Митрополит Симеон Варненски и Преславски
(1840 - †1937)
Достойни български духовници
Димитър Христов
(част 8-ма)
(продължение от бр. 15)
Публикациите на митр. Симеон в пресата дават начало на крайно напрегната полемика между него и привържениците на екзарх Иосиф, която продължава чак до 1912 г. Необходима е твърда вяра и голяма смелост, за да се постъпи така, като дядо Симеон постъпва през онези дни. В света владее дух на войнствен национализъм. Българското общество също е разпалено от национални страсти. Екзарх Иосиф е звезда за патриотите, както в Царството, така и сред екзархийската интелигенция в Турция. Той е възприеман като олицетворение на нацията и възвеличаван като „глава“ на Българската православна църква. Митр. Симеон обаче държи да се знае, че Глава на Църквата е Христос, Той е неин Първосвещеник „навеки, по чина Мелхиседеков“. Варненско-Преславският владика настоява решително, че екзархът е предстоятел на Българската православна църква, а не неин глава, „пръв сред равни“ в една поместна земна църква, която трябва да ръководи в съборно съгласие с останалия епископат.
Куп лица с най-разнородна обществена позиция, често с бегла представа за църковното учение, се нахвърлят да „бранят Църквата“ от „нападките“ на стария архиерей. Митр. Симеон е обвинен преди всичко в „предателство“. Напомнят гръцките му корени, хулят го заради тях, набеждават го за стаен враг на народа. „Някога гърците искаха да ме убият, защото съм българин, сега някои наши патриоти ме заплашват, защото съм грък“, иронично отбелязва владиката. Причината се крие в желанието на дядо Симеон да се търсят пътища за премахване на схизмата. С това Варненско-Преславският митрополит докосва болния въпрос на екзархийското дело. Години наред за изолираното положение на Българската църква спрямо останалите православни църкви съзнателно не се говори. Ако темата все пак се повдигне, тя бива омаловажавана. Сериозни опити за преодоляване на схизмата не се правят, защото те не са в интерес на изградената стратегия по националния въпрос. Едно споразумение с Цариградската патриаршия би означавало разпределяне на спорните епархии с неминуеми отстъпки и от двете страни. Българските политици обаче наивно мислят, че е по-добре да са „с развързани ръце“, за да искат максималното. Оформена е тезата, че екзарх Иосиф е глава на всички православни българи, независимо къде се намират. Български дипломати защитават тази гледна точка пред турските държавни органи, като се позовават на ролята на папата за римокатолиците, на арменския патриарх за арменците-монофизити и др. Нито един от примерите не е православен, но това е без значение за поддръжниците на екзарха. Аналогиите им включват дори позицията на османския султан като халиф – духовен глава и покровител на всички мюсюлмани сунити по света.
Митр. Симеон е безпощаден изобличител на тези възгледи, напълно чужди на Православието. Във всяка поместна православна църква има място за православни вярващи от различни народности, защото всяка поместна църква е само член от единната Вселенска църква. Идеята за „екстериториалност“ на Българската екзархия е изгодна в борбата срещу Цариградската патриаршия, само доколкото дава шанс да се спечелят някои български общини в епархии, където гърците са голямо мнозинство. Тя обаче създава огледален проблем на българска територия. Гърците и гагаузите във Варненско-Преславска епархия по този начин получават всички основания да откажат послушание на местния православен архиерей и на Българската православна църква. За светските власти проблемът е незначителен. Те гледат навън, където се надяват един ден да разширят държавата чрез Църквата като обикновен политически инструмент. Митр. Симеон напомня, че сметките им ги водят не само към духовен, но и към политически капан. Схизмата, която наричат „фиктивна“, е съвсем реален проблем в политическите отношения. Раздорите в Църквата смущават немалко етнически българи с по-традиционна нагласа в Македония и Тракия и въпреки всички усилия те си остават в лоното на Цариградската патриаршия. Вкопчена в борба за надмощие с гърците в Южна Македония и Одринско, Екзархията практически вече е изчерпала своите полезни ходове там. Междувременно сръбската пропаганда нанася удар на българските интереси „в гръб“, т.е. в Северна Македония. Гърците нямат претенции за тази област и с лекота подкрепят настаняването на сръбски духовници като част от борбата срещу „схизматиците“. Турските власти играят играта „разделяй и владей“, за да поддържат раздора между православните си поданици. Руската политика се води от принципа, че православните балкански народи трябва да постигнат споразумение помежду си, преодолявайки конфликтите. Русия показва своето несъгласие с мотивите на Цариградската патриаршия да обяви българите за „схизматици“ и има готовност да посредничи между двете спорещи страни. Официално обаче тя се съобразява с авторитета на патриарха в Константиновия град. Руската православна църква през този период не е в общение с Българската, макар да има неофициални изключения и отделни контакти. В съзнанието на голям брой хора от други православни народи българите са отпаднали от Православието в резултат от схизмата. Лично митр. Симеон остава дълбоко наранен, когато чува това за първи път в Русия през 1883 г. Още по-тъжното е, че думите принадлежат на един руски йерарх, който ги произнася със съчувствие към българския народ.
Екзарх Иосиф се опитва да защити своята позиция, като апелира към Св. Синод в София да бъде арбитър между него и Варненско-Преславския архиерей. Той декларира, че няма да изостави Православието, а историята ще оцени по достойнство политиката му. Синодалните членове Партений Софийски и Антим Търновски и особено председателстващият Василий Доростоло-Червенски твърдо подкрепят правотата на митр. Симеон по случая. След дълга размяна на писма между София и Цариград се стига до окончателната позиция на Св. Синод по този спор. Тя е изразена в писмо от 27 юни 1912 г., адресирано до екзарх Иосиф.[1] НАБАН, ф. 144, оп. 1, а.е. 45, л. 240-255. Документът е подписан от всички синодални членове, включително Симеон Варненско-Преславски, чието влияние се усеща в стила и съдържанието. Писмото изразява позицията на Църквата в защита на нейното учение и в несъгласие с изопачаването на светоотеческите принципи. В него има изключително въздействащи редове (подчертаванията са на авторите на писмото): „Св. Българска църква е православна. Като такава и доколкото пребъдва такава, тя е неотделен член от Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква. Като такъв неотделен член, нейният пръв дълг е да бъде в единение с всички автокефални православни църкви. Това повелително налагат вероопределенията и каноните на Църквата, това задължават и нашите църковни и държавни основоположения… И въпреки всичко туй – ето толкова десетилетия минават, и св. Българска църква не е в общение с никоя от св. Православни църкви. Тя живее живот самотен, изолиран от другите православни църкви. Тя и досега не се признава от никоя от тях…“ Архиереите с тревога отбелязват, че всичко това води паството към тежка съблазън. „Това ненормално положение на Църквата ни, с голямо прискърбие трябва да се констатира, е оказало вече досега своето зловредно и съблазнително действие в църковното съзнание на мнозина от чадата на Българската православна църква. Мнозина от тях вече разбират или допускат да разбират Църквата ни не като Църква, не като Божествено учреждение с характер и задачи, духовни, християнски и църковни, а по-скоро като светско, национално или политическо учреждение с характер и задачи светско-политически.“[2] Пак там, л.240-241.
Няколко месеца преди да бъде съставено официалното становище на Св. Синод, на 6 февруари 1912 г. митр. Симеон изпраща до екзарха едно свое частно писмо по същия проблем. С болезнена откровеност той изразява личното си мнение за делото на екзарха. Краят на писмото е разтърсващ: „При такава насока на Вашето служение напразно се твърди, че няма да се откажете от православието и прадедната си вяра. Не стига Вие сами да казвате това. Вашето твърдение щеше да бъде вярно, ако при сегашната насока на Вашата деятелност се намирахте в общение с останалите православни църкви… Напразно апелирате към бъдното свидетелство на историята. Ний сме убедени, че тя може би ще признае за верни имената, които Ви дават ръководителите на българската политика. Ний приемаме, че тя ще засвидетелства дълбоката Ви мъдрост мира сего и ще Ви прогласи за ревностен и беззаветен, но злополучен събирач на българската нация. Ала твърдим, че тя няма да каже едно нещо, следното: че политиката Ви е съобразна с учението на православната църква и с каноническото право, а Вие верен служител на Господа нашего Иисуса Христа и на светата му църква, която той е добил с пречистата си кръв“.[3] НАБАН, ф. 144, оп. 1, а.е. 45, л. 232. В думите му се оказва вложено прозрение за бъдещето.
Спорът между висшите клирици остава незавършен. Синодалното писмо от края на юни 1912 г. е последното по този въпрос. Впрочем, независимо от цялата вълна нападки и хули срещу дядо Симеон в пресата, разумните български политици ценят мнението на Варненско-Преславския архиерей. В навечерието на Балканската война, през март 1912 г. по молба на министър-председателя Иван Евстратиев Гешов, владиката му изпраща (поверително) мемоар, в който прави далновиден анализ на отношенията между България и Гърция.[4] Ников, Петър. Варненски и Преславски Симеон (Животописна скица) – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон. По случай Петдесет-годишното му архиерейско служение, изд. Св. Синод на Българската Църква, С., 1922 с. 41. Митр. Симеон подчертава необходимостта от воля за отстраняване на схизмата. В противен случай владиката не вижда надежда за искрен съюз между българи и гърци. Този поверителен документ след време също ще бъде оценен като своеобразно предсказание за бъдещето.
Обстановката на Балканите все повече се нажежава. През октомври 1912 г. избухва Балканската война, съпътствана с огромни надежди за победа на Кръста над Полумесеца. Бойните действия започват на 5 октомври 1912 г. Същият ден митр. Симеон отслужва молебен във Варна за победа на българската християнска армия срещу войската на мюсюлманска Турция. Владиката и неговият клир се трудят, колкото могат, за да подпомогнат войската и всички нуждаещи се. През ноември 1912 г. е създадено Варненското православно братство. Председател е протосингелът иером. Михаил, а целта му е благотворителност и християнска просвета. Развива се активна благотворителна дейност в полза на фронтоваците и на пострадалите от войната: ранени и болни войници, вдовици и сираци на загиналите. Помощи се изпращат и за новопокръстените християни в Родопите. Седалището на братството е в църквата „Св. Архангел Михаил“. За Рождество Христово през декември 1912 г. се създава хубава традиция. На втория ден на Рождество Христово благотворителен комитет, председателстван от митр. Симеон, прави тържество с коледни елхи и художествена програма в един от големите варненски салони. През следващите години традицията се утвърждава, но поради заетостта на владиката, протосингелът о. Михаил често го замества в събирането на помощи и организацията на събитието.
В края на 1912 и началото на 1913 г. българското оръжие в съюз с православните народи на Сърбия, Гърция и Черна Гора е победоносно срещу силите на Османската империя. Турция капитулира през март 1913 г. и предава почти всичките си европейски владения на силите-победителки. Бъдещето изглежда пълно с перспективи за балканските християнски народи. Военният триумф обаче е последван от раздор между страните от Балканския съюз. Както митр. Симеон предупреждава година по-рано, договорите не са сключени на трайна основа. Спорът между България и съюзниците ѝ за подялба на освободените територии удря на камък. Огромното самочувствие, избликнало от победите на войската, подвежда българския цар и висши офицери. В един съдбовен момент те изгубват самообладание и на 16 юни 1913 г. заповядват на армията да настъпи „с цел само да сплашат неверните съюзници“. „Ден на престъпно безумие“, ще нарекат тази дата съвременниците. Резултатът е нова война, Междусъюзническата (юни-юли 1913), която е катастрофална за България.
На 6 юни 1913 г. митр. Симеон, без да подозира какво ще се случи десет дни по-късно, подава оставката си като член на Св. Синод. Причината е напредналата му възраст и умората от непрекъснатите пътувания до София. Това не е първата заявка на владиката, че иска да се посвети на епархията си. Останалите синодални членове се опитват да го задържат, но той е категоричен: след 40 години в Синода вече му е време да се оттегли. Оставката му е приета, макар и с неохота. Непостижимият Божий Промисъл е отредил митрополитът да бъде с паството си в тежкия миг. Междусъюзническата война избухва като сблъсък на българската армия със сръбската и гръцката. Турците обаче виждат шанс за реванш и отново нахлуват в Одринска Тракия, като я подлагат на разорение. Окончателният удар идва от север. Румъния, дотогава неутрална, навлиза в напълно незащитената Дунавска равнина и заплашва да стигне до София. България капитулира. Един от печалните резултати от войната е, че Добруджа е присъединена към Румъния. От Варненско-Преславска митрополия са откъснати Добрич с окръга му и крайбрежните селища до Балчик включително. Градовете на епархията отсам границата са залети от добруджански бежанци. Към тях се добавя и вълна тракийски българи от Странджа и Одринско, бягащи от издевателствата на завръщащите се там турци. Притокът на бежанци към Варна е огромен. Във варненските покрайнини се оформят цели квартали от окаяни страдалци, един от които носи изразителното име „Жална Тракия“. Днес можем само да гадаем с какви несгоди и немотия са се срещали в служението си свещениците на митр. Симеон, а и самият той при грижите им за паството през онези години.
Екзархийското дело рухва отведнъж. По-голямата част от земите, за които екзарх Иосиф се е борил чрез дълга и сложна дипломация, остават под чужда власт. През есента на 1913 г. той окончателно напуска Цариград, където вече няма какво да прави. Пристигайки в София, Иосиф отправя тежък упрек към Фердинанд и българския генерален щаб: „Четиридесет години с игла копахме кладенец, а вие го разрушихте за една нощ.“ Думите на митр. Симеон в последното му предвоенно писмо до екзарха се оказват пророчески. В историческата памет на България екзарх Иосиф остава точно така, както е описан там: като ревностен и беззаветен, но злополучен събирач на българската нация. Всички потвърждават дълбоката му мъдрост, мъдрост „от мира сего“, но тя вече е безсилна да върне Македония и Одринска Тракия. Иосиф Ι почива в София през юни 1915 г. Преди смъртта си той признава пред свои близки, че митр. Симеон е бил прав.
През есента на 1915 г. България се опитва да вземе реванш за провала в Междусъюзническата война. Страната се включва в бушуващата вече от година Първа световна война на страната на Централните сили (Германия, Австро-Унгария и Османската империя). Година по-късно в противоположния лагер се включва Румъния, но резултатът от тази намеса е печален за нея. След бърза военна кампания през 1916 г. Добруджа е освободена от румънска власт. Южната ѝ част е върната на България незабавно. За Северна Добруджа обаче, в която също има многобройно българско население, се разиграва недостойна игра. Турция излиза с претенции към областта заради живеещите там мюсюлмани. Германци и австрийци водят двулична „помирителна“ политика спрямо София и Истанбул, която не решава спора. Областта се контролира съвместно от четирите „съюзнически“ държави. При такива сложни обстоятелства митр. Симеон поема като винаги своя архипастирски дълг. Той обгрижва православното паство както в традиционните предели на своята епархия, така и в северно-добруджанските градове Мангалия и Кюстенджа (дн. Констанца). Тези центрове впрочем са част от старите предели на Варненската митрополия преди 1870 г. Връщането им под омофора на митр. Симеон представлява възстановяване на историческата справедливост, нарушена от схизмата и Берлинския договор. Ставащото в дадения момент обаче е плод на военно-временна ситуация. И наистина, през май 1918 г. е подписан договор за капитулацията на Румъния с неизгодни за България условия. Северна Добруджа остава като „кондоминиум“ (съвместно владение) на четирите Централни сили. Новината, че про-германското правителство на Васил Радославов се е съгласило с това, предизвиква скандал в София. Кабинетът подава оставка. Това е и „началото на края“ за българското участие в Световната война. Съюзът с Германия е дискредитиран. Мрачните перспективи се усилват. Неравните сили на двете коалиции (34 държави в Антантата срещу 4 в Централните сили) са напълно очевидни за всички. Агонията по фронтовете обаче продължава още няколко месеца.
Служението на митр. Симеон не се определя от конюнктурните обстоятелства на войната и дипломацията, а от канона на Църквата и закона на любовта. Продължават усилията му за подкрепа на потърпевшите и уязвимите в световния въоръжен конфликт. Днес във Военно-морския музей – гр. Варна може да бъде видян дървен макет на кораб с многобройни забити по него разноцветни кабарчета. Това е лодката „Царица Елеонора“, част от благотворителна акция на Варненско-Преславската митрополия в полза на военноинвалидите, проведена през 1917 г. в Морската градина. Кабарчетата с различен цвят обозначават всяко отделно дарение, направено по време на кампанията. И ако митр. Симеон през онези години представлява главата на благотворителната църковна дейност, то неговият протосингел о. Михаил е душата и сърцето ѝ. Владиката съзнателно възлага отговорността за църковната дякония[5] Дякония (от гр. διακονία = служение) – общественото и благотворително служение на Църквата в полза на бедни, сираци, болни, стари хора и други нуждаещи се. на своя помощник и по този начин го подготвя постепенно за самостоятелното му служение. Младият тогава иеромонах Михаил усвоява много важен опит през военното време. След време, вече като митр. Михаил Доростоло-Червенски той ще бъде наречен „душа на благотворителността“ в Българската православна църква.
(следва продължение)
[1] НАБАН, ф. 144, оп. 1, а.е. 45, л. 240-255.
[2] Пак там, л.240-241.
[3] НАБАН, ф. 144, оп. 1, а.е. 45, л. 232.
[4] Ников, Петър. Варненски и Преславски Симеон (Животописна скица) – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон. По случай Петдесет-годишното му архиерейско служение, изд. Св. Синод на Българската Църква, С., 1922 с. 41.
[5] Дякония (от гр. διακονία = служение) – общественото и благотворително служение на Църквата в полза на бедни, сираци, болни, стари хора и други нуждаещи се.