Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 7-ма)

(продължение от бр. 14)

     Междувременно владиката не забравя своята собствена епархия. И тук кипи усилен градеж. С много труд е завършен Порт Варна, изграден по най-сериозните международни стандарти на времето. През май 1906 г. митр. Симеон отслужва тържествен молебен за откриване на новото пристанище в присъствието на княза, министри, военни, чужди дипломати, обществени лица и голямо стечение на народ.[1] Дряновски, Борислав (съст.). Пристанище Варна (1347-1906). Сборник документи и материали, Издателска къща „Морски свят“, Варна, 2006, с. 281. Поводите за тържества обаче неизбежно се редуват с поводи за тревоги. Националните страсти продължават да бушуват на Балканите и за нещастие вземат обезпокояващ обрат. Провокирани от действията на гръцките чети в Македония през лятото на 1906 г. Варна и други български градове са обхванати от антигръцки вълнения. Активисти от движението „Български родолюбец“ не допускат новия гръцки митрополит за Варна да слезе на варненското пристанище. Превзети са гръцки имоти в града, включително и гръцките църкви. Митр. Симеон в този момент отсъства от митрополията. Когато научава за случилото се, той нарежда на своите свещеници да не служат в завзетите църкви. Твърд верен на принципите на Истината, владиката не допуска едно зло да се поправи с друго. Той никога не се примирява с нарушаването на канона (да бъде само един епископ в даден град), но и не може да приеме църковното право да се утвърждава с насилие и груб произвол. Националистите му изпращат заплахи и го подканят да отмени нареждането си, но той не го прави. Скоро обстановката се успокоява с намесата на държавната власт. Църквите са върнати на гръцката общност. Усилва се обаче изселването на гърци от града и от страната, а с това и българо-гръцкото държавно противопоставяне.

     Огромната ангажираност на митр. Симеон като синодален член и архипастир на обширна митрополия налагат въпроса за помощниците му с особена важност. От 1894 до 1907 г. негов протосингел е свещеноиконом Иван Радов (1844-1912). Владиката изключително разчита на своя сътрудник, който е енергичен администратор, изпитан съратник още от годините преди Освобождението. С голямо съжаление дядо Симеон в един момент научава за случаи, в които протосингелът на митрополията е приемал подаръци от различни лица в замяна на услуги. „Такива неща в моята епархия не са ставали и няма да стават“, отсича владиката и уволнява помощника си. Митр. Симеон въпреки всичко не престава да милее за своя бивш протосингел. Години след смъртта му, той създава паричен фонд „Иконом Иван Радов“, предназначен за помощ на бедни ученици в Провадия, родния град на отец Иван. За нов протосингел на епархията е избран младият свещеник Стефан Цанков. Последният, тръгнал от син на обикновен пъдар в Добричко и стигнал до професор по канонично право в Богословския факултет, дължи в огромна степен своето лично израстване на митр. Симеон. Владиката му дава възможност да се изучи, наставлява го като богослов и дори полага грижи по неговото възпитание като характер. През 1912 г. презвитер Ст. Цанков заминава за София, за да стане началник на Просветния отдел на Светия Синод. Пътят, по който поема обаче, не само физически, но и духовно ще го отдалечи от митр. Симеон. За свой нов протосингел владиката кани иеродякон Михаил (Чавдаров), завършил богословие в Киевската духовна академия. Това е бъдещият митр. Михаил Доростоло-Червенски (1884 – †1961), едно от най-верните духовни чада на митр. Симеон. От 1 август 1912 г. иеродякон Михаил идва във Варна, за да поеме поста си. Както се оказва, очакват ги много напрегнати времена.

     Днес е трудно да си представим колко сложни са взаимоотношенията между църковната и светската власт във времената, когато Църквата и държавата не са отделени една от друга в сегашната степен. Дори през „добрите години“ в началото на ХХ в. перипетиите в отношенията между митр. Симеон и княз Фердинанд са безброй. Жестовете на благоволение на монарха към Варненско-Преславския митрополит се редуват с периоди на немилост. Владетелят, като ловък политик, неведнъж се опитва да спечели на своя страна авторитетния архиерей. В края на 1904 г. митр. Симеон се намира в София за сесията на Св. Синод. Князът го кани в двореца с надеждата да го изненада. В една от дворцовите стаи монархът показва разгърнат комплект разкошни архиерейски одежди и обяснява на владиката, че са поръчани специално за него. Фердинанд споделя своето желание митр. Симеон да служи с тях на Рождество Христово в дворцовия параклис. Архиереят благодари за височайшето внимание, но отказва поканата. Той подчертава дълга си за Коледа да бъде с християните от своята епархия. Князът въздъхва разочаровано: „Ех, оставям на Вас самия да изберете, дали да предпочетете желанието на народа или волята на господаря…“. Владиката още веднъж се извинява учтиво, че не може да остави своето паство за Рождество. Архиерейското облачение остава в двореца и за известен период князът пак е сърдит. Известно време се колебае дали да изпрати красивите одеяния във Варна или да ги даде на друг владика. Накрая все пак ги изпраща на митр. Симеон. Духовникът ги приема и служи с тях, но не като свои, а като собственост на Варненския катедрален храм.[2] Попвасилев, Димитър. Митрополит Симеон Варненски и Преславски (биография).Под ред. Т. Билчев, Русе, 2007, 50-51.Скала човек!“, възкликва Фердинанд с респект към неподкупния йерарх.

     Веднага след Младотурската революция (юли 1908 г.) Фердинанд и българското правителство се възползват от създалия се в Турция хаос и, подкрепени от Австро-Унгария, на 22 септември с. г. провъзгласяват Независимостта на България. Княжество България, дотогава зависимо от Османската империя, е обявено за независимо царство. Вече станал цар, Фердинанд настоява да му направят дворец до Рилския монастир. Попитан за мнение, митр. Симеон е категоричен: „Не! Рилският монастир не е място за царски резиденции, за царски салтанати и развлечения. Той е място за богослужение. Св. Иван Рилски не пуснал царя в своите пещери, не искал да се срещне с цар Петра. Българската църква не може да позволи на един цар, при това друговерец, да превземе пещерите на Св. Ивана.“ В друг момент Фердинанд идва на посещение във Варна и пожелава да се отслужи молебен в катедралния храм. В уреченото време, 10 ч. сутринта, митр. Симеон с духовенството е там, но царят не се появява. Владиката отслужва молебена и се прибира в митрополитския дом. Към обяд му съобщават, че монархът е пристигнал в църквата. Архиереят отговаря на царския адютант: „А, адютанте, ние извършихме молебена точно в 10 часа, когато бе поръчал Негово Величество. Кажете му, че ако той не си изпълнява сам наредбите, кой ще ги изпълнява?“.[3] Лечев, Дечко. Митрополит Симеон Варненски и Преславски в непубликуваните спомени на Диньо Божков – В: Сб. Митрополит Симеон Варненски и Преславски – духовник и народен будител, Шумен, 1992, с. 94-95.

     Но митрополит Симеон не изпитва злоба или ненавист към Фердинанд, дори когато го критикува. Борбата му е против принципни грешки или конкретни действия на монарха. Това потвърждават както очевидците, така и документите. През 1909 г., година след обявяването на Независимостта, Фердинанд замисля тържественото си увенчаване с царска корона. Висшият клир на Българската църква обаче поставя условие: царят трябва да премине в Св. Православие. Особено категоричен е митр. Константин Врачански, навярно най-последователният критик на владетеля сред българското духовенство. В този чувствителен момент именно митр. Симеон е архиереят, който посредничи между Синода и двореца. Той тактично убеждава владетеля да направи решителната стъпка, за да носи достойно короната в своето православно царство. Кобургът известно време се колебае, но накрая не се решава, главно заради реакцията на австро-унгарския император. Тържествата преминават без царствена коронация. За отношенията между царя и дядо Симеон още по-силно говори друг многозначителен факт. Варненско-преславският митрополит е един от онези, немного на брой хора в България, които поддържат връзка с Фердинанд след абдикацията му през 1918 г. Тогава, когато повечето от раболепните царедворци прекъсват „ненужното“ вече внимание, владиката продължава да кореспондира с бившия цар в Германия, честити му семейни празници и др. Съветва също и младия цар Борис да се допитва до баща си по важни политически въпроси. Близките на митрополита не крият своето удивление от това негово отношение, толкова чуждо на света: „Рядкост е човек да води борба с някого и да не влага личен елемент и лична омраза“. [4] Пак там, с. 94. Подчинените на митр. Симеон дават свидетелства и за начина, по който сам той устройва административната си работа: „Дядо Симеон ни даваше пример във всичко. Тоя старец винаги бе зает – никога не знаеше почивка. В митрополията всичко минаваше през неговите ръце. Постъпи писмо или заявление. Той ще сложи обстойна резолюция, в която се съдържа целия отговор на писмото или подробно указание какво да се направи… Не помня негова резолюция да не е била вземена под внимание от Св. Синод по бракоразводни дела, които се отнасяха до висшата църковна инстанция…“. [5] Лечев, Дечко. Митрополит Симеон Варненски и Преславски в непубликуваните спомени на Диньо Божков – В: Сб. Митрополит Симеон Варненски и Преславски – духовник и народен будител, Шумен, 1992, с. 96.

     През 1908 г. започва нова голяма битка на митр. Симеон в името на православните устои на Църквата. Това е спорът между него и екзарх Иосиф. В центъра му стои желанието на екзарха да узакони своята еднолична власт в Българската православна църква в противоречие със съборното начало.[6] Петков, Петко Ст. Екзарх Йосиф I и архиереите от Княжество България – пръв сред равни или център и периферия – В: Историята като полифония. Университетско изд. „Св. Св. Кирил и Методий“, Велико Търново, 2005, 215-220. По същината си обаче този спор е много по-сложен и има значителна предистория. Изминали са 30 години от Берлинския договор, който разпокъсва българските земи. Веднага след договора османските власти отстраняват българските владици в Охрид, Скопие и Велес. В началото съществува сериозна опасност българите в Македония и Одринско да изгубят църковните си придобивки. Може да пострада и националната кауза, ако Българската екзархия се ограничи само в рамките на свободна България, така както турците настояват. Българската общественост залага на картата за църковното единство на българите, с което се гарантира и националното единство. Екзарх Иосиф се посвещава на тази кауза изцяло и докрай. „Ще искам, ще искам, ще искам“, заявява той с намерението да възстанови територията и организацията на Българската екзархия в Турско. В това отношение той има всестранната подкрепа на Варненско-Преславския архиерей. Екзарх Иосиф и митр. Симеон са връстници. Те се познават от годините преди Освобождението, когато поддържат отлични отношения. Доброто им сътрудничество продължава и по-късно. Екзарх Иосиф неведнъж откроява митр. Симеон като своя най-верен и надежден сътрудник и му делегира гласа си в съдбовни обсъждания като Учредителното събрание и др.

     „Дипломатът в расо“ – с това прозвище остава екзарх Иосиф в новата българска история. Тази характеристика му е дадена от светски автори като похвала и е основателна, защото дипломатическите му успехи са многобройни. Но тя навежда мисълта и към нещо друго, често пъти неразбрано и вече не така похвално – светската дипломация не всякога е в хармония с истинската, душеспасителна цел на Църквата като Богочовешки организъм. Съюзът на екзарха например със „силния човек на България“ Стамболов и съвместните им действия пред турците довеждат до берати за владици в някои от епархиите в Македония. Но този успех, както бе посочено, е с цената на грубо потъпкване на църковните правдини в „свободна“ България. И при следващите правителства екзархийската територия се увеличава, а администрацията на Екзархията расте. За целта се вземат средства от другата част на Българската православна църква. Св. Синод в София „отделя от залъка“ на църковния бюджет за Княжеството, за да се поддържа екзархийското дело отвъд границата. По линия на българската просвета и общинска работа в Цариград, Македония и Одринско се оформя немалък чиновнически апарат, който е съвсем слабо свързан с църковното началство. Официалният печатен орган на Екзархията „Вести“ (Цариград) реално е обществено-политически вестник. Статиите по въпроси на вярата в него са изключение. Екзархията се превръща в легална гражданска организация на българите в Османската империя, а нейният духовен характер все повече се обезличава. След три десетилетия, в които се натрупват нови и нови нередности, митр. Симеон поема по-решителен курс, за който има подкрепата и на своите събратя в Синода.

     Увлечен в ролята си на всенароден духовен и политически водач, екзарх Иосиф сериозно пренебрегва съборността в църковното управление. Българската църква се оказва разделена на дело и по дух, независимо от формалното единство. В свободна България се утвърждава синодалното управление, което отстоява духовната същност на Църквата и в благоприятни времена, и в трудности. В другия дял се оформя еднолично църковно ръководство. До 1908 г. екзарх Иосиф на практика сам управлява частта от Българската църква в Османска Турция – без синод и без екзархийски съвет. Архиереи като митр. Симеон и митр. Григорий Доростоло-Червенски (преди да почине през 1899 г.) неведнъж напомнят на екзарха, че това е нарушение и че е му необходим синод с участието на двама или трима владици от македонските епархии. Екзархът всеки път се извинява с противодействието на турците и сложните политически обстоятелства. Както се оказва впоследствие, османските власти не поставят специални пречки по този въпрос, който не ги интересува особено.

     След акта за Независимостта на България турско-българските отношения рязко се влошават. Застрашени са и църковните интереси. За Цариград незабавно заминават митр. Симеон и митр. Константин Врачански, упълномощени от софийския Св. Синод.[7] Цанков, протопрезвитер Стефан. Измененията на Екзархийския Устав и участието на митрополита Симеона в тях. – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон. По случай Петдесет-годишното му архиерейско служение, изд. Св. Синод на Българската Църква, С., 1922, 279-280. Архиереите прекарват в османската столица близо два месеца. Заедно с екзарх Иосиф и двама от екзархийските владици в Македония те провеждат заседания като общ Синод на Българската екзархия, за първи път от десетилетия. По настояване на митр. Симеон най-после през ноември 1908 г. се стига до учредяването на втори, Цариградски синод. Варненско-Преславският митрополит повдига и друг въпрос: да се установят по-точно взаимоотношенията между двете части на Българската църква. Той счита за най-разумно да се оформят две самостойни църкви в двете държави, така, както е утвърденото от православната традиция правило. Така е при гърците, които имат самостойна Атинска архиепископия в Кралство Гърция и Цариградска патриаршия в Османската империя, така е при сърбите, които имат отделни църкви в Кралство Сърбия и Австро-Унгария, така е и при останалите православни народи. Националните им каузи не губят нищо от това обстоятелство. Такова е и искането на Високата порта като залог за подобряване на турско-българските отношения. Турците биха признали екзарха и неговата институция, но ако той представлява само православните българи на османска територия. За екзарх Иосиф това не е изгодно. Той предпочита да запази досегашната си роля на фигура, олицетворяваща националното единство. Той впрочем все още се води и Ловчански митрополит, макар че не е бил в Ловеч от тридесет години. На османските власти обяснява, че това е само формален пост, но редовно си получава владишката заплата от българското правителство. След около два месеца заседания и разговори без резултат високопреосвещените Симеон и Константин отпътуват с разочарование от столицата на византийските императори и османските султани. И за двамата това е последното посещение в града, с който са свързани съдбите им (особено на първия) от младини. В едно свое писмо дядо Симеон споделя своето усещане, че в Цариград, тази „ябълка на раздора между народите“ се чувства нарастваща враждебност към българите и не след дълго народът ни може да се окаже без свое място там.

     От средата на 1909 г. до средата на 1910 г. екзарх Иосиф пребивава в София у свои сродници с официалното обяснение, че е на лечение. Поведението му е твърде озадачаващо за останалите архиереи. В продължение на десет месеца предстоятелят на Българската църква нито веднъж не навестява Синодалната палата. Със събратята си от Св. Синод има само случайни срещи, но отбягва сериозни разговори. За същото време екзархът само два-три пъти влиза в църква, нито веднъж не извършва богослужение, нито веднъж не се причестява със Св. Дарове. Извинението, че е болен, не е убедително, защото непрекъснато е пред очите на софийската общественост. Често се среща с министър-председателя Александър Малинов и с други важни политически лица. До синодалните членове достигат подозрения, че екзархът и правителството замислят план за провъзгласяване на Българска патриаршия. Замисълът е да се използват тържествата в Търново по случай годишнината от Независимостта на България и да се обяви, че щом държавата вече е Царство, подобава и на църквата да бъде Патриаршия. Ясно е кой би бил провъзгласен за патриарх в този случай. Митр. Симеон разобличава открито и решително този кроеж зад гърба на Св. Синод. С поредица от статии в популярния в. „Ден“ той започва да повдига „неудобни“ въпроси. Правителството и екзархът отричат да има планове за въздигане на българската църква в патриаршия, но в отговорите им се усеща гласа на гузната съвест.

(следва продължение)

[1] Дряновски, Борислав (съст.). Пристанище Варна (1347-1906). Сборник документи и материали, Издателска къща „Морски свят“, Варна, 2006, с. 281.

[2] Попвасилев, Димитър. Митрополит Симеон Варненски и Преславски (биография).Под ред. Т. Билчев, Русе, 2007, 50-51.

[3] Лечев, Дечко. Митрополит Симеон Варненски и Преславски в непубликуваните спомени на Диньо Божков – В: Сб. Митрополит Симеон Варненски и Преславски – духовник и народен будител, Шумен, 1992, с. 94-95.

[4]Пак там, с. 94.

[5] Лечев, Дечко. Митрополит Симеон Варненски и Преславски в непубликуваните спомени на Диньо Божков – В: Сб. Митрополит Симеон Варненски и Преславски – духовник и народен будител, Шумен, 1992, с. 96.

[6] Петков, Петко Ст. Екзарх Йосиф I и архиереите от Княжество България – пръв сред равни или център и периферия – В: Историята като полифония. Университетско изд. „Св. Св. Кирил и Методий“, Велико Търново, 2005, 215-220.

[7] Цанков, протопрезвитер Стефан. Измененията на Екзархийския Устав и участието на митрополита Симеона в тях. – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон. По случай Петдесет-годишното му архиерейско служение, изд. Св. Синод на Българската Църква, С., 1922, 279-280.

Съдържание: