получи избраното лице за помощник е изпълнена от Св. Синод през декември 1928 г. В рамките на три дни Стоян Петков е последователно постриган за монах с име Андрей, ръкоположен за иеродякон и иеромонах, а малко по-късно издигнат в чин архимандрит. Всичките свещенодействия са извършени от митр. Павел Старозагорски, силен поддръжник на митр. Симеон. Старият, тежко болен владика настоява за максимална спешност, защото се опасява, че не му остава много време. Въпреки това процедурата е забавена поради пречки от страна на Софийския митрополит. Четири месеца по-късно архим. Андрей все пак е ръкоположен за епископ с титлата Велички и заминава за Варна. Неговото бързо издигане от мирянин до епископ става повод за много завист, хули и клевети, които засягат както него, така и митр. Симеон. Старият архиерей обаче не се смущава от злобата и ругателствата. За щастие и здравето му се стабилизира. Така той има възможност да обучава помощника си и да подпомага духовното му израстване. С благословение на дядо Симеон еп. Андрей скоро изпълнява и първата си голяма задача като висш духовник. През 1929 г. той пътува до Сремски Карловци (Югославия) и там запознава Синода на Руската задгранична православна църква с действителната същност на организацията „ИМКА“. Предстоятелят на Задграничния Синод, митр. Антоний (Храповицки), му изразява признателност за доклада.

     През 1930 г. е отбелязан 90-годишният юбилей на митр. Симеон. Самият владика е против шумни чествания. „Ще си взема тояжката и ще ида в Шумен да се отърва от секакъв шум“, нарежда сърдито той.[2] Петров, Ивайло. Дейността на Варненски и Преславски митрополит Симеон в оценките на шуменската общественост – В: Сб. Митрополит Симеон Варненски и Преславски – духовник и народен будител, Шумен, 1992, с. 100-101. Владиката дори няма представа по колко възторжен начин ще се излее почитта на паството му: през август във Варна и Шумен с тържествени церемонии са открити бюстове на митр. Симеон. Така владиката става вторият човек в новата българска история след Иван Вазов, на когото са издигнати паметници приживе. Бронзовият портрет на архиерея в два еднакви екземпляра е дело на големия скулптор Иван Лазаров. Обичта на вярващия народ към дядо Симеон и признателността заради пастирските грижи се проявяват неведнъж в подобни жестове. Още приживе на владиката неговото име носят едно основно училище в гр. Нови Пазар, едно читалище в с. Ортакьой, Провадийско и един благотворителен фонд за подпомагане на бедни ученици към първоначално у-ще „Св. Наум“, Варна. Но не всички одобряват издигането на паметниците: били скъпи, мърморят завистниците, имало и по-достойни хора, и прочее, и прочее. За неприятелите на владиката бронзовите бюстове стават удобна прицелна точка, за да го обстрелват с упреци за гордост и тщеславие. По нищо впрочем не личи дядо Симеон да се е главозамаял от оказаната му чест. Чужд на суетата през целия си живот, сега той е на деветдесет години, възраст, на която вече са му напълно безразлични почестите на света. Тщеславието със сигурност не е в неговия характер. Това е категорично подчертано от неговите близки: „Скромността беше негова черта природна черта. Внимателен, учтив, любезен, услужлив, работлив, добър. Но преди всичко скромен. Никога не е претендирал за първенство и големство. Никога не е обичал лукса и блясъка… Всеки, във всяко време можеше да отиде при него. Никого не връщаше….[3] Лечев, Дечко. Митрополит Симеон Варненски и Преславски в непубликуваните спомени на Диньо Божков – В: Сб. Митрополит Симеон Варненски и Преславски – духовник и народен будител, Шумен, 1992, с. 96.

     И още: „… Дядо Симеон преди всичко бе човек. Той никога не се забрави. Със своето високо положение, със своите заслуги не се гордееше… Знаеше, че е смъртен като всички. С всички се носеше по човешки.“ Свидетелствата ясно говорят за това, колко противоположни са един на друг духът на митр. Симеон и духът на фарисейството, самодоволното и себелюбиво добруване на лица с църковен и обществен авторитет, скрити зад маската на външно благочестие. И никак не е случайно, че точно с недъга на „варосаните гробници“, както ги изобличава Сам Спасителят в Евангелието, владиката води изключително дълга борба и не се отказва от нея до самия си край. Дядо Симеон не е сам в това дело. На негова страна са и други ревностни свещенослужители. Измежду висшите български духовници, които не се примиряват с фарисейския уклон, са още митрополитите Павел Старозагорски, Михаил Доростолски и Червенски, Максим Пловдивски, епископ Андрей Велички (викарият на дядо Симеон), архимандрит Евтимий и др. Изброените не съставляват някаква особена партия или крило в Българската църква, но именно така ги представят опонентите им – като някакви смутители на реда и спокойствието, размирници в расо. Срещу какво всъщност застават тези „смутители“? Сам митр. Симеон го описва точно в писмо от 30 юни 1934 г. до наместник-председателя на Св. Синод, митр. Неофит Видински: „Нескончаемите големи грижи за пари и удобства, желанията да се блесне не с добродетели, а със салтанати и велелепие, надпреварванията кой повече да излезе напред и отбутне другите…, делението на служителите на св. Българска църква на наши и не наши…, всичко това, вместо да намалява и се изкоренява като вредно, напротив се засилва и поддържа против истинските интереси на Църквата..“[4] НАБАН, ф. 144, оп.1, а.е. 83, л. 106-107. В по-конкретен план могат да се посочат ред тревожни сигнали: злоупотреби със свещоливниците, непрекъснато събиране на пари по различни финансови фондове на Синода, натиск върху свещениците и църковните настоятелства „за нови и нови църковни берии“ (думите са на митр. Симеон), влагане на средствата от тях за ненужен блясък и удобства на синодални членове и техни приближени и т.н. Изкуствено се увеличава броят на епископите без специална служба, при изборите за епархийски архиереи се вършат непозволени от църковните устави агитации, изборите за синодални членове често са съпътствани от недостойни ходове. Демагогски се заиграва и с интересите на свещениците. „Удобните“ презвитери биват местени на добри служби в София, въпреки категоричната забрана на Св. Синод (в по-раншния му състав през 1919 г.) за премествания в столицата. „Неудобните“ търпят административни наказания. Важен инструмент в политиката на интереси става Свещеническият съюз, чието ръководство е доминирано от приближени на Софийския митрополит.

     Тежка е тази битка на митр. Симеон и неговите съмишленици за Истината. Срещу тях са не външни недоброжелатели на Църквата, а събратя по свещено служение, запознати отвътре с църковното ръководство и школувани богослови, вещи в църковното красноречие. Делата на тези духовници обаче са водени не от вярата в Христа Разпнатия, а от конформизъм, нагаждане според силите на тоя свят и стремеж към земно удобство. Конформизмът обича да си служи с политиката на мълчанието – внушава се, че всичко в Църквата върви по мед и масло, за грешките и недостатъците е предпочтително да се мълчи. Митр. Симеон е на противоположното мнение: „Ние не споделяме мисълта, че с осъждането на един паднал в грешки клирик се засяга престижът на църквата, на която той служи. Ако беше било така, би трябвало да се прикриват грешките на всички клирици, за да не се уронва и честта на църквата, на която те служат. Това е крива, и несъстоятелна теория, изнамерена и поддържана от виновни клирици, за да не излизат наяве грешките им. С това те запазват себе си, а не Църквата.“[5] НАБАН, ф. 144, оп. 1, а.е. 83, л. 21. Тази позиция е изказана през 1930 г. по повод залитанията на Софийския архиерей и негови клирици към неправославни организации като ИМКА. Конформистко по дух, фарисейско е и решението на Св. Синод е да порицае както нарушителя на синодални разпоредби, така и неговия изобличител, защото си е позволил да извади чужди грешки наяве. Безспорно вярно е, че не подобава на църковни хора, още по-малко на църковни служители да се съдят пред външните, т. е. пред светските власти. В този план укоряват митр. Симеон за това, че е използвал светската преса за изобличенията си. Укорът обаче щеше да бъде в сила, ако нямаше многократни опити по вътрешен ред да се предотвратят изкривяванията. Старият архиерей напомня, че и без неговите статии постъпките на митр. Стефан са били добре известни на останалите синодални членове. Писаното от него е преди всичко сигнал за обществото, което, макар и светско, все пак не е външно – в огромния си процент то е паство на Българската православна църква. Не е ясно впрочем какво решение щеше да вземе Св. Синод по това дело, ако в състава му не влизаше митр. Павел Старозагорски, твърд защитник на дядо Симеон. Но през 1932 г. и неговият мандат изтича. Противниците им скоро вземат пълен връх в управлението на Св. Синод.

     Митр. Симеон не е личен враг нито на отделни синодални членове, още по-малко на Св. Синод като институция. Той с огромно усърдие изпълнява всички синодални разпоредби, които са в каноничен дух и от полза за църквата. Пример за това са изобличителните кампании срещу комунизма, които Синодът провежда. Първата е през 1925 г., в отговор на злодейския атентат в църквата „Св. Неделя“. Църквите в цялата страна, включително и във Варненско-Преславската епархия, са огласени от проповеди, заклеймяващи злобата на комунистическия терор. И ето че митр. Симеон пак отива в Шуменския затвор – този път, за да отправи апел за покаяние към арестуваните там леви революционери. Гласът на Българската църква, подбуждан от нейната висша управа, отново изобличава безбожието на комунизма през 1930 г. Поредното гонение срещу Православието в болшевишкия СССР е съчетано с ужасяващ опит (краткотраен, за щастие) за календарна реформа, която цели да разбие седмичния кръг и обичайния цикъл на месеците в годината. Следвайки решението на Св. Синод, митр. Симеон разпорежда на всички свои свещеници в епархията да държат проповеди в църквите срещу апокалиптичната по своя дух „отмяна на празничните дни“. Нареждането включва още отслужване на панихиди за убитите от болшевизма православни и молебен за живите, гонени заради своята вяра в Спасителя Христа. Владиката изисква от своите клирици писмено да му докладват за изпълнението на това нареждане. В борбата срещу безбожната комунистическа идеология архиереите на Българската православна църква показват, че могат да бъдат единомислени и единодействени.

     И все пак, разминаванията между висшите духовници в Българската православна църква по ред главни въпроси вече са факт. Някои светски журналисти правят подмятания за наличието на „тясно“ и „широко“ православие у нас и приветстват митр. Стефан Софийски като лидер на второто, „по-освободено“ и „по-съвременно“ течение. Варненско-Преславският архиерей напомня по този повод, че Православието не търпи „тесни“ и „широки“ формулировки, и неговият събрат е длъжен да обясни това на своите „почитатели“. За нещастие, „широкото“ разбиране за православния живот среща симпатии не само сред миряните, но и сред част от клира. На конгреса на Свещеническия съюз през 1929 г. бива пуснат слух за съществуването на някаква „тъмна организация „Бог и България“, която имала за цел да наложи калугерски дух на Българската църква“. Скритата цел на слуха е да обезсмисли противопоставянето срещу ИМКА, уж като дело на някакви крайни и тесногръди елементи с авторитарни амбиции, заплашващи спокойствието в Църквата. В своите филипики срещу икуменическите прояви митр. Симеон изобличава подлата интрига. Секретариатът на въпросната организация не му прощава това, както и останалите му критики. Митр. Симеон не е съгласен например с факта, че членството в съюза е задължително за всички свещеници. Пенсионните вноски, които съюзените свещеници правят по решение на секретариата, също са спорен момент, защото се внасят във фондове при условия, неизгодни за редовите членове. Варненско-Преславският митрополит поставя въпроса като дилема: или членството в съюза трябва да е свободно решение за свещеника, или пък изборът на най-подходящ пенсионен фонд. В отговор той получава нов синодален протокол (1931) с порицание към него заради отношението му към ръководството на Свещеническия съюз.

     През ноември 1932 г. отново е свикано архиерейско събрание. Митр. Симеон отказва да участва в него. Мотивите, които посочва са напреднала възраст, разклатено здраве и неподходящ за пътуване сезон.[6] ДА- Варна, ф.75к, оп.1, а.е. 51, л.44-46. В действителност той е силно разочарован от предишните две събрания през 1927 и 1929 г. „Съставят се само книжа, а понякога и това няма, та след десет години няма да може и справка да се направи.“ Решенията от Архиерейският събор, вместо да бъдат приети за задължителни от Св. Синод, остават мъртва буква. Да се свеждат Архиерейските събрания, които за митр. Симеон са поместни събори, подобни на древните, до обикновена размяна на мнения, е недопустимо за гледната му точка.

     Иначе митр. Симеон, макар спохождан от болести и немощ, далеч не е отпаднал физически. Той отбягва да пътува през зимата, но през по-благоприятните сезони продължава да обикаля епархията си. През май 1933 г. архиереят е в Ески-Джумая (дн. Търговище), където отслужва молебен за полагането на основния камък на нов православен храм. Храмът, наречен на небесния покровител на България св. Иоан Рилски, е завършен през декември 1936 г., и става един от последните строежи, увенчали огромната грижа на митр. Симеон за църковното строителство. Когато митр. Симеон поема обединената Варненска и Преславска епархия през 1872 г. в нея има 62 църкви и 6 параклиса. До края на неговото служение в епархията са издигнати още 137 църкви и 35 параклиса, т.е. с обединените усилия на архипастир, духовенство и миряни общият брой на православните храмове през тези години се увеличава повече от трикратно. Единственото, което владиката не успява за това време, е да изгради монастир. Митр. Симеон се надява такъв да се основе в рамките на църковния комплекс при стария Преслав, разположен на известно разстояние от съвременния град Велики Преслав. Владиката полага много труд, за да се облагороди пространството около развалините на средновековната българска столица. В съседство с тях е издигната достолепна по размери църква, посветена на славянските първоучители св. св. Кирил и Методий, която митр. Симеон освещава тържествено. Недалеч от нея е изградена постройка, наричана от мнозина монастир. Желаещи за монаси не се намират, но самият владика обича да отсяда и да работи там. В последните години от живота си митр. Симеон по правило прекарва летата извън шумната и препълнена с хора Варна. Ръководството на епархията през тези месеци се пренася в нейния древен исторически център. Старецът често посещава и Троянския монастир, но обграден от грижите на игумен и братство, той се чувства там изцяло на покой, докато в Преслав намира възможност и да работи. А за неговата неуморима душа това е най-добрата почивка. Именно от митрополитския дом в стария Преслав, представляващ няколко скромни стаи, излизат някои от най-ценните страници в борбата на митр. Симеон срещу недъзите в църковния живот.

(следва продължение)

 

[1] Стоян Петков е бъдещият митр. Андрей Нюйоркски (1886 – 1972). Неговата сложна биография тук е предадена само частично, в рамките на връзката му с митр. Симеон.

[2] Петров, Ивайло. Дейността на Варненски и Преславски митрополит Симеон в оценките на шуменската общественост – В: Сб. Митрополит Симеон Варненски и Преславски – духовник и народен будител, Шумен, 1992, с. 100-101.

[3] Лечев, Дечко. Митрополит Симеон Варненски и Преславски в непубликуваните спомени на Диньо Божков – В: Сб. Митрополит Симеон Варненски и Преславски – духовник и народен будител, Шумен, 1992, с. 96.

[4] НАБАН, ф. 144, оп.1, а.е. 83, л. 106-107.

[5] НАБАН, ф. 144, оп. 1, а.е. 83, л. 21.

[6] ДА- Варна, ф.75к, оп.1, а.е. 51, л.44-46.

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че с благословението на Негово Високопреосвещенство Триадицкия митрополит Фотий, Предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква, духовенството при катедралния храм „Успение Богородично“ ще отслужва редовно Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза, всеки ден след края на сутрешното богослужение.

По-долу прилагаме файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Съдържание: