Митрополит Симеон Варненски и Преславски
(1840 - †1937)
Достойни български духовници
Димитър Христов
(част 6-та)
(продължение от бр. 13)
На 18 януари 1894 г. е роден престолонаследникът Борис, титулуван като княз Търновски. Кръщението му е извършено по римокатолически чин от католишки духовници. Лично римският папа потрива ръце в задоволство, обявен гръмко за кръстник на новородения български княз. Зад свидното за православните българи първо име Борис са наредени още шест имена по непонятен за народа католически обичай. На пръв поглед изглежда, че бъдещето на българската държавност ще поеме в посока, твърде чужда на Православието. Преходно обаче е всяко дело, което се уповава на човешка сила, а не на Божието благоволение. През май 1894 г. режимът на „всесилния“ Стамболов пада. Той вече не е необходим на Фердинанд. Русофобският курс на стамболовистите дори започва да пречи на монарха. Князът се освобождава от мощната опека на своя първи министър, решен да получи международно признание, а то зависи от признанието на двореца в Санкт-Петербург. На власт идват опоненти на Стамболов с русофилски и сравнително консервативни позиции, водени от Константин Стоилов. Освободени са политическите затворници. Митр. Климент е посрещнат от многохиляден митинг в Търново като изповедник на Истината.
Князът започва да показва явно променено отношение към висшия православен клир. На 27 май 1894 г. между него и членовете на Светия Синод се състои официална среща. Монархът подчертава промяната с видимо ефектни жестове на внимание. Един от тях е през август 1894 г., когато награждава митр. Симеон с орден „Св. Александър“ I степен. Ордените не вълнуват особено смирения и аскетичен пастир. Много по-важно за него е, че правителството на Стоилов обещава реално своята подкрепа за Църквата. Разчитайки на подобрения политически климат, синодалните архиереи бързо се заемат с най-належащия въпрос в управлението на Църквата: Екзархийският устав. През юли 1894 г. двамата най-вещи канонисти в Светия Синод, митр. Симеон и митр. Константин, по поръчение на останалите членове и подпомагани от синодалния секретар Стефан Костов, започват да преглеждат Екзархийския устав от 1871 г. Комисията трябва да обмисли необходимите промени в него, така че коригираният устав да служи на Църквата в Княжество България съобразно с каноните и адекватно на обстоятелствата.[1] Цанков, протопрезвитер Стефан. Измененията на Екзархийския Устав и участието на Митрополита Симеона в тях – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон. С., 1922, с. 349. Задачата не е нова за Варненско-Преславския владика, който вече е работил по проекта за приспособяване на Устава през 1881-1883 г. Тъй като Българската Православна Църква обхваща едновременно епархии в свободна България и такива под османска държавна власт (в Македония и Одринска Тракия), Комисията не може да се ангажира да променя Екзархийския устав изцяло. За да не бъдат усложнени делата на Екзархията в Турско, проектът се разглежда не като нов Устав, а като приспособяване на съществуващия към законите на Княжество България. След няколко месеца интензивна работа в Народното събрание влиза текста на Екзархийски устав, приспособен в Княжеството, който е гласуван и утвърден с Княжески указ № 1 от 13 януари 1895 г.
През същото това време дворецът и правителството поемат курс за възстановяване на добрите отношения с Русия. За там заминава политическа мисия начело с многострадалния Климент Търновски. Неговият страдалчески облик в очите на русите и неговият изключителен духовен подход в срещите се оказват решаващи. Руската дипломация се съгласява да признае трона на Фердинанд. Главното условие обаче е на този трон с времето да се утвърди православна династия. Това означава младенецът Борис, бъдещият владетел на православна България, да премине в Светата Православна църква. В Софийския дворец изслушват руската позиция неохотно. Княгинята, ревностна до фанатизъм католичка, е рязко против. Князът, попаднал в пресата между собствените си предпочитания и владетелския си дълг към народа, се опитва да маневрира и протака отговора си. Той търси опора за политиката си от Австро-Унгария и други прокатолически сили. Обикновено владеещ се пред публика, сега с мъка прикрива раздразнението си.
През януари 1895 г. митр. Симеон присъства на гала-обяд в двореца по случай първия рожден ден на престолонаследника Борис. Изненадващо княз Фердинанд настоява владиката да държи тост. Поканеният дискретно моли княжеския секретар Димитър Станчов да възложи тоста на другиго, но молбата му не е уважена. Тогава дядо Симеон произнася тост, завършващ с простичка мисъл, която споделят мнозина в този миг: между престолонаследника и народа трябва да има единство във вярата, обичаите и схващанията. Изразът „единство във вярата“, макар и спокойно поднесен, събужда скрития гняв на Фердинанд. На сбогуване той рязко и грубо стиска ръката на владиката и студено му просъсква, че престолонаследникът ще се опира на армията. Няколко месеца след като е награден с орден, Високопреосвещеният Симеон, отново изпада в немилост.[2] П. Ников. Варненски и Преславски Симеон (Животописна скица) – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон. С., 1922, с.49. Владиката споделя за нервния изблик на княза пред министър-председателя Стоилов. Премиерът обаче изказва своето задоволство. Благодари на митр. Симеон че е повдигнал решително и навременно въпроса, за който работи правителството и руската дипломация. Думите на владиката са послужили на Стоилов, за да отбие нападките на австрийците и да им покаже, че не само Русия, но и българския народ иска православен престолонаследник.[3] †Симеон Варненски и Преславски. Константин Стоилов – Във: Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения: Т.1. Под ред. и съст. на Е. Димитров, 229-230. Промяната в позициите на Фердинанд става неохотно, но все пак през октомври 1895 г. той уведомява по дипломатически път руския император Николай II за решението престолонаследникът Борис да премине в Православната Църква. Бъдещият руски цар-мъченик е поканен за кръстник на бъдещия български цар.
На 2 февруари 1896, Сретение Господне, е извършено православно миропомазване на престолонаследника княз Борис Търновски. Тържественият акт увенчава десетгодишните усилия на българските архиереи, най-вече Климент, Симеон и Константин, за опазване на православните устои на българското общество, въпреки тежкия натиск на светската власт. Отношението към висшите духовници сякаш се е преобърнало напълно и те вече са обсипвани с почести, включително и митр. Симеон. Царят на Русия Николай II, дълбоко вярващ и благоразположен към духовенството, го награждава през същата 1896 г. с орден „Св. Анна“ I степен за заслуги към опазването на светата православна вяра. Но не всички награди са така искрени. Две години по-късно и Високата порта го награждава с орден „Османие“ II степен. Това става при пътуването на владиката до Цариград за освещаването на новата екзархийска църква „Свети Стефан“ край Златния рог (Желязната църква). В пълен контраст с оказаната му почит, митр. Симеон е подложен от османците на неприятна процедура: цялостен обиск, включително пребъркване на джобовете. Това му дава повод до напише иронично: „Ако заслужавахме да бъдем наградени с орден, не трябваше да ни подлагат на обиск, или, ако имаше причина да ровят из джобовете ни, нямаше защо да ни дават орден“. [4] Ръкописни записки…– В: Попвасилев, Димитър. Митрополит Симеон Варненски и Преславски (биография).Под ред Т. Билчев, Русе, 2007, с. 77. И по-късно в своето служение Варненско-Преславският владика е награждаван с ордени от владетели. Той приема почести и награди безстрастно, така както приема хули и заплахи. Нито веднъж не се окичва с някой от връчените му ордени. Във всичките му години като владика нагръдният кръст и енголпието остават неговите единствени украшения. Накрая в своето завещание повелява ордените да се върнат обратно на съответните власти, с изключение на ордена от царя-мъченик Николай, който след унищожението на Руското царство вече няма на кого да се предаде.
Периодът между 1894 и 1912 г. е изключително градивен за Българската Православна Църква. Отношенията с държавните власти като цяло са в съзвучие, макар понякога да има търкания и усложнения. Добрата насока на църковния живот се дължи в немалка степен на Светия Синод, в който през тези години цари дух на съборност. Синодалното ръководство предприема ред изключително важни стъпки за по-доброто устройване на Църквата в България. Принос за това имат всички архиереи, участвали тогава в работата на Синода. И все пак една решителна и инициативна фигура се откроява повече от останалите. Варненско-Преславският митрополит със своя волеви характер е най-силният източник на енергия за синодалната работа през тези градивни времена.
Едно от най-важните начинания, които митр. Симеон подема в този период, е синодалният превод на Свещеното Писание на български език.[5] Димитров, Е. Бележки - Във: Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения: Т.1. Под ред. и съст. на Е. Димитров, 644-645. Той внася в Синода разработено от него предложение, в което посочва крайната необходимост от превод на цялата Света Библия на съвременен български, и то изготвен от висшата управа на Българската Православна Църква. По този начин Божието Слово ще стане по-достъпно за вярващите православни, без да се налага да прибягват до битуващите сред народа протестантски преводи. На 22 октомври 1898 г. Светия Синод разглежда предложението и намира мотивите му за основателни. Така започва дългата работа по синодалния превод, в която Варненско-Преславският владика взема огромно участие. През 1909 г. излиза преводът на четирите Евангелия. Окончателният превод на цялата Библия е публикуван през 1925 г.
Митр. Симеон е постоянно загрижен за просветителската работа на Църквата сред вярващите. Затова като синодален член в София той много енергично участва в създаването на „Църковен вестник“ (1900), а по-късно и на Синодалното издателство (1908). На 5 февруари 1900 г. Синодът, тогава в състав Доситей Самоковски, Константин Врачански и Симеон Варненско-Преславски, решава, че е крайно време да се основе официален орган на Българската Православна Църква. Идеята е издигната още от екзарх Антим преди Освобождението, но турските власти тогава не дават разрешение. В свободна България излизат няколко издания с целенасочен духовно-религиозен характер, но те са плод на частна инициатива и нямат дълъг живот. Митр. Симеон и неговите събратя считат за дълг на Синода да оглави духовно-просветителските начинания в страната. Необходим е също меродавен орган, с който Българската Православна Църква да говори от свое собствено име, а не да зависи от светската политическа преса или от свободно изнесени мнения. За редактор е избран секретарят на Екзархията Димитър Мишев, познат като добър публицист със здрави принципи. [6] Темелски, Христо. Църковен вестник – Печатният орган на Българската православна църква. – В: http://www.bg-patriarshia.bg/index.php?file=newspaper.xml Добре осигурена е материалната издръжка на изданието. Първият брой на „Църковен вестник“ вижда бял свят на 7 април 1900 г. Оттогава досега изданието не е преставало да излиза – дълготрайност без аналог в историята на българската публицистика. Недостатъци на материалите действително не са липсвали както в началото, така и по-късно, но въпреки това създаването му е безспорен успех. През първите му години някогашният възрожденски публицист митр. Симеон често праща свои материали в Църковен вестник. Той също защитава вестника от критично настроените, считайки, че е по-добре да съществува работещ орган, отколкото само да витаят идеи за такъв. [7] НБКМ – БИА, ф. 10, „Илия Р. Блъсков“, а. е. 5.
През 1902 г. високопреосвещеният Симеон поема от митр. Доситей Самоковски поста председател на Светия Синод и остава на него през следващите три години. Именно тогава големи трудности сполетяват Българската екзархия в Македония и Одринска Тракия. Вплетена в борба с Цариградската патриаршия, Екзархията се оказва застрашена „в гръб“ от нов неприятел – сръбската пропаганда. Тя ловко използва схизмата като предлог да се намеси в македонските епархии. За да подкрепи морално екзарх Иосиф в този труден момент, през 1902 г. Синодът подема инициатива за тържествено честване на 25-годишнината на неговото екзархийско служение и участва активно в тържествата.
Каузата на Българската екзархия обаче не е единственият повод за тревоги у председателя на Светия Синод. Чуждото религиозно влияние започва активно да се разпространява в България, ползвайки се със скритата, но осезаема подкрепа на меродавни политически кръгове. За да се противопостави на пълзящата заплаха от католици и протестанти, Светия Синод през 1903 г. създава Проповеднически фонд. От него да се издържат специално подготвени проповедници, чиято цел е да се борят срещу инославните пропаганди. Синодалното председателство на митр. Симеон е ознаменувано и с няколко забележителни строежа, изключително важни за Църквата. С огромното му усърдие през тези години започва изграждането на Софийската духовна семинария, Синодалната палата и храм-паметника „Св. Александър Невски“.
За митр. Симеон подготовката на добри църковни служители винаги е била първостепенен въпрос. В името на тази цел, той твърдо държи да се основе духовна семинария в София и заработва за създаването ѝ. Избрано е място на пустия тогава хълм Куру-баглар (дн. кв. Лозенец). Намерени са достатъчно средства и дори височайше внимание. На 31 март 1902 г. митр. Симеон извършва молебен в съслужение със Софийски Партений и Старозагорски Методий, а княз Фердинанд полага основния камък на Софийската духовна семинария. Строежът върви изключително стегнато. На 28 февруари 1903 г. Самоковското богословско училище е преместено в София и преобразувано в Духовна семинария с шестгодишен курс на обучение. [8] Ников, П. Варненски и Преславски Симеон (Животописна скица) – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон. С., 1922, с. 50 Църквата на семинарията „Св. Иоан Рилски“ е осветена от митр. Симеон в съслужение с останалите синодални архиереи на Димитровден 1904 г.
София в края на ΧΙΧ в. все още е доста неблагоустроена, включително централната ѝ част, където се подслоняват най-главните български институции. Сградата на ул. „Калоян“, в която заседава Светия Синод до 1909 г., е с лоши условия и куп недостатъци. Още от 1898 г. архиереите започват да търсят място и средства за нова сграда, достойна за дом на висшата църковна управа. Спират се на пустеещо място до старите (източните) гробища, недалеч от Народното събрание и църквата „Св. София“. На 20 юни 1904 г. митр. Симеон тържествено отслужва водосвет на мястото, където ще бъде параклисът на Синодалната палата. Присъстват и останалите синодални членове, други архиереи, министри и мн. др. Секретарят на Синода прочита акт за полагането на основния камък, и актът е поставен в камъка. Митр. Симеон почуква с чук кръстообразно върху камъка, като произнася: „Во имя Отца и Сина и Святаго Духа, Амин!" Действието е повторено от премиера, столичния кмет и други отговорни лица. Строежът на палатата продължава по-дълго от желаното, но през 1909 г. в основни линии приключва. На 29 октомври 1909 г. в Заседателната зала е извършен молебен и водосвет от енорийския свещеник на „Света София“, в присъствието на синодалните архиереи, сред които е и митр. Симеон. Така Светия Синод вече може да работи в красива и удобна сграда, подходяща за достойнството на Църквата. [9] Темелски, Христо. Синодалната палата - http://www.pravmladeji.org/node/2277
Митр. Симеон има огромна заслуга да започне реалното строителство и на храм-паметника „Свети Александър Невски“. Суми за катедралата се събират още от 1879 г., а основният камък е положен на 19 февруари 1882 г. Оттогава насетне строителството замира за две десетилетия. Варненско-Преславският архиерей като председател на Светия Синод активизира събирането на средствата и работата на отговорните фактори. През 1904 г. започва същинското строителство на най-големия и най-представителен храм на Православна България. Величествената сграда е завършена през 1912 г. и богослуженията в нея започват. Чинът на освещение е отслужен сравнително по-късно, през 1924 г., като митр. Симеон прави щедро дарение и по този повод.
Дълбоко загрижен за образованието и по-добрата подготовка на духовенството, митр. Симеон не се ограничава само със Софийската семинария. Той смята, че е назряло времето и за висше богословие в България. Създаването на Богословския факултет, включително построяването на зданието на пл. „Света Неделя“, също е по негова инициатива като синодален член. През 1908 г. Варненско-Преславският владика прави постъпки пред Софийския университет да се учреди в структурата му отделен факултет за висше богословско образование. Искането на владиката не е удовлетворено в този момент. По-късно, ок. 1912 г., замисълът се променя: заработва се за самостоятелно Висше духовно училище под ръководството на Светия Синод по образец на руските духовни академии. Настаналото военно време отлага реализацията и на този план. В крайна сметка се осъществява първоначалната идея за факултет в рамките на Университета. Това става през 1923 г.
(следва продължение)
[1] Цанков, протопрезвитер Стефан. Измененията на Екзархийския Устав и участието на Митрополита Симеона в тях – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон. С., 1922, с. 349.
[2] П. Ников. Варненски и Преславски Симеон (Животописна скица) – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон. С., 1922, с.49.
[3] †Симеон Варненски и Преславски. Константин Стоилов – Във: Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения: Т.1. Под ред. и съст. на Е. Димитров, 229-230.
[4] Ръкописни записки…– В: Попвасилев, Димитър. Митрополит Симеон Варненски и Преславски (биография).Под ред Т. Билчев, Русе, 2007, с. 77.
[5] Димитров, Е. Бележки - Във: Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения: Т.1. Под ред. и съст. на Е. Димитров, 644-645.
[6] Темелски, Христо. Църковен вестник – Печатният орган на Българската православна църква. – В: http://www.bg-patriarshia.bg/index.php?file=newspaper.xml
[7] НБКМ – БИА, ф. 10, „Илия Р. Блъсков“, а. е. 5.
[8]Ников, П. Варненски и Преславски Симеон (Животописна скица) – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон. С., 1922, с. 50
[9] Темелски, Христо. Синодалната палата - http://www.pravmladeji.org/node/2277