Митрополит Симеон Варненски и Преславски
(1840 - †1937)
Достойни български духовници
Димитър Христов
(част 11-та)
(продължение от бр. 18)
Митр. Стефан взима под свое покровителство дейността на ИМКА в своята епархия, а при положение, че епархията му обхваща самата българска столица, икуменизмът получава пряк достъп да влияе на управлението и обществените нагласи в цялата страна. Митр. Стефан и някои негови подведомствени клирици подпомагат с връзките си председателя на ИМКА Джон Мот и на практика стават негови агенти на влияние. Активен проводник на икуменическите инициативи става протопрезвитер Стефан Цанков, някогашният възпитаник и протосингел на митр. Симеон, в този момент вече ключова фигура в синодалната бюрокрация, професор в Богословския факултет и близък съмишленик на Софийския владика. Сред симпатизантите на новото отношение към инославните е и викарният епископ на Софийска епархия Паисий Знеполски, бъдещият митр. Врачански. Интересът на тези духовници към ИМКА е добре подплатен финансово. Лично митр. Стефан споделя на свои доверени лица, че о. Стефан Цанков е получил 15 хиляди долара от Джон Мот „за благотворителни цели“.[1] НАБАН, ф. 144, а.е. 83, л. 18. Столичният архиерей защитава дейността на ИМКА на нейно събрание в софийското читалище „Славянска беседа“ и демонстративно участва в общата им молитва. Дори след окръжното послание на Св. Синод срещу ИМКА Стефан Софийски не престава да поддържа чуждата духовна организация. През 1925 г. с негово съдействие е свикана конференция на ИМКА в Костенец - Баня. Останалите синодални членове се възпротивяват срещу присъствието на столичния православен архиерей и негови свещеници на протестантското сборище. Митр. Стефан не отива, но изпраща свои подведомствени духовници. Нещо повече, той повдига цяла подмолна акция срещу онези членове на Св. Синод, които му пречат.
През 20-те години на ХХ в. икуменизмът се засилва не само чрез дейността на „автономни“ религиозни организации като ИМКА, но и чрез натрапването на „диалог“ между официалните вероизповедания. Набиращото мощ течение за „обединение на църквите“ не подминава и поместните православни йерархии. Светските политически фактори в православните страни усърдно подтикват своето висше духовенство да води „религиозен диалог“.[2] Серафим, архим., Сергий, архим. Православие и икуменизъм. Защо не сме и защо не можем да бъдем икуменисти? 2 изд., София, 1998, с. 368-369. Тъжен пример за отстъплението от свещените канони е погребението на митр. Василий Доростоло-Червенски в началото на 1927 г. При заупокойната служба за този образцов архиерей в русенската катедрална църква „Св. Троица“, наред с митр. Стефан, изпратен от Св. Синод, са допуснати да извършат молитви за покойника представители на арменското, еврейското и мюсюлманското вероизповедание. Арменски епископ съслужи при опелото, а русенският равин държи в православната църква слово „в знак, че всичко това е предвестие на великото събитие, верското обединение на всички народи, което ще настане в името на любовта“.[3] НАБАН, ф. 144, а.е. 83, л. 3. Митр. Симеон, който десетилетия наред е сътрудничил с покойния дядо Василий, е дълбоко огорчен от тази злоупотреба с паметта на достойния йерарх и решително изобличава погазването на свещените канони.
Символичен връх в опасната религиозна тенденция става участието на митр. Стефан Софийски и о. Стефан Цанков на световната икуменическа конференция „Вяра и устройство“ в Лозана през август 1927 г. На конференцията протестантите от различни общности доминират с големия си брой. Има обаче и немалко духовници от православните църкви, което се случва за първи път в историята на икуменическото движение. Мотивите на православните представители да участват на тази конференция варират силно. По самото им присъствие в Лозана не бива да се съди прибързано за чистотата на вярата им. Сред тях има както заклети икуменисти, като митр. Герман Тиатирски от Цариградската патриаршия, така и ревнители на Православието, като сръбския светител митр. Николай (Велимирович), които се надяват да засвидетелстват истините на православната вяра на заблудените. Къде в този спектър са българските клирици? Двамата Стефановци, Софийският митрополит и професорът протопрезвитер, сякаш се опитват да служат на двама господари: едновременно да сътрудничат на икуменическата идея и да опазят неопетнена репутацията си в Православната църква. В хода на работата, делегатите на православните църкви подготвят съвместна декларация относно принципите, на които трябва да се положат разговорите за обединение на християнските църкви. Декларацията, прочетена от Герман Тиатирски, по същината си съдържа отстъпление от духа на Св. Православна църква[4] Серафим, архим., Сергий, архим. Православие и икуменизъм. Защо не сме и защо не можем да бъдем икуменисти? 2 изд., София, 1998, с. 368-369., но все пак поставя пред протестантските делегати поне едно минимално условие: зачитане авторитета на Вселенските събори и Символа на вярата като основа на диалога. По неясни причини митр. Стефан Софийски напуска Лозана точно в деня, когато декларацията трябва да бъде прочетена. Отсъствието на българския архиерей при изявлението на другите представители на православни църкви предизвиква разнородни тълкувания. Основното подозрение е, че митр. Стефан не желае да се конфронтира с протестантите. Съмнението се подсилва от факта, че самият архиерей не посочва убедителни мотиви за отдръпването си от Лозана. При всички случаи обаче, причината не е ревност по вярата на отците му.[5] Митр. Стефан Софийски е син на свещеник от с. Широка лъка, Смолянско. Родното му място е прочуто с привързаността си към православната вяра и традиции. Така или иначе, с или без Софийския владика, шумно рекламираната конференция в Лозана завършва без значителен пробив в полза на междурелигиозния диалог.
През декември 1927 г. в София изненадващо е свикано Архиерейско събрание на всички епархийски владици от БПЦ. Нито митр. Симеон, нито повечето от останалите архиереи имат представа защо са повикани в столицата. Дневният ред на предстоящото събитие става ясен едва при пристигането им в Синодната палата. Измежду предложените за разискване теми се забелязва и точка „ИМКА“, записана без други пояснения. Озадачен, митр. Симеон повдига въпроса какво налага обсъждане на дадената точка, т.е. има ли промяна в отношението на Св. Синод към въпросната организация? Синодалните членове, с изключение на един от тях, потвърждават, че позицията на Синода към ИМКА не е изменена. Единственият член на Св. Синод, който мълчи, е Софийският митрополит. Опитвайки се да намери обяснение за странния ред, по който е свикано събранието, дядо Симеон стига до предположението, че то е замисъл на Стефан Софийски. Лишен от възможността да промени становището на Синода в текущия му състав, архиереят комбинатор е организирал свикването на Архиерейски събор, макар и без успех по дадената тема. На заседанията Варненско-Преславския владика повдига и друг болен въпрос: за поведението на митр. Стефан около конференцията в Лозана. Изведен е аргументът „свидетелство в полза на Православието“. Обясненията на Софийския митрополит за напускането на конференцията обаче остават неубедителни дори за неговите привърженици.
На Архиерейското събрание в София се разискват и други наболели проблеми. Навярно най-важният сред тях е въпросът на кого принадлежи висшата управителна власт в Българската православна църква – на Събора на всички епархийски архиереи (другояче казано, на Архиерейското събрание) или на Светия Синод. Митр. Симеон е твърд защитник на първото, като съобразено с каноните на Църквата. Той дори заплашва да се оттегли, ако решенията на Архиерейското събрание не се зачитат от Синода за задължителни. Обратното гледище поддържа синодалният член митр. Неофит Видински. Аргументите му са повърхностни и плод на конюнктурни интереси, така че за желязната логика на дядо Симеон не е трудно да ги обори. Резултатът от дебатите изглежда така, сякаш позициите на митр. Симеон вземат връх. Взето е решение архиерейските събрания да се провеждат всяка година. Видинският митрополит обаче има и други качества – църковната политика за него е игра, която той играе ловко. В църковното управление все по-стабилно се оформя тандем между него и Стефан Софийски. Следващото архиерейско събрание е насрочено за октомври 1928 г. Малко преди този срок от Синода съобщават на митр. Симеон, че събранието се отлага за май 1929 г. Причината: протоколите от предишното събрание не били обработени. Митр. Симеон отговаря с недоумение, как е възможно да се допусне това след почти година време, и предупреждава, че подобна небрежност застрашава да обезсмисли и следващите архиерейски събрания.[6] ДА Варна, ф. 75к, оп.1, а.е. 42, л.76-79.
Междувременно на 24 април 1928 г. в София започва поредната икуменическа инициатива. При затворени врати в луксозния хотел „Империал“ се открива конференция, в която болшинството участници са протестанти, представители на ИМКА от различни страни. По-странното е обаче, че събитието е обявено от организаторите като „всеправославна конференция“. Причината е, че заседанията се председателстват от митр. Стефан Софийски. Той впрочем открива и закрива „конференцията“ с обща молитва. Компания му правят клирици от неговата епархия. За участие са поканени сръбският и румънският патриарх, атинският архиепископ и други православни духовници, и някои от тях наистина изпращат представители. Сред присъстващите е и твърде спорната фигура на руския митр. Евлогий, емигрант в Париж, по това време вече отлъчен от Синода на Руската Задгранична църква в Сремски Карловци заради неговото сергианство.
Вярващите православни в София и в страната са смутени. И отново митр. Симеон взема ролята на бдителен часови на своя пост. Той пише до Св. Синод с молба да чуят там поредица от тревожни въпроси: Защо конференцията се нарича „всеправославна“? Подигравка ли е това наименование или опит за повече популярност? Кой е свикал въпросното сборище, при положение, че БПЦ има изказано отрицателно мнение за дейността на организацията ИМКА? Кой е поканил архиереи на други поместни църкви? И накрая, какво са дирили български клирици там, знаейки синодалната позиция?[7] ДА Варна, ф. 75к, оп.1, а.е. 42, л.53. Писмо от 14 юни 1928 г. Митр. Климент Врачански, наместник-председател на Св. Синод, отговаря на Варненския и Преславски владика, като потвърждава, че синодалното отношение към ИМКА, изразено четири години по-рано, остава неизменно. Окръжното му писмо е адресирано официално до митр. Симеон, но съдържанието му цели по-скоро да успокои всички смутени сред паството. В писмото се казва: „Названието „православна“ или дори „всеправославна“ е неуместно прикачено на конференцията от някои приятели на ИМКА, навярно за да издигнат значението на конференцията и на самата ИМКА“. Като главен инициатор на конференцията е посочен протестантът Джон Мот, председател на Всемирния съюз на ИМКА. Св. Синод не е изпращал нито един български духовник. „Тези, които са присъствали, са го направили по свой почин и на своя отговорност, и присъствието им там... според тях, имало осведомителен характер“.[8] ДА Варна, ф. 75к, оп.1, а.е. 42, л.57. На конференцията ИМКА ясно е показала, че не иска да отстъпи от позициите си, а напротив, „иска да ръководи религиозния живот на нашата младеж помимо църква и църковна власт.“ „Затова Св. Синод в нищо не изменя своето становище,… той смята, че е опасна за вярата ни каквато и да е съвместна дейност с тази интерконфесионална организация и е безполезно всяко съдействие, което тя би ни предложила“. И все пак наместник-председателят на Св. Синод не изяснява обстоятелствата докрай. В окръжното се прикрива ролята на някои представители на българския висш клир, които съвсем реално организират протестантското сборище и канят на него представители на други православни църкви. Документът предпочита да покрие участието на духовници като митр. Стефан и да не накърнява честолюбието на столичния владика.
Междувременно софийският архиерей играе двойна игра. През цялото време декларира, че се съобразява с позицията на Св. Синод по отношение на ИМКА. След второто окръжно послание на Синода срещу дейността на ИМКА (№5976 от 18 август 1928), митр. Стефан е поставен натясно. Той изважда аргумент, че се опитва да спечели за Православието „неговите загубени чада“. Говори, въоръжен с красноречие, че на ИМКА се разчита не за друго, а за изграждане на „закалена православна младеж в България“. Подхвърлят се идеи клоновете на организацията в православните страни да се наричат „Съюз на младите православни християни“. Дали искрено е вярвал в тази възможност е трудно да се каже. Твърде вероятно е, с оглед на неговия характер, да се е надявал, че ще дърпа конците на дружествата на ИМКА в България. При всички случаи самите „загубени чада“ му дават ясно да разбере, че няма да отстъпят дори и на косъм по този въпрос. Хората на Джон Мот на всеослушание заявяват, че „митр. Стефан се заблуждава, ако си мисли, че ИМКА може и да не бъде интерконфесионална и извънцърковна организация“. При положение, че дори формалната промяна на името предизвиква толкова яростна съпротива, къде отива замисълът „да се готвят закалени православни християни“?[9] НАБАН, ф. 144, а.е. 83, л. 10-14. След поредица изобличения на Варненско-Преславския митрополит и на други решителни застъпници на Православието, идва моментът, в който митр. Стефан Софийски на съвещание на Св. Синод заявява пред останалите синодални членове, че „скъсва с ИМКА“. Митр. Симеон обаче не спира да пита. Дали може да се приеме това изявление за сериозно? Софийският владика години наред е поддържал позицията си пред лицето на цялата общественост, а сега се разделя с нея на закрито съвещание пред няколко души. Безспорно той има право да промени мнението си за добро, но ако е защитавал ИМКА открито, не би следвало се разграничава тихомълком.
Дейността на столичния владика и неговите приближени не е тайна за неговите събратя в Св. Синод. И въпреки това ефективна промяна у него няма. Стефан Софийски се ласкае, че извън страната вече го възприемат като глава на Българската православна църква. Участията му в икуменически прояви са съчетани в немалка степен с желанието му да се изяви точно като български първоиерарх, чиято дума „тежи“ по всякакви въпроси, било богословски, било политически. В същото време той не щади усилия, за да очерни своите изобличители. В някои софийски вестници отново е подет рефренът за „този грък Симеон, който от десетилетия спъва българския възход“. Сякаш не стига това, срещу митр. Симеон са пуснати клевети от най-жалък тип, при това Софийският владика си позволява да ги разпространява и във Варна, докато е на лятна почивка в града на опонента си. Митр. Симеон, по това време вече твърде остарял и спохождан често от болести, сам признава, не се чувства достатъчно силен да подема тежки борби. Но идва момент, когато вярващи миряни повдигат пред него въпроса, че трябва някой да направи нещо, за да престанат чужденци да тъпчат Православието в България. И доблестният архиерей, макар почти 90-годишен, отново подостря перото си на публицист. През 1929 г. владиката излиза с поредица от статии в шуменския вестник „Народен будител“, списван и редактиран от близкия му помощник, свещеник Димитър Попвасилев. В тях се съдържа критичен преглед и изобличение на всички изневери на Св. Православие от страна на български духовници, свързани най-вече с пропагандата на ИМКА. Понятието „икуменизъм“ все още не се среща, то тепърва ще се утвърди като название на въпросната духовна заплаха. Но митр. Симеон долавя ясно духа на икуменическата (все)ерес и му се противопоставя с могъщата сила на Словото. Малкият провинциален вестник, несравнимо по-скромна трибуна от столичните ежедневници, се оказва достатъчен, за да се чуе мощния глас на истината. Болезненият отклик на наранените опоненти е достатъчно ясен знак, че изобличителните текстове от Шумен са стигнали и до техния адрес. През 1930 г. статиите на дядо Симеон по темата, общо тринадесет, са събрани и издадени заедно като малка книжка.[10] Симеон, митр. Варненски и Преславски. „Всеправославна” конференция в София (Позволено ли е на наши духовни лица да сътрудничат на друговерската религиозна секта ИМКА). Шумен (в. Народен будител), 1930, 67 с. Тъй като засяга въпроси от значение за Православието не само в България, книжката предизвиква интерес и в чужбина. Скоро тя е преведена на сръбски език и публикувана в Крагуевац. Гласът на Варненско-Преславския митрополит Симеон се оказва глас на истинското вселенско православие.
Софийският митрополит засипва Св. Синод (където и той самият членува) с писмени оплаквания: че митр. Симеон го „хули и клевети публично и неоснователно“, че с публикациите си в пресата Варненско-Преславския владика всявал съблазън сред външните хора и т.н. В крайна сметка на 1 юли 1930 г. Св. Синод поставя цялото дело на разглеждане. Въпросът е поставен по неадекватен начин: като конфликт, в който и двамата архиереи носят вина. Митр. Стефан, който е страна в спора, излиза от залата при обсъждането на документите. Останалите синодални членове вземат решение да порицаят и двамата спорещи: митр. Стефан, за това, че не е изпълнил в точност Синодалното разпореждане относно ИМКА, не е оценил снизхождението към него и е причинил смут в душите на някои благочестиви християни; митр. Симеон, защото „публично е подложил на съмнение православното верую на своя събрат, и е причинил не по-малка съблазън сред вярващите, като е прибягнал до пресата, вместо да се обърне по надлежния ред към Св. Синод.“ И двамата архиереи получават предупреждение да спрат с взаимните си обвинения. Колкото и да е нелепо по своята форма, решението все пак изиграва положителна роля. От този момент насетне се преустановяват откритите контакти и активното сътрудничество на Софийския митрополит с икуменически организации.
(следва продължение)
[1] НАБАН, ф. 144, а.е. 83, л. 18.
[2] Серафим, архим., Сергий, архим. Православие и икуменизъм. Защо не сме и защо не можем да бъдем икуменисти? 2 изд., София, 1998, с. 368-369.
[3] НАБАН, ф. 144, а.е. 83, л. 3.
[4] Серафим, архим., Сергий, архим. Православие и икуменизъм. Защо не сме и защо не можем да бъдем икуменисти? 2 изд., София, 1998, с. 368-369.
[5] Митр. Стефан Софийски е син на свещеник от с. Широка лъка, Смолянско. Родното му място е прочуто с привързаността си към православната вяра и традиции.
[6] ДА Варна, ф. 75к, оп.1, а.е. 42, л.76-79.
[7] ДА Варна, ф. 75к, оп.1, а.е. 42, л.53. Писмо от 14 юни 1928 г.
[8] ДА Варна, ф. 75к, оп.1, а.е. 42, л.57.
[9] НАБАН, ф. 144, а.е. 83, л. 10-14.
[10] Симеон, митр. Варненски и Преславски. „Всеправославна” конференция в София (Позволено ли е на наши духовни лица да сътрудничат на друговерската религиозна секта ИМКА). Шумен (в. Народен будител), 1930, 67 с.